Определение № 760 от 27.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 1544/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „Водоснабдяване и канализация“ ЕАД, представлявано от процесуалния си пълномощник – адв. Г. Г., срещу решение № 59/10.07.2023г. по в.т.д.№ 89/2023г. на Апелативен съд - Бургас, в частта му, с което е потвърдено решение № 40/13.02.2023г. по т.д. № 71/ 2022 г. на ОС-Бургас, с което касаторът е осъден да заплати на „Слънчев бряг” АД сумата 638 670 лева, представляваща обезщетение за продължило през цялата 2019 г. ползване на водопроводна и канализационна мрежа на територията на КК „Слънчев бряг – Изток“ след изтичането на срока на сключен между страните договор за наем от 08.03.2005г. при противопоставяне от страна на ищеца- наемодател, както и мораторна лихва в размер на 105 557,96 лева за периода от 24.07.2020 година до 10.03.2022 г., ведно със законната лихва и разноски.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно и необосновано, както и недопустимо, защото въззивният съд се е произнесъл свръхпетитум и по нередовна искова молба. Поддържа, че искането, предявено пред съда е за обезщетение за ползване на водопроводна и канализационна мрежа на „Слънчев бряг –изток“ и съдът е квалифицирал иска по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД, но е присъдил обезщетение за вещи, които не попадат на горната територия и такива, които не са били предмет на прекратения наемен договор. Твърди, че и в договора, и в исковата молба липсва индивидуализация на вещите, които са били наети, но било очевидно, че ВиК мрежата е териториално ограничена от страните по договора и за ползването на такава извън „Слънчев бряг –изток“, както и за вещи, които не са съществували към датата на сключване на договора, не би могло да се присъди обезщетение. Поддържа, че за ДМА, които макар ищецът да е вписал в книгите си, и вещото лице по съдебно-оценителната експертиза да е оценило, но които не са били предмет на наемния договор, не е следвало да се присъжда обезщетение, като изтъква, че това са ДМА със следните инвентарни номера: 3943 / на стойност 11 923 лв./, с инвентарен №2886 / стойност 705 лв./, с инв. № 2887 / стойност 1746 лв./, с инв. №3885 / стойност 9170 лв./, с инв.№5429 / стойност 4100 лв./, с инв. №3979 / стойност 14505 лв./, с инв. №204001 / стойност 13986 лв./, с инв. №204002 / стойност 82221 лв. Поддържа, че за всички тези ДМА не е сключван наемен договор, а както сочи и вещото лице били въведени в експлоатация по-късно. Позовавайки се на обясненията на вещото лице сочи, че е присъдено обезщетение и извън претендирания териториален обхват, а именно бункерната станция била в [населено място], а резервоарът се е намирал в землището на [населено място], сега [населено място]. Поддържа, че въпреки възраженията му съдът дал ход на нередовна искова молба, без индивидуализация на вещите, което довело до постановяване на недопустим съдебен акт. Излага подробни съображения и че съдът е кредитирал заключението на вещото лице, което е изготвено въз основа на оспорена от ответника, изготвена от ищеца справка за процесните ДМА, която е невярна. Поддържа, че експертът е възприел датата на придобиване за дата на въвеждане в експлоатация, а съдът в нарушение на чл. 10 ГПК не му допуснал искането да бъде задължена страната да представи удостоверенията за въвеждане в експлоатация, което довело до присъждане на завишено обезщетение. Твърди, че неправилно съдът е приел, че при сключването на наемния договор страните са имали предвид всички съоръжения, свързани с водоснабдяването, включително водохранилищата, пречиствателните станции, довеждащите резервоари. Поддържа, че АС – Бургас не е изложил мотиви по отхвърлените му възражения, а по отношение на цитираните предходни решения, счита, че неправилно е възприел наличието на сила на пресъдено нещо /СПН/, тъй като такава има само диспозитива на съдебното решение. Поддържа, че неправилно е отхвърлено доказателственото му искане за снабдяване с преписката от КЕВР, а от приобщаването й щяло да се установи твърдението му, че ищецът е изпаднал в забава, тъй като не е приел връщане на въпросната ВиК мрежа, с което съгласно чл. 96 ЗЗД, длъжникът се освобождава от собствената си забава. Сочи подробни доводи за необоснованост и поддържа, че това, което ползва, е по сключен по специален закон договор с „Асоциация ВиК Бургас“, регламентиран от Закона за водите, т.е. ползвал е или негови съоръжения, или предоставени му от това лице, а не такива предмет на прекратения наемен договор. Поддържа, че ВиК мрежата е публична общинска собственост и че присъждайки обезщетение на лице, което е несобственик, съдът е постановил решение, което е и очевидно неправилно. По подробно изложените доводи претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение и отмяната му.

