Определение № 70 от 30.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4384/2021 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Р. Д. Д., подадена чрез адвокат Н. Б., против решение № 504 от 17.05.2021 г., постановено по гр. д. № 2970 по описа за 2020 г. на Софийски апелативен съд в частта, имаща характер на определение, с която е потвърдено определение № 28030 от 27.11.2019 г. по гр. д. № 2785/2019 г. на Софийски градски съд за оставяне без уважение молбата на Р. Д. Д. за допълване на определение № 21334 от 18.09.2019 г. по същото дело в частта за разноските. Г. И. Х. е подал по реда и в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК чрез пълномощника си адвокат Д. С. писмен отговор, в който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване, евентуално и основателността на частната касационна жалба.. За да се произнесе налице ли е основание за допускане на касационно обжалване касационният съдебен състав съобрази следното: Г. И. Х. е предявил иск за собственост на недвижим имот, който е бил насочен и против Р. Д. Д.. На последната е връчен препис от исковата молба на 19.05.2019 г. На 27.05.2019 г. е сключила договор за правна защита и съдействие с Адвокатско дружество „Б., Д. и М.“ и е упълномощила същото да я представлява по делото срещу възнаграждение от 3570 лв. с включен ДДС, платимо в срок от седем работни дни. С молба от 30.08.2019 Г. И. Х. е оттеглил иска спрямо Р. Д. Д. и съдът е прекратил делото в тази част с влязло в сила определение от 18.09.2019 г. Р. Д. Д. е уведомена за прекратяването на 28.10.2019 г. и с молба от същата дата, чрез пълномощника си адвокат Н. Б., е поискала да й се присъдят направените по повод насочения срещу нея иск разноски, като е приложила списък на разноските за заплатено адвокатско възнаграждение от 3570 лв. и преводно нареждане от 30.05.2019 г., с което Н. К. Д. е превел сумата от банковата си сметка на Адвокатско дружество „Б., Д. и М.“ и като основание за превода е посочил номера на първоинстанционното дело и с пояснение, че наредител е Р. Д. Д.. В срока по чл. 248, ал. 2 ГПК Г. И. Х. е оспорил искането с довод, че липсват доказателства Р. Д. да е направила разноски, тъй като превод е извършен от банковата сметка на трето лице и направените от Н. Д. разноски не следва да се присъждат на Р. Д., евентуално, поради липса на доказателства за регистрация и начисляване на ДДС. Първоинстанционният съд е приел, че представеното преводно нареждане не установява еднозначно, че сумата от 3570 лв. е заплатена от Р. Д., доколкото реалното плащане на сумата е извършено от друго лице. Въззивният съд е споделил този извод, като е посочил, че в преводното нареждане в задължителната графа в бордерото „Наредител“ е посочен Н. К. Д.. В незадължителната за попълване графа „Още пояснения“ са добавени думите „Наредител Р. Д. Д.“. Очевидно е обаче, че не може да има двама наредители, а посочената в бордерото банкова сметка има за титуляр лицето, което е посочено като наредител в задължителната за попълване графа за това, а именно – Н. К. Д.. От там се извлича, че патримониумът на Р. Д. не е намалял с посочената сума, за да й се присъжда като разноски. Апелативният съд е посочил и, че при безкасово плащане, каквото е и процесното - извършено чрез помощта на електронното банкиране, се прилагат идентичните правила на чл. 75, ал. 2 (съдът вероятно има предвид ал. 3) ЗЗД и чл. 305 ТЗ, че когато плащането се извършва чрез задължаване и заверяване на банкова сметка, то се смята за извършено /осъществено/ със заверяване сметката на кредитора, а това в случая е адвокатското дружество, получател на хонорара. Не е налице обаче извлечение от банковата сметка в Юробанк България АД на адвокатското дружество, от която да е видно, че претендираната сума от 3570 лв. е реално получена от Търговска Банка АД и е с наредител Р. Д. Д. от нейна банкова сметка. В хипотезата, когато се претендират разноски /и най-вече заплатени адвокатски хонорари/, извършени чрез електронно банкиране, са налице вече немалко случаи в съдебната практика, когато на даден банков превод се придава външен вид чрез съответна разпечатка на хартиен носител, че е извършен, но се оказва, че той реално не е осъществен и не е заверена сметката на лицето, посочено като получател на паричната сума, при което не е налице осъществен разход, който да се възстанови по реда на чл. 78 ГПК. За да подлежат на присъждане такива разноски, а и с оглед правилата на чл. 75, ал. 2 (съдът вероятно има предвид ал. 3) ЗЗД и чл. 305 ТЗ, следва пред съда да се представят писмени доказателства, че претендираните суми са реално получени от бенефициентите им чрез съответни извлечения от банкови сметки или удостоверение от кредитната институция, което да прави несъмнено, че електронният банков превод е осъществен, а не му е придаден само вид, че е осъществен с разпечатка на хартиен носител към даден момент. Жалбоподателката се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1) следва ли адвокатското възнаграждение да е внесено лично от страната, която е упълномощила адвокат по делото, за да може да бъде реализирана отговорността за разноски на другата страна по реда на чл. 78 ГПК 2) подлежи ли на доказване факта на постъпване на суми по сметка на кредитора при наличието на данни, че такива са били наредени да бъдат преведени от длъжника и при отсъствието на оспорване на факта на извършеното плащане Въпросите са относими към изводите на въззивния съд и обосновават общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, като по него е удостоверено и противоречие с посочената практика на ВКС, поради което касационното обжалване следва да бъде допуснато. Отговор на първия въпрос е даден в определение № 590 от 7.12.2017 г. по ч. гр. д. № 4655/2017 г., ІV гр. о. на ВКС, а именно, че съгласно чл. 73, ал. 1 ЗЗД паричното задължение може да бъде изпълнено от всяко трето лице. Без правно значение е кой го