Определение № 436 от 03.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 160/2024 г.

за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, чрез юр. П. С., срещу въззивно решение № 229/18.10.2023 г., поправено с решение № 340/20.11.2024 г., постановени по гр.д. № 163/2023 г. на Окръжен съд – Сливен. С въззивното решение след като частично е отменено решение № 14/11.01.2023 г., постановено по гр.д. № 397/2022 г. на Районен съд – Сливен, като краен резултат е уважен предявеният от Г. Д. В. срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ иск с правно основание чл. 229, ал. 1, т. 9 във връзка с чл. 212, ал. 5, т. 2, предл. второ от ЗМВР от 1997 г. /отм./ и по чл. 212, ал. 1, т. 5 във вр. с чл. 211, ал. 5, т. 2 предл. второ от ЗМВР-2006 г. /отм./ като е осъден ответникът да заплати сумата от 4 548,60лв., представляваща брутно обезщетение за неизползван допълнителен платен годишен отпуск за положен извънреден труд над 50 часа на тримесечие за периода от 01.01.2003 г. до 30.06.2014 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 04.02.2022 г. до окончателното й изплащане. Отхвърлен е предявеният иск за разликата до пълния претендиран размер от 5010лв. Касаторът твърди, че решението е недопустимо, а също и неправилно, необосновано, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявения против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието София иск да бъде отхвърлен. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като по същество излага оплаквания по отношение на приетата от въззивния съд фактическа обстановка, респ. формираните правни изводи. Твърди, че въззивният съд не е взел предвид доказателствата по делото, както и не се е произнесъл по въпроса дали правото на иск на ищеца не е погасено по давност. Ответникът по касационната жалба Г. Д. В., чрез адв. Н. П., взема становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че предявеният иск е допустим, а процесуалната легитимация на ответника Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ /ГДИН/ е извел с оглед на обстоятелството, че макар ГДИН да е създадена като отделно юридическо лице в един по-късен момент от възникването на служебното правоотношение с Г. Д. В., приложение намира разпоредбата на чл.87а от ЗДСл, според която при преминаване на дейност от закрита администрация в друга, служебните отношения с държавните служители не се прекратяват. В тази връзка е приел за установено, че в периода от 01.03.2003 г. до 18.08.2020 г., Г. Д. В. е работил по служебно правоотношение в ответната в производството Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“. В този период В. е полагал труд на 8, 12 и 24 смени, като мястото му на работа е било в ареста в гр. Нова Загора и в ареста в гр.Сливен. Въззивният съд е препратил на основание чл. 272 ГПК към установената с първоинстанционното решение фактическа обстановка, съответстваща на събраните по делото доказателства. В тази връзка е отхвърлил като неоснователни оплакванията на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ София по отношение на кредитирането на свидетелските показания, събрани в първоинстанционното производство. Посочил е, че правилно първоинстанционният съд е съобразил свидетелските показания в случаите, когато липсват съответните писмени данни-графици, а също така е подчертал, че не са налице данни за заинтересованост от страна на свидетелите. Установил е още, че приетото от съда на база на свидетелските показания време за инструктаж, приемане, сдаване и освобождаване от наряд/дежурство - по 60 минути, е съобразено с практиката на Съда на Европейския съюз. От правна страна е извел, че е неоснователно възражението на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ София за погасено право поради изтекла погасителна давност. Посочил е, че законът не допуска непаричното право да се компенсира с парично, докато съществува правоотношението и същевременно, след като не може да се упражни едностранно от държавния служител, то давност за него не би могла да тече до момента на прекратяване на правоотношението. В този смисъл е посочил още, че погасителната давност започва да тече от момента, в който правоотношението бъде прекратено, като се прилага 3-годишният срок по чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ. Като е приел предявения иск за доказан по основание, въззивният съд е обсъдил допълнителната експертиза, назначена пред втората инстанция, с която се е установило, че индивидуалната норма на труд на В. за процесния период е била 18000 часа, а той е отработил 20019, 50 часа, т.