В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК и ал.2 ГПК, като поставя следните въпроси:

1. „Когато ищецът, предявил иск по чл. 236, ал.2 от ЗЗД с предмет обезщетение за съвкупност от вещи, които поначало са индивидуално определими, но не са индивидуализирани в петитума, освен по териториалното им местоположение, следва ли съдът да укаже да конкретизира петитума си или може противно на искането на ищеца в петитума да приеме не териториален признак, а признак по предназначение като такъв, определящ обема на претенцията?“, който счита, че е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение № 138/10.11.2020г. по т.д. №1423/2019г., 2т.о.

2. „Когато ищецът, предявил иск по чл. 236, ал.2 от ЗЗД с предмет обезщетение за съвкупност от вещи, които поначало са индивидуално определими, но не са индивидуализирани в петитума, освен по териториалното им местоположение, следва ли съдът да укаже на ищеца да конкретизира петитума с пълно, точно и конкретно описание на вещите, съставляващи съвкупността, или е допустимо в петитума на иска, отделните вещи, съставляващи съвкупността, да останат неиндивидуализирани и неопределени, щом така са били в наемния договор?

3. „Когато с влязло в сила решение е уважен предявен иск с правна квалификация чл. 236, ал. 2 от ЗЗД за точно определен период от време, ползват ли се със сила на пресъдено нещо следните обстоятелства, при предявен иск със същата правна квалификация и на основание, но за друг, следващ исков период: А/ Дали ответникът продължава ползването на наетите вещи и във времеви периоди след влизане в сила на съдебното решение; Б/ При наведени възражения от ответника, че е престанал да ползва всички или част от наетите вещи, в периода след датата на влизане в сила на съдебния акт на предишен период, чия е доказателствената тежест за доказване на отрицателния факт – неползването?, за който касаторът счита, че е разрешен в противоречие с т.18 от ТР 1/2001г. по т.д.№1 /2000г. на ОСГК на ВКС относно силата на пресъдено нещо.

4. „Когато в диспозитива на съдебното решение, с което е бил уважен иск по чл. 236, ал.2 от ЗЗД, не са индивидуализирани вещите / предмета на делото не е изрично конкретизиран и установен съгласно ТР 1/2001г. по т.д.№1 /2000г. на ОСГК на ВКС/, за които е присъдено обезщетение, а са посочени като съвкупност, при следващ съдебен спор, въпросите за вида и обема на същите вещи попадат ли в обхвата на обективните предели на СПН и ако не, то коя от страните трябва да проведе пълното им доказване?“;

5. „Забавата на кредитора по чл. 95 от ЗЗД еднократно настъпващ факт ли е или такъв, продължаващ във времето?“;

6. „В случай, че възражението за бездействие на кредитора и изпадането му в забава по смисъла на чл. 95 от ЗЗД е отхвърлено с влязло в сила решение, допустимо ли е в последващ съдебен спор и ако забавата на кредитора продължава, длъжникът отново да се позове на продължаващата във времето и след влизането в сила на първоначалното съдебно решение забава на кредитора или възражението му е преклудирано със СПН?“;