е изпълнил, както и дали е действал по писмено или устно овластяване от страната или е действал като гестор. Във всички случаи изплатеното възнаграждение за един адвокат съставлява разноски за страната. Отговор на втория въпрос е даден в определение № 400 от 9.07.2015 г. по ч. т. д. № 1123/2015 г., І т. о. на ВКС, а именно, че и само платежното нареждане, съставлява достатъчно доказателство за плащането на задължението, когато кредиторът не го оспорва. По отношение адвокатското възнаграждение, страни по облигационната сделка, към която е приложим чл. 75 ал. 3 ЗЗД, са съответната страна-упълномощител и процесуалния й представител-адвокат, а не противната по спора страна. С оглед предмета на производството по чл. 78 ГПК, процесуалният представител на страната, претендираща възмездяване на разноски, аналогично на потвърждаване факта на плащането в договора за правна помощ, когато последното не е уговорено по банков път, би могъл да заяви релевантно за процеса признание за заверяване сметката му със сумата, с която е задължена сметката на упълномощителя му, но според чл. 75 ал. 3 ЗЗД и простото му непротивопоставяне е достатъчно. Нещо повече, разпоредбата на чл. 75 ал. 3 ЗЗД е относима не към преценка за доказаност на плащането, а за определяне момента към който се счита изпълнено задължението спрямо кредитора, с оглед обективно необходимото време за изпълнение на банковата операция. Трето за правоотношението по сделката лице не би могло да се позовава на чл. 75 ал. 3 ЗЗД, но на общо основание би могло да оспорва реалността на плащането, когато обоснове правен интерес от това, доколкото хипотетично съществува възможност, въпреки нареждането за плащане такова да не бъде получено от кредитора. Това оспорване, обаче, следва да бъде направено своевременно – с отговора на процесуалното действие, с което са представени доказателствата за понасянето на разноските, стига последното също да е направено своевременно. Когато страната е могла да възрази своевременно, но не е сторила това, с оглед съдебната практика, която не изключва доказателствена сила на платежното нареждане, съответно - на документа, установяващ заверяване единствено сметката на длъжника, не и на кредитора, плащането ще следва да се приеме доказано и само с документа за заверяване сметката на длъжника. Само ако ответната страна не е имала процесуалната възможност да оспори своевременно - до постановяване на акта, по повод който са извършени претендираните разноски, същата би могла да го направи и с отговора на молбата по чл. 248 ГПК. Но и в този случай, доколкото оспорването не изключва автоматично доказателствената стойност на извлечението по сметката на платеца, достатъчна до този момент, с оглед непротивопоставянето на адресата на плащането, а предпоставя допълнителна проверка за действителното приключване на платежната операция, съобразявайки принципа за равнопоставеност на страните не следва да бъде отказана възможност на претендиращата възмездяване на разноски страна да представи извлечение и от сметката на процесуалния си представител Посочената практика на ВКС се споделя от настоящия касационен състав и е приложима и в случая. Атакуваното въззивно определение се явява неправилно, като постановено в нарушение на диспоитивното начало в гражданския процес, в нарушение на материалния закон и явно необосновано, поради което следва да бъде отменено. Получаването на плащането от адвокатското дружество на уговореното в договора за правна защита и съдействие от 27.05.2019 г. възнаграждение е било потвърдено от адвокат Б., която е поискала да се присъдят разноски на страната и не е било оспорено от насрещната по спора страна Г. И. Х., поради което в нарушение на диспозитивното начало в процеса съдът се е произнесъл, че не е осъществен факт, който е бил безспорен между страните, а именно, че сумата от 3570 лв. е постъпила по сметката на адвокатското дружество. Изцяло необосновано въззивният съд е черпил аргументи от зачестили според него случаи на документни престъпления, при които на даден електронен банков превод се придава външен вид чрез съответна разпечатка на хартиен носител, че е извършен, но се оказва, че той реално не е осъществен, при липса на каквито и да било данни по настоящото дело, а и дори доводи на насрещната страна, че Р. Д. или погасилият от нейно име задължението за заплащане на адвокатското възнаграждение, е извършил подобно деяние. Обстоятелството, че тази сума е преведена не от длъжника Р. Д., а от друго лице е без правно значение, доколкото чл. 73 ЗЗД изрично допуска задължението да бъде изпълнено и от трето лице, а в платежното нареждане ясно е посочено, че наредителят плаща именно задължението на Р. Д.. Неоснователно е възражението на Г. Х., че не дължи включеният в заплатената сума ДДС, тъй като липсват данни за регистрацията на адвокатското дружество по ЗДДС и липсва представена данъчна фактура. Регистрацията по ЗДДС е публична и в случая Адвокатско дружество „Б., Д. и М.“ е регистрирано на 1.04.2011 г. с данъчен номер BG***, поради което и се дължи ДДС върху уговореното адвокатско възнаграждение, а обстоятелството дали е издадена данъчна фактура е неотносимо. Неоснователно е и възражението на Г. Х. за прекомерност на уговореното и заплатено от Р. Д. адвокатско възнаграждение. С оглед цената на иска спрямо Р. Д. от 81444.70 лв. (като съдът приема, че спрямо нея интересът е бил за 1/2 от правото на собственост, доколкото искът е насочен против нея с твърдения, че е съпруга на купувача от публичната продан Н. Д.), минималният размер на адвокатското възнаграждение по чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е 2973.34 лв., а с начислен ДДС е 3568.01 лв. Уговореното и заплатено възнаграждение от 3570 лв. и надвишаването с 1.99 лв. на минималния размер не може да обоснове извод за прекомерност. С оглед изложените съображения Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение