Определение № 4 от 11.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4420/2021 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК и е образувано по частни жалби против въззивно определение № 100/20.05.2021 г. на Бургаския апелативен съд, постановено по частно гр.д. № 209/2021 г. С посоченото определение апелативният съд се е произнесъл по частна жалба на „Еликон“ ООД, [населено място] против съдебен акт на Бургаския окръжен съд, който по реда на чл. 248 ГПК е допълнил свое определение, като е осъдил „Еликон“ ООД, [населено място] да заплати на „Таурус 2001“ ЕООД, [населено място] съдебноделоводни разноски в размер на 8611,95 лв., поради наличие на основанието по чл. 78, ал. 4 ГПК. Въззивният Бургаски апелативен съд с обжалваното определение е изменил това на първостепенния съд, като постановил, че на ответника по иска следва да бъдат възстановени 4450 лв. сторени разноски за адвокатско възнаграждение. Ищецът „Еликон“ ЕООД, София, чрез адв. Б. С. З., обжалва въззивното определение в частта, с което е допълнено определението за прекратяване на исковото производство и връщане на исковата молба с присъждане на съдебноделоводни разноски в полза на „Таурус 2001“ ЕООД. Счита, че такива изобщо не му се дължат. Евентуално иска „редуциране според чл. 9 от Наредба № 1 на Висшия адвокатски съвет“. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски по делото. Насрещната страна не отговаря в срок. „Таурус 2001“ ЕООД, [населено място], чрез адв. М. Ж. Б. от АК-Бургас, обжалва въззивното определение в частта, с която, след уважаване на възражението по чл. 74, ал. 5 ГПК, съдът е отказал да присъди сумата над 4450 лв., заплатен адвокатски хонорар. Жалбоподателят твърди неправилност на въззивното определение поради нарушение на чл. 74, ал. 5 ГПК. Насрещната страна „Еликон“ ЕООД, София, чрез адв. Б. С. З., отговаря в срок, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а също и за неоснователност на частната жалба. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски. Съставът на Върховния касационен съд намира, че частните касационни жалби са допустими. Искът, предявен срещу „Таурус 2001“ ЕООД, [населено място], с който е сезиран Бургаският окръжен съд, е по чл. 496, ал. 3 ГПК и евентуален отрицателен установителен иск за собственост. Решението би подлежало на касационен контрол, следователно на такъв подлежи и определението, с което производството по делото е прекратено. Съгласно чл. 248, ал. 3 ГПК определението на въззивния съд по чл. 274, ал. 2 ГПК за разноските подлежи на обжалване пред ВКС, при условията на чл. 274, ал. 3 ГПК – доколкото са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Спазени са и другите условия за допустимост на частните жалби – подадени са в срок и изхождат от легитимирани страни. За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд, взе предвид следното: „Еликон“ ООД, [населено място] предявил множество субективно съединени искове с правно осн. чл. 496, ал. 3 ГПК, и отрицателни установителни искове за собственост. С определение № 101/10.01.2020 г. първостепенният Бургаски районен съд, като изложил съображения, че липсва правен интерес от предявените искове, върнал исковата молба и прекратил производството по делото. По молба на един от ответниците „Таурус 2001“ ЕООД, [населено място], първостепенният съд е допълнил горното определение по реда на чл. 248 ГПК, като с определение № 260241/29.01.2021 г., е осъдил ищеца „Еликон“ ООД, [населено място] да заплати на „Таурус 2001“ ЕООД съдебноделоводни разноски в размер на 8611,95 лв. Въззивният Бургаски апелативен съд, с обжалваното определение е изменил това на първостепенния съд, като постановил, че на ответника по иска следва да бъдат възстановени 4450 лв. сторени разноски за адвокатско възнаграждение. Уважил възражението за прекомерност на същото. По частната жалба на „Еликон“ ООД, [населено място]: Жалбоподателят обосновава допускане на касационно обжалване с въпросите: присъждат ли се разноски в полза на ответника по евентуален иск, който не подлежи на разглеждане, заради приетото от съда, че главният иск е недопустим; присъждат ли се разноски в полза на страната при противоречие в документите относно датата на плащане на договорено възнаграждение и при липса на безспорни доказателства за плащане, след като фактурата за адвокатското възнаграждение не е подкрепена с касов бон или с платежно нареждане. Счита, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК– „съдът се е произнесъл по материалноправни въпроси от значение за точното приложение на закона, както и за развитието на правото“. Жалбоподателят „Еликон“ ООД, [населено място] поддържа още, че въззивното определение следва да бъде допуснато до касация в хипотезата на чл. 280, ал. 2 ГПК, защото е недопустимо, а по същество очевидно неправилно, като процесуалноправният въпрос, „попадащ в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК е“: допустимо ли е съдът да се произнася допълнително по молба по чл. 248 ГПК, след като не се е произнесъл своевременно съгласно чл. 81 ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че няма основания за допускане на касационно обжалване по поставените правни въпроси. Нормата на чл. 78, ал. 4 ГПК е ясна – ответникът има право на съдебноделоводните разноски при прекратяване на делото – т.е. съдът не се произнася по материалноправния спор, но ищецът, който с поведението си, предявявайки недопустими претенции, е станал причина насрещната страна да стори разноски по делото, вкл. за заплащане на адвокатски хонорар, дължи възстановяването им на ответника. Отделно, ако само главните искове са недопустими, налице е условието да се разгледат предявените в евентуалност, а в случая производството е изцяло прекратено – по всички обективно и субективно съединени искове. Накрая, независимо как ги е квалифицирал ищецът, отрицателните установителни искове не са заявени при условията на евентуалност – ако главните бъдат отхвърлени да се разгледат те, а са обусловени от исковете по чл. 496, ал. 3 ГПК - именно поради уважаването им, ответниците не могат да се легитимират като собственици, поради което се иска да бъдат уважени и отрицателните установителни искове за собственост. Във връзка със следващия въпрос - въззивният съд не се е произнесъл по неизяснени данни и противоречиви доказателства, а е обсъдил всички доказателства поотделно и в съвкупност и е приел с подробно изложена обосновка, че ответникът по делото е представил своевременно единствено доказателства за платен адвокатски хонорар в размер до 7500 лв., поради което не е зачел данните за доплатени още 1500 лв. Също така, безспорно е установил плащането на признатата сума от 7 500 лв. в брой, като е ценил клаузите по договора за правна защита и съдействие, както и частта му, имаща характера на разписка, като се е позовал и на задължителните указания по ТР № 6/06.11.2013 г. по ТД 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. След това е намалил размера на подлежащите на възстановяване суми от ищеца на ответника по чл. 78, ал. 4 ГПК до 4450 лв. по направеното възражение за прекомерност по ал. 5, като е взел предвид фактическата и правна сложност на делото, извършената работа, ангажираността на адвоката, участие в открити съдебни заседания, изхождайки от минималните размери на адвокатските възнаграждения по Наредба № 1 на Висшия адвокатски съвет. Жалбоподателят правилно е възпроизвел в изложението си съдържанието на чл. 81 ГПК – тя задължава съдът да се произнесе относно разноските в своя акт, с който приключва делото (разпореждане, определение или решение). Ако не го стори, този акт е опорочен, като порокът подлежи на отстраняване от същия съд чрез допълването му именно по реда на чл. 248 ГПК. Ето защо, необясним е въпросът на касатора, който според него попада едновременно в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2 ГПК – не само, че е допустимо, но е и единствено възможно произнасяне по чл. 248, ал. 1, предл. 1 ГПК – чрез допълване на съдебния акт (в случая определение за прекратяване на производството), именно когато съдът е пропуснал да се произнесе по съдебноделоводните разноски. Няма основания за допускане на касационно обжалване във връзка с допустимостта на въззивното определение, нито поради очевидната му неправилност. По жалбата на „Таурус 2001“ ЕООД: Жалбоподателят обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса подлежат ли на намаляване разноски на страната за адвокат при прекратяване на делото поради факта, че по делото не са проведени заседания и процесуални действия. Твърди, че по друго дело на АС – Бургас – ч.гр.д. № 405/2019 г., адвокатското възнаграждение не е счетено за прекомерно, въпреки, че по делото страната е представила само отговор на исковата молба, изготвен от адвоката, и не са извършвани други процесуални действия. Жалбоподателят бланкетно се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 3 и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Така поставеният въпрос не би могъл да доведе до еднозначен отговор, защото в хипотезата на чл. 78, ал. 5 ГПК съдът взема предвид множество обстоятелства, като преценява фактическата и правна сложност на делото, продължителността на производството, броя на откритите съдебни заседания, конкретно извършената работа от адвоката. Следователно липсата на открити съдебни заседания по делото, както и каква работа е извършена действително от адвоката, задължително следва да бъдат съобразени при преценката дали заплатеното адвокатско възнаграждение е прекомерно. Заключението обаче дали това е така и ако да, доколко следва да бъде възстановен от насрещната страна заплатения адвокатски хонорар, се прави при съвкупна преценка и на другите относими обстоятелства. Поради това, в едни случаи на дължими разноски по чл. 78, ал. 4 ГПК съдът може да присъди по-нисък размер на заплатеното от ответника възнаграждение за адвокат, а в други да не уважи възражението за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК. Не може да е налице аналогичност на случаите, когато се касае за различни по предмет, съответно по фактическа и правна сложност дела, до различен като съдържание, обем и качество отговор на искова молба, продължителност на спора и пр. Също така, съдебна практика по см. чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е само посочената в цитираната хипотеза, между която не попадат съдебни актове на апелативни съдилища, поради което цитираното определение от жалбоподателя в изложението му изобщо не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване. Нещо повече, в случая не се касае и за идентичност на случаите – заплатеният адвокатски хонорар по цитираното друго дело на Бургаския апелативен съд е бил в размер на минималния по Наредба № 1/2004 г. на Висшия адвокатски съвет. По настоящия казус въззивният съд също не е признал възстановяване на заплатения адвокатски хонорар под минимума по Наредбата. И накрая, нормата на чл. 78, ал. 5 ГПК е ясна, а тълкуването й е разяснено по задължителен за съдилищата и всички други субекти начин в Тълкувателно решение № 6/2013 г. по ТД № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, т.е. не е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а и сам жалбоподателят не се обосновава с наличие на основания за изоставяне на вече даденото от ОСГТК задължително тълкуване. Въззивният съд се е съобразил с разясненията в тълкувателния акт, като е приложил точно закона, поради което няма никакво основание да се поддържа хипотезата на чл. 280, ал. 2, пердл. 3 ГПК - очевидна неправилност. В заключение, касационно обжалване не следва да се допуска. „Еликон“ ООД, [населено място] е поискало присъждане на съдебноделоводни разноски по делото. Представило е доказателства за платени адвокатски хонорари за отговора на частната жалба, подадена от „Таурус 2001“ ЕООД и по своята частна касационна жалба – по 500 лв., както и 15 лв. платена държавна такса по своята частна жалба. Предвид резултата, има право на възстановяване на сумата от 500 лв. – разноски, сторени по частната касационна жалба на „Еликов“ ООД,[населено място]. Мотивиран от горното, съдът