7. „При прекратен договор за наем, когато наемателят продължи ползването на наетото въпреки противопоставянето на наемодателя и при предявен иск от наемодателя с правна квалификация чл. 236, ал.2 ЗЗД, с предмет обезщетение само за част от периода, в който наемателят ползва наетото, какви по смисъла на чл. 96, ал.1 от ЗЗД са последиците от забавата на кредитора наемодател да получи обратно наетите вещи, ако: кредиторът наемодател е изпаднал в забава преди периода, за който претендира обезщетение по чл. 236, ал.2 ЗЗД; кредиторът наемодател е изпаднал в забава след периода, за който претендира обезщетение по чл. 236, ал.2 ЗЗД; ответникът наемател, който дължи обезщетение по чл. 236, ал.2 ЗЗД, начислено за периода от датата на прекратяване на наемния договор до датата на изпадане на кредитора – наемодател в забава, ще продължава ли да дължи лихви върху същото обезщетение или забавата на кредитора има за последица освобождаване на длъжника от лихвите занапред?“

8. „Длъжен ли е съдът да разгледа възражението на ответника по иск с правна квалификация чл. 236, ал.2 от ЗЗД, че ищецът-наемодател по прекратения договор не е собственик на наетия имот, щом ответникът твърди, че ползва имоти публична общинска собственост, която собственост му е предоставена за ползване по силата на императивни норми на закона?

9. „Само онези ВиК елементи на обществените водопреносни, водопречиствателни и канализационни мрежи, които изрично в договора /сключен в изпълнение на чл. 198п от ЗВ/, са индивидуализирани по вид, местоположение и други характеристики ли се предоставят на водния оператор? Предоставят ли се / с оглед на разпоредбата на чл. 198ж от ЗВ във връзка с чл. 22, ал.3 от ЗВ и чл. 11, ал.2 от ЗОбС, съответно чл. 17, ал.2 от ЗВ във връзка с чл. 16, ал.1 от ЗОС, и онези, които макар да не са изрично посочени в договора по чл. 198п от ЗВ, но имат характер на публична общинска собственост и са със същото предназначение – елементи от обществените водопреносни, водопречиствателни и канализационни мрежи.

10. „При предявен иск от наемодателя с правна квалификация чл. 236, ал. 2 от ЗЗД, когато наемодателят не е собственик на предоставените под наем вещи, съдът длъжен ли е да обсъди въпросите за собствеността, щом наемателят твърди, че ползва същите вещи на основание писмено изразено съгласие на собственика на имота /В и К мрежата/? Съответно съгласието на собственика на вещта представлява ли за наемателят по прекратения договор за наем годно основание да продължи да ползва имота, което изключва правото на обезщетение на ищеца-наемодател?“

11. „Как следва да процедира съдът когато е оспорен частен документ и оспорващият го е преодолял оспорването? Следва ли в този случай съдът да се произнесе с нарочно определение за изключването от доказателствата по делото на оспорения частен документ? Допустимо ли е съдът да кредитира експертно заключение, ако експертът е основал изцяло или основно изводите си на същия оспорен частен документ и при непреодоляното оспорване?

Ответникът по касационната жалба – „Слънчев бряг“ АД е подал отговор от 21.09.2023г. чрез процесуалния си пълномощник – адв. К., в който оспорва подадената жалба и претендира да не бъде допускано касационно обжалване на решението, както и отхвърляне на жалбата по подробно изложените доводи. Претендира присъждане на направените разноски за адвокатско възнаграждение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното:

Съдът намира, че касационната жалби е подадена от легитимирана страна, в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 от ГПК.