е. изработил е извънреден труд в размер на 2019,50 часа./без преобразуване на нощния труд в дневен/. В тази връзка съобразно приетите доказателства, включително експертното заключение, което не е оспорено от страните, въззивният съд е приел, че на В. се дължи обезщетение за неползван допълнителен платен годишен отпуск за положения извънредния труд над 50 часа на тримесечие за процесния период в размер на сумата от 4548,60 лв., за която сума е уважил исковата претенция. При тези мотиви на въззивния съд, настоящият състав счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване поради следните съображения: На първо място, следва да се отбележи, че обжалваното решение на въззивния съд не е недопустимо, същото е постановено при наличие на правен интерес за предявяване на иска, правото на иск е надлежно упражнено и по отношение на легитимирани страни. Съгласно постоянната практика на Върховния касационен съд, обективирана в решение № 41/02.02.2012 г. по гр.д. № 1540/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 13/30.01.2019 г. по гр.д. № 2081/2018 г. на ВКС, I г. о., решение № 117/01.07.2019 г. по гр.д. № 3692/2018 г. на ВКС, III г. о., решение № 4/13.04.2020 г. по гр.д. № 1885/2019 г. на ВКС, II г. о., е прието, че недопустимо е това решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество. Така недопустимо е решението, което е постановено въпреки липсата на правото на иск или ненадлежното му упражняване, както и когато съдът е бил десезиран – например, когато решението е постановено след оттегляне или отказ от иска; когато въззивната инстанция е постановила решение по същество, макар че жалбата е следвало да се остави без разглеждане като недопустима; когато съдът се е произнесъл по непредявен иск или е постановил решение плюс петитум. В случая не се установява да е допуснато подобно нарушение от въззивния състав. На следващо място, следва да се посочи, че изложението към касационната жалба не удовлетворява общия критерий за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, т.е. да е формулиран правен въпрос. Както е прието в мотивите към т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е този, който трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Противното би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна по касационната жалба, а и възможно би било жалбоподателят да влага в правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело друго, различно съдържание от това, което ще изведе съдът. Върховният касационен съд може от обстоятелствената част на изложението в приложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело. В тази връзка в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 4 ГПК на касатора са развити единствено оплаквания и доводи по правилността на обжалваното въззивно решение. Касаторът се е позовал само бланкетно на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без да бъде обосновано защо произнасянето на съда е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Следва да се посочи, че Върховния касационен съд няма правомощие да проверява оплакванията по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК по същество на касационната жалба на етапа на селекция на касационните жалби. Това е така, тъй като основанията за допускане до касационно обжалване не съвпадат с основанията за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. За пълнота на изложението следва да се посочи, че въззивният съд е разгледал подробно възраженията на въззивника ответник по исковата молба, направени във въззивната жалба както по размера на обезщетението, така и се е произнесъл по възражението за давност по отношение на процесното вземане. В тази връзка е съобразил формираната трайната практика на ВКС в решение №243/05.10.2016 г., по гр.д. №1513/16 г. на ВКС, ІVг.о., решение №268/08.04.2020 г., по гр.дело №1313/2019 г.на ВКС, ІV г.о., решение №135/18.07.2022 г. по гр.дело №1242/2019 г. на ВКС III г. о.,, решение №130/12.07.2022 г., постановено по гр.дело №1053/2029 г. на ВКС, III г. о. и др., съгласно която при положение, че правото на платен годишен отпуск не може да бъде трансформирано в парично докато съществува служебното правоотношение, нито може да бъде упражнено едностранно от служителя, то за него давност не може да започне да тече до момента на прекратяването на правоотношението. Ако органът по назначаването не осигури на съответния служител, за когото е възникнало право на допълнителен отпуск, възможността да ползва такъв до прекратяването на правоотношението, от датата на прекратяването за този служител възниква право на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск. Давността за това вземане също тече от датата на прекратяване на служебното правоотношение, защото не е възможно да се погаси по давност вземане, което не е възникнало. При този изход на спора разноските за касационното производство, направени от ответника и доказани с приложения договор за правна помощ от 1200 лв., заплатено адвокатско възнаграждение следва да се възложат в тежест на касатора. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,