Определение № 267 от 02.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3921/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 3814/02.04.2019 г. на В. И. Н. и В. В. Н. /починала в хода на производството пред ВКС и заместена по реда на чл.227 ГПК от наследниците ѝ по закон – В. И. Н. и П. И. Г./, срещу въззивно решение № 66/19.02.2019 г., постановено по гр. д. № 645/2018 г. по описа на Окръжен съд – Плевен. Поддържат се оплаквания, че решението е незаконосъобразно и неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна и уважаване на предявения иск за делба. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са изложени твърдения за постановяване на решението по правни въпроси от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, както следва: 1./ Как следва да се тълкува нормата на чл. 227, ал. 5 ЗЗД при наличие на съдебно решение, с което извършеното дарение е надлежно отменено; 2./ Кога са налице „вертикална етажна собственост“ и „хоризонтална етажна собственост“. Касаторите обосновават и наличие на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предложение трето ГПК на въззивното решение. Сочат, че вследствие неправилно тълкуване и прилагане на материалния закон, въззивният съд е приел, че в процесния случай е налице вертикална и хоризонтална етажна собственост, а не обикновена съсобственост, поради което е достигнал до погрешния извод за недопустимост на допуснатата от първоинстанционния съд съдебна делба. Ответниците по касационната жалба – В. В. Б. и П. Г. Б., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, подаден чрез адвокат Т. Д., изразяват становище за липса на основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на жалбата. Претендират разноски. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о., констатира следното: С обжалваното решение е отменено решение от 05.06.2018 г., по гр. д. № 5314/2017 г. по описа на Районен съд – Плевен, с което е уважен предявеният от В. И. Н., В. В. Н. и И. В. Н. против В. В. Б. и П. Г. Б. иск с правно основание чл. 34, ал. 1 ЗС и е допусната делба на следния недвижим имот: дворно място, находящо се в [населено място], [улица]/“Г. П.“/, съставляващо парцел * /* /, кв. 105, по плана на [населено място], цялото с площ от 325 кв. м., заедно с двете източни мази и двете източни тавански помещения, при следните дялове за съделителите: за В. И. Н. – 1/2 идеална част от дворното място, заедно с първия и третия етаж на сградата, сутерена и гаража; за И. В. Н. и В. В. Н. – 1/2 идеална част от дворното място, заедно с таванските помещения на сградата; за В. В. Б. и П. Г. Б. – втория етаж на сградата. Постановено е решение, с което предявеният иск за делба е отхвърлен. Въззивният съд е приел за установено, че ищецът И. В. Н. е придобил правото на собственост върху процесното дворно място по време на брака си с В. В. Н. при условията на СИО. С нотариален акт № 13/26.07.1971 г. И. В. Н. е дарил на В. В. Б. и Г. П. Б. 1/2 от притежаваното дворно място заедно с двете източни мази в сутеренния етаж на построената върху същото жилищна сграда и двете източни тавански помещения, като същевременно безвъзмездно им е учредил правото да надстроят втория етаж от съществуващата жилищна сграда. С нотариален акт № 13/09.08.1993 г. приобретателите В. В. Б. и Г. П. Б. са се разпоредили с придобития имот чрез договор за покупко-продажба в полза на сина си П. Г. Б.. С договор за дарение, обективиран в нотариален акт № 107/1992 г. И. В. Н. и съпругата му В. В. Н. са дарили на сина си В. И. Н. третия етаж от жилищната сграда, построена върху процесното дворно място. С останалата притежавана от тях 1/2 ид. част от дворното място, заедно със сутерена и първия жилищен етаж от сградата, както и с построения в дворното място гараж, съпрузите са се разпоредили отново в полза на сина си чрез договор за покупко – продажба на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка, обективиран в нотариален акт № 36/1993 г. Между страните са водени множество съдебни спорове по повод процесния недвижим имот, като същите са приключили с влезли в сила решения. С решение от 16.11.1999 г. по гр.д. № 1098/1997 г. на Районен съд – Плевен, потвърдено с решение от 28.11.1998 г. по гр.д. № 473/1998 г. на Окръжен съд – Плевен, влязло в сила на 22.01.1999 г., е уважен предявеният от ищците иск с правно основание чл. 227, ал. 5 ЗЗД и е отменено извършеното с нотариален акт № 13/26.07.1971 г. дарение на 1/2 от дворното място, заедно с двете източни мази в сутеренния етаж на построената върху него жилищна сграда и двете източни тавански помещения, в полза на В. В. Б. и Г. П. Б.. С оглед разпоредба на чл. 227, ал. 5 ЗЗД въззивният съд е приел, че решението за отмяна на дарението не може да бъде противопоставено на П. Г. Б., доколкото последният е трето лице, придобило права върху процесния имот преди вписването на исковата молба по гр.