За да постанови обжалваното въззивно решение, АС – Бургас е приел, че дадената от ОС правна квалификация е правилна, и е предявен иск с правно основание чл. 236, ал.2 от ЗЗД. Споделил е изводите на БОС, че отдадената под наем съвкупност от вещи е индивидуализирана чрез препращане към наемния договор. Посочил е, че няма спор, че договорът за наем е преустановил действието си в края на 2008 г., но ответникът е отказал да предаде обратно ВиК мрежата, което се установява от кореспонденцията на л. 16-27 от делото на ОС - Бургас. Въззивният съд е приел, че между страните са се водили следните дела на Окръжен съд – Бургас: 62/2010 г.; 54/2011 г.; 693/2013 г.; 597/2016 г.; 582/2018 г.; 667/2019 г., 363/2020 г.; 364/2020 г.; 366/2021 г., като последните две дела касаят ползването на мрежата през 2016 г. и 2018 г. и не били приключили, но с решенията по всички останали дела са присъждани обезщетения за времето от 2009 до 2015 г. и те са влезли в сила след упражнен инстационен контрол, като по всички тях процесната съвкупност от вещи е била обозначена по сходен начин. АС – Бургас е посочил и че по т.д. №184/2015 г. на ОС – Бургас е бил разгледан иск на „Водоснабдяване и канализация“ ЕАД за нищожност на договора за наем, като е постановено отхвърлително иска решение, потвърдено от въззивната инстанция, но обезсилено от касационната (с Решение № 184 от 12.01.2018 г. по т.д. № 24/2017 г. на ВКС, ІІ ТО) поради липса на правен интерес, предвид приключилия правен спор по т.д. № 54/2011 г. на ОС – Бургас, по което е било присъдено обезщетение по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД за 2009 г.

Въззивният съд е приел, че възраженията, че ищецът не е собственик, са принципно неотносими към облигационния спор, както и че отдадената под наем ВиК мрежа не включва съоръженията по представените от ответника констативни нотариални актове от 2004г. АС Бургас, кредитирайки заключението на вещото лице е приел, че единствено Канално-помпена станция (КПС) № 4 (описана в приложения на л. 116 констативен нотариален акт на ответника) като актив следва да бъде изключена от експертната оценка. Въззивният съд е приел, че ответникът не е доказал, че процесната инфраструктура му е била надлежно предоставена за ползване от [община], респ. от учредената съгласно Закона за водите „Асоциация по ВиК“ съгласно договор от 25.02.2016 г. Посочил е, че договорът касае ползването на активи публична общинска собственост, които не са на територията на КК „Слънчев бряг - Изток“, като не са представени и съответни приемо-предавателни протоколи, нямало и данни да е бил повдиган и разрешаван спор за собственост между [община] и „Слънчев бряг” АД. С оглед горното е приел, че се дължи обезщетение.

По размера на същото, въззивният съд е посочил, че съгласно договора дължимият годишен наем е бил определен като 50 % от рентабилността, разчетена в цената на питейната вода за абонатните на територията на КК „Слънчев бряг – Изток“. Апелативният съд е посочил, че по приключилите предходни съдебни дела са били присъдени компенсации в размер на наемната цена (за 2009 - 2014 г.) и на пазарния наем (за 2015 г.), т.е. присъждан е чистия годишен приход на ответника от услугите по доставяне, отвеждане и пречистване на вода. Коментирайки противоречивите данни, използвани от вещото лице по ССЕ, въззивният съд е приел, че механичното осъвременяване на старите разходи с данните за инфлацията не съобразява диференцираното изменение в обема и цените на отделните ВиК услуги в новите икономически условия, а възприемането на усреднени стойности на базата на разходите за цялата територия на ВиК оператора за 2019 г. не държи сметка, че услугите по доставка, отвеждане и пречистване на вода не са предоставени навсякъде в един и същи обем поради съществени различия в структурата на водопроводната и канализационната мрежа. Поради това е приел, че дължимото от ответника обезщетение следва да се равнява на пазарния наем, който възлиза на 638 670 лева съгласно изслушаната съдебно-оценителна експертиза на вещото лице Г. Ц.. Въззивният съд е посочил, че това заключение е обективно, дадено след обстоен анализ и внимателно претегляне на отделните методи на оценяване, като е счел за неоснователно възражението на страната, че вещото лице е работило по некоректна счетоводна информация за заприходяване на активи. АС – Бургас е приел, че на основание чл. 84, ал. 2 от ЗЗД ответникът е изпадал в забава след като на 21.07.2020 г. му е връчена нотариална покана за плащане, поради което дължи обезщетение в размер на законната лихва периода от 24.07.2020 г. – 10.03.2022 г., в размер на сумата 105 557,96 лева. С оглед горното е потвърдил решението на ОС – Бургас в описаните части за присъждане на обезщетението и лихва за забава.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения:

