Определение № 76 от 01.04.2016 г. на ВКС по гр. д. № 752/2016 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, образувано по частната жалба на В. Д. Д. от [населено място], чрез адв. Т. П., против въззивното определение от 19.01.2016 год. по ч. гр. д. № 14/2016 год. на Окръжен съд - Монтана. С него е потвърдено първоинстанционното определение от 1.12.2015 год. по гр. д. № 486/2014 год. на Районен съд – Берковица, с което е прекратено производството по образуваното дело, като недопустимо поради липса на правен интерес от предявения иск. Жалбоподателят поддържа становище за незаконосъобразност на обжалваното определение с молба за отмяната му. Ответникът по частната жалба – Д. И. Д. не е взела становище по същата. За да се произнесе, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о. намира следното: За да потвърди първоинстанционното определение за прекратяване на производството по делото, въззивният съд е приел, че ищецът не е процесуално легитимиран да предяви иска по чл. 24, ал. 4 СК. Разпоредбата предвижда, че разпореждането с вещно право върху обща недвижима вещ, извършено от единия съпруг, е оспоримо от другия съпруг по исков ред, в 6-месечен срок от узнаването, но не по-късно от три години от извършването му. Поради липсата на качеството на посочения в закона субект, по отношение на който е предвидена относителна недействителност на сделката, съдът приел ищецът, като наследник на неучаствалия в сделката съпруг, да не е процесуално легитимиран да предяви този иск, като се е позовал и на определение № 508 по ч. гр. д. № 503/12 год. І г. о. на ВКС. Освен това ищецът, като наследник и на разпоредилия се с имота съпруг, се явява и ответник по този иск, което обуславя недопустимостта на предявяването му поради сливане на качеството на ищец и ответник в производството. Поради това и приел липса на правен интерес за ищеца от предявяването на иска по чл. 24, ал. 4 СК. Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като се обжалва въззивно определение, с което е оставена без уважение частна жалба против определение, преграждащо по-нататъшното развитие на делото. В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Счита, че по поставения правен въпрос: Има ли правен интерес наследникът на неучаствалия в сделката починал съпруг да предяви иска по чл. 24, ал. 4 СК, при условие, че последният е починал преди изтичане на преклузивния срок по оспорване на сделката, е налице противоречиво произнасяне от съдилищата, като се позовава на решение № 1003 по гр. д. № 3305/2007 год. на І г. о. на ВКС, решение № 987 по гр. д. № 3465/2008 год. ІV г. о. на ВКС, в които се приема този иск за допустим, и на две определения - № 347 по гр. д. № 5005/14 год. на ІІ г. о. и на цитираното от въззивния съд определение № 508 по ч. гр. д. № 503/12 год. на І г. о. на ВКС, в които е прието обратното разрешение. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се обосновава с довода, че горната съдебна практика касае други специални искове и се прилага по аналогия от съдилищата по отношение иска по чл. 24, ал. 4 СК. Поради това по последния не е налице задължителна съдебна практика, което обосновава необходимостта от произнасяне по поставения въпрос от касационната инстанция с оглед значението му за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Част от представената съдебна практика - решение № 1003 по гр. д. № 3305/2007 год. на І г. о. на ВКС, решение № 987 по гр. д. № 3465/2008 год. ІV г. о. на ВКС, макар и да съдържа произнасяне по въпроса за допустимостта на иск по чл. 22, ал. 3 от СК/85 год. /отм./ от наследник на неучаствалия в сделката съпруг, като обосновава същата от спазване на преклузивния срок от узнаването, се явява неотносима към релевантния за настоящия спор въпрос, касаещ сливането на качеството на ищец с това на ответник в производството по предявения иск, обусловено от качеството на ищеца като наследник на двамата съпрузи. Именно последното е обусловило съображението на въззивния съд за липсата на правен интерес от предявяването на иска по чл. 24, ал. 4 СК, тъй като правният интерес изхожда от съществуващото защитимо право. Принадлежащото такова на ищеца не се основава на цитираната разпоредба, уреждаща относителна недействителност на разпореждането с вещно право върху обща недвижима вещ от единия съпруг спрямо неучаствалия, както е прието и в т. 3 от ТР № 5/2014 год. по т. д. № 5/2013 год. ОСГТК на ВКС. Представеното към изложението определение № 347 по гр. д. № 5005/2014 год. ІІ г. о. на ВКС е постановено в производство по чл. 288 ГПК, поради което и не представлява съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /ТР № 1 от 19.02.2010 год. по т. д. № 1/2009 год. на ОСГК, т. 2/, а определението № 508 по ч. гр. д. 503/12 год. І г. о. на ВКС, цитирано от въззивният съд, е обобщило съществуваща съдебна практика по чл. 290 ГПК, според която договорът в хипотезата на чл. 24, ал. 4 СК е относително недействителен само по отношение на неучаствалия съпруг. Казусът, предмет на това определение, е сходен на настоящия – предявен е иск по чл. 24, ал. 4 СК от дъщерята на съпрузите, единият от които се е разпоредил с общо имущество без съгласието на другия, което обосновава липсата на легитимация да оспори разпореждането по този ред. Позовавайки се на тази практика въззивният съд е приел същото разрешение за липса на легитимация на ищеца, съобразявайки и спецификата на сливане на двете качества на страна в производството – като наследник на разпоредилия се с имота негов баща той е обвързан от това разпореждане и не може да се освободи от тази си обвързаност нито чрез иск, нито по друг допустим от закона начин /така в Р 126 по гр. д. № 421/2009 год. ІV г. о. на ВКС/. Поради тези съображения настоящата инстанция счита, че не е налице противоречива практика по формулирания от касатора въпрос, който не е и отчел горната специфика на настоящия казус, обосновала извода на съда за недопустимост на предявения иск по чл. 24, ал. 4 СК. Поради това и така формулиран, въпросът не е обусловил правната воля на съда в обжалваното определение, изразяваща се в изложените съображения относно материалноправната легитимация на ищеца, касаеща установяване на онези факти, които да обосноват намесата в чуждата правна сфера. Приемайки за недопустим предявения иск, съдът всъщност е приел липсата на такива факти, обосноваващи правния интерес от иска, който винаги се преценява конкретно с оглед естеството и съдържанието на възникналия между страните правен спор. С оглед на тези съображения относно поставения въпрос следва извода за липса на релевираните основания за допускане на касационното обжалване, водим от което настоящият състав на ІІ г. о. на ВКС