д. № 1098/1997 г. по описа на Районен съд – Плевен. Предвид липсата на противпоставимост на съдебното решение по чл. 227, ал. 5 ЗЗД, ищците В. В. Н. и И. В. Н. не притежават собственически права върху дворното място. Към момента на разглеждане на правния спор с такива права разполагат единствено П. Г. Б. и В. И. Н.: 1/ П. Г. Б. притежава 1/2 ид. част от дворното място, заедно с двете източни мази в сутеренния етаж на жилищната сграда и двете източни тавански помещения, заедно с втория жилищен етаж от построената сграда; 2/ В. И. Н. притежава другата 1/2 ид. част от дворното място, заедно със сутерена /извън двете източни мази в него/, първия и третия жилищни етажи от сградата и построения в дворното място гараж. При така установените права е налице неделимост на процесното дворно място, доколкото същото представлява обща част по смисъла на чл. 38, ал. 1 ЗС. По отношение на жилищната сграда е налице вертикална етажна собственост – П. Г. Б. и В. И. Н. притежават самостоятелни етажи от същата, а дворното място, в което сградата е построена, е неделима обща част по смисъла на чл. 38, ал. 3 ЗС. Налице е и хоризонтална етажна собственост, тъй като наред с жилищната сграда, в дворното място е построен и самостоятелен обект – гараж, собственост на В. И. Н.. По отношение на тези два самостоятелни обекта /жилищна сграда и гараж/ дворното място отново представлява обща част. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, предл. трето ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по отношение първия въпроса: Как следва да се тълкува нормата на чл. 227, ал. 5 ЗЗД при наличие на съдебно решение, с което извършеното дарение е надлежно отменено, тъй като разпоредбата на чл. 227, ал. 5 ЗЗД е ясна и не се нуждае от тълкуване в смисъла, посочен от касатора. Касаторът не е развил и конкретни доводи по приложимостта на поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Липсват предпоставки за допускане касационно обжалване и по втория въпрос. Същият е изцяло теоретичен, липсва връзка с предмета на правния спор и не може да обоснове общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. В производството по чл.288 ГПК по селекция на касационната жалба, касаторът следва да постави въпрос, който да е обуславящ изхода на делото и във връзка с решаващите мотиви на въззивния съд. За пълнота следва да се отбележи, че съгласно чл. 38, ал. 1 ЗС при сгради, в които етажи или части от етажи принадлежат на различни собственици, земята представлява обща част на всички собственици, а съгласно чл. 38, ал. 3 ЗС общите части не се делят. Текстът на чл. 38, ал. 1 ЗС има предвид т. нар. „вертикална етажна собственост“ – т. е. сграда с няколко самостоятелни обекта, които имат различни собственици. Правилата на чл. 38, ал. 1 и ал. 3 ЗС се прилагат и за т. нар. "хоризонтална етажна собственост" – етажна собственост, при която в съсобствено дворно място има две или повече сгради с различни собственици. Приема се, че в тези случаи дворното място също представлява обща част и не подлежи на делба. В този смисъл са ППВС № 2/1982 г., решение № 393 от 24.04.2009 г. по гр. д. № 921/2008 г. на ВКС, I г.о., решение № 192 от 26.09.2014 г. по гр. д. № 409/2012 г. на ВКС, II г.о. Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /постановен „contra legem“, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или „extra legem“, когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма/. В случая това основание се мотивира от касаторите основно с доводи, че съдът е допуснал нарушения на материалния закон и е постановил един необоснован съдебен акт. Тези оплаквания представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на преценка само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато и то след преценка на фактите по делото. Същевременно при служебно извършената проверка ВКС констатира, че не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение - значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. Липсват и съмнения обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, което да обуславя служебното му допускане до касационен контрол. С оглед изложеното следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. При този изход на делото на ответниците по касация – В. В. Б. и П. Г. Б., следва да се присъдят сторените в настоящото производство и надлежно удостоверени разноски в размер на сумата от 500 лв. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.