Не е налице соченото в касационната жалба основание за вероятна недопустимост на въззивното решение, основано на твърденията на касатора за произнасяне извън петитума на иска и по нередовна искова молба. Възражението е поддържано и във въззивната жалба, като въззивният съд е изложил съображения за неговата неоснователност. Претендираното с исковата молба обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД е за продължилото ползване на предоставената с договора за наем водопроводна и канализационна мрежа и съоръженията към нея, т.е. цялостната технологична система, служеща за обслужване абонатите на к.к. „Слънчев бряг – изток“. Първоинстанционният и въззивният съд са разгледали именно соченото основание - прекратен договор за наем и продължаване на ползването на същите съоръжения. Въззивният съд е съобразил, че обезщетението за ползването на посочената в исковата молба съвкупност от вещи, обслужваща водоснабдяването на курортния комплекс, е така както е описано и в наемния договор, поради което правилно е прието, че не е налице произнасяне свръхпетитум, съответно не е констатирана нередовност на исковата молба. Възражението за недопустимост на атакуваното решение се основава на неправилно тълкуване правната воля на съда при определяне предмета на спора. Предмет на делото не е вещен спор, а облигационен, като правата на ищеца произтичат не от правото му на собственост, а от отдаването под наем на ответника на описаните в договора вещи и продължилото ползване след прекратяването на договорната връзка. Съдът се е произнесъл по заявения от ищеца в исковата молба обем на търсената защита, който не е ограничен до намиращата се на територията на комплекса част от процесната мрежа, тъй като съоръженията са свързани експлоатационно с курортния комплекс. Неоснователно е оплакването, че производството е образувано и разгледано по нередовна искова молба, тъй като се претендира обезщетение за ползването на цялата съвкупност от вещи, поради което е достатъчно ищецът да ги индивидуализира така, както е посочено в наемния договор. С оглед правопораждащите спорното право факти, вещите, от чието ползване е лишен ищецът, следва да се индивидуализират по начина, по който са описани в договора за наем. Предвид изложеното, настоящият съдебен състав счита, че въззивното решение не страда от пороци, водещи до недопустимост.

Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Доводите на касатора, че очевидна неправилност следва от това, че той ползвал вещите със съгласие на техния собственик, а бил осъден да заплати обезщетение на несобственик, явяващ се наемател по прекратения наемен договор, представляват оплаквания за неправилност на съдебното решение поради необоснованост и нарушение на материалния закон - основание за отмяна по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Тези оплаквания не подлежат на преценка в настоящия етап на касационното производство /по допускане на касационно обжалване/, а могат да се обсъждат само след евентуално допускане на съдебния акт до касационен контрол при наличие на някое от основанията по чл.280, ал.1 ГПК. Извън хипотезата на чл. 280, ал.2 ГПК, допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, а не е задължение на съда да го изведе от изложението към касационната жалба, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК е налице когато в обжалваното решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е решен в противоречие с Тълкувателно решение или трайната практика на ВКС по същия правен въпрос. За да е налице основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК, следва правният въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, т.е. разглеждането му да допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а хипотезата за развитие на правото е налице когато законите са непълни, неясни и противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Първите два поставени от касатора въпроса са свързани с твърденията му за недопустимост поради нередовност на исковата молба и произнасяне свръхпетитум, но не отговарят на общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 ГПК. По начина, по който са формулирани, тези въпроси не са значими за изхода на спора, тъй като съдържат защитни твърдения на касатора - за индивидуално определими, но неиндивидуализирани вещи; за приет по почин на съда не териториален признак, а признак „по предназначение“ при определяне обема на претенцията, които не са мотивирали крайните изводи на въззивния съд по спора и не са налице предпоставките за допускане до касация на въззивното решение по така формулираните въпроси. Соченото от касатора решение на ВКС, на което се позовава, че е налице противоречие /по т.д.№1423/2019г., 2 т.о./, касае претенция за обезщетение срещу застраховател и присъден размер над заявения петитум, но е неотносимо към конкретния случай, тъй като не визира съвкупност от вещи. Предвид горното по тези въпроси не се установяват предпоставките за допускане на решението до касационно обжалване, като не е налице нито общият критерий по чл. 280, ал.1 ГПК, нито допълнителният селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, на който се позовава касаторът.

Поставените трети и четвърти въпроса от касатора, за които се поддържа че са разрешени в отклонение от практиката на ВКС във връзка със силата на пресъдено нещо /СПН/, настоящият съдебен състав намира, че не отговарят и на общото основание за достъп до касация, но и не се установява наличието и на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като апелативният съд не е действал в противоречие с практиката на ВКС. Въззивният съд е посочил, че има предходни дела с присъдено обезщетение, но не е мотивирал акта си с наличието на СПН по тях. Апелативният съд не е приел, че е налице формирана сила на пресъдено нещо относно предявения иск за следващ период на основание постановените между страните влезли в сила съдебни решения за обезщетение за ползване на вещта в предходни периоди. При формиране на изводите си въззивният съд е споменал решенията при обсъждане възражението за недопустимост и само за констатация, че по всички тези спорове процесната съвкупност от вещи е обозначена по сходен начин. Следователно тези въпроси нито са обусловили решаващите мотиви на въззивния съд, нито са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и не могат да обусловят допускане до касация на въззивното решение.

Поставеният пети въпрос дали забавата на кредитора по чл. 95 ЗЗД е еднократно настъпващ факт или продължаващ във времето, се свързва с твърденията на касатора, че е поканил ищеца да му върне вещта, което би се установило от документите по преписката пред КЕВР, но въззивният съд е отхвърлил това доказателствено искане. Този въпрос не отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 от ГПК, тъй като въззивният съд не е приел за установено изпадането на кредитора в забава, съответно не е обсъждал дали същата настъпва еднократно или е продължаващ във времето факт. АС-Бургас е приел, че не се доказват твърденията на касатора за покана за връщане на наетата вещ и следователно не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК – въпросът да изхожда от решаващ мотив на съда, обусловил изхода на спора. Доводите на касатора във връзка с несъбраното доказателство – преписката пред КЕВР, са ирелевантни, тъй като не е формулиран въпрос, обоснован с твърдения за допуснато от решаващия съд процесуално нарушение в този смисъл, а и касаторът твърди да е страна по сочената преписка, т.е. снабдяването с документи по същата не би трябвало да изисква допълнително съдействие от съда. Следователно този въпрос е свързан с обосноваността на фактическите изводи и е по правилността на решението, но не съставлява общо основание за допускане до касационно обжалване.

Поставените подвъпроси / с номера 6 и 7/, свързани също със твърдяната от касатора забава на кредитора, а именно относно нейните последици и дали може да се позове отново на продължаваща във времето забава, след отхвърляне на предходна претенция, също не могат да обусловят допускане на въззивното решение до касация, тъй като не съставляват общо основание по чл. 280, ал.1 от ГПК, доколкото не са свързани с решаващите мотиви на съда. АС-Бургас не е приел, че е доказано настъпване на забава на кредитора, съответно не е обсъждал последиците й, нито е приел, че е налице СПН по отношение на този факт. С оглед горното тези въпроси не отговарят на общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 от ГПК.

Следващите въпроси касаторът е посочил, че са във връзка с твърденията му за очевидна неправилност на въззивното решение, но настоящият съдебен състав намира, че изложените оплаквания не могат да обосноват хипотезата на чл. 280, ал. 2 пр. 3 ГПК. За да е очевидно неправилно въззивното решение е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана без необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилно е решението, което страда от такъв особено тежък порок, който е установим изначално от прочита на съдебния акт, без да се налага извършване на допълнителна проверка според събраните доказателства и извършените процесуални действия от съда и страните. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона обратно на неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга форма на неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол.

Първият поставен въпрос във връзка с доводите на очевидна неправилност, а именно длъжен ли е съдът да разгледа възражението, че ищецът-наемодател не е собственик на наетия имот, при положение, че ответникът твърди, че ползва имоти публична общинска собственост, не може да обуслови допускането на решението до касация, тъй като не съответства на изложените мотиви от въззивния съд и не отговоря на общия критерий по чл. 280, ал.1 от ГПК. Въззивният съд е разгледал възражението на „ВиК“ ЕАД относно това, че ползва част от мрежите на техническата инфраструктура на процесната територия, която твърди да е публична държавна и публична общинска собственост, позовавайки се на договор, сключен между него и „Асоциация ВиК Бургас“, но е приел, че не е доказано, че му е предоставено ползването на същите вещи по силата на договора, и че не е установено съоръженията, предмет на договора за наем, да са включени в тези по договора, сключен между ответника по иска и „Асоциация по ВиК“, т.е. възражението не е необсъдено, а е прието за недоказано. Така поставен въпросът изисква проверка на установените по делото факти, поради което не представлява общо основание за допускане на касационно обжалване.

По втория въпрос относно елементите на водопреносните мрежи, като основание за очевидна неправилност, същият също не отговаря на общия критерий по чл. 280, ал.1 от ГПК, тъй като не е обусловил решаващите мотиви на АС- Бургас. Въззивният съд е приел, че е налице договор за предоставяне стопанисването на съоръжения, сключен между ответника и посочената Асоциация, но не е изложил мотиви дали „ВиК“ ЕАД може да стане ползвател на обекти, които са извън договора с Асоциацията. При обсъждането на сключения договор по реда на Закон за водите между ответника по иска „ВиК Бургас“ ЕАД и „Асоциацията ВиК Бургас“, въззивният съд е приел, че е необходимо съоръженията да бъдат индивидуализирани, за да може да се приеме, че ответникът е изменил основанието на ползване на наетата вещ, като е счел, че в случая не е доказано съоръженията, предмет на договора за наем, да са част от тези - предмет на сключения договор с „Асоциация ВиК Бургас“. Следователно решаващи мотиви дали могат да се ползват и други съоръжения апелативният съд не е изложил. Така поставен въпросът изисква и проверка на установените факти по делото, което означава, че е свързан с правилността на решението и не може да обуслови допускане на въззивния акт до касация на основание чл. 280, ал.1 от ГПК.

Поставеният трети въпрос, формулиран към доводите за очевидна неправилност, а именно дали съдът е длъжен да обсъди въпросите за собствеността, ако наемателят твърди, че ползва същите вещи със съгласието на техния собственик, е теоретичен, свързан с първия, и също не съставлява основание за допускане до касационно обжалване съгласно чл. 280, ал.1 от ГПК, тъй като както бе посочено по-горе, възражението е прието за недоказано. Въззивният съд се е произнесъл по отношение на възраженията на ответника, като е изключил възможността ответникът да не дължи обезщетение на ответника, предвид установените предпоставки на претенцията по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД – между страните е бил сключен договор за наем, договорът за наем е прекратен след изтичане на срока му и наемателят е продължил ползването на вещта след изтичане на срока. Наличието на собственост върху обектите или липсата на вещното право е прието за невключено в предмета на делото, извън соченото основание за сключен договор с „Асоциация ВиК Бургас“. Приемайки горното, а именно че правото на собственост е извън предмета на доказване, въззивният съд не е нарушил материалния закон и не е постановил акта си в явно противоречие със същия, за да може така поставен въпросът да обоснове допускане до касационно обжалване на въззивното решение.

Последният поставен въпрос като довод за очевидна неправилност - относно това как следва да процедира съдът при оспорен частен документ и дали следва да се кредитира заключение, основано на него, е процесуален, но не се установява наличието на някой от допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Както е приел и апелативният съд процесната справка представлява частен свидетелстващ документ и в този смисъл не се ползва с материална доказателствена сила, за да може оспорването й да обоснове откриване на производство по чл. 193 ГПК, доколкото нейната автентичност не е атакувана, за да следва, при съответно опровергаване, изключването й от доказателствения материал по делото. Въззивният съд не е процедирал различно и в противоречие с практиката на ВКС, както във връзка с този оспорен частен свидетелстващ документ, така и при кредитирането на заключението на експертизата. Предвид изложеното и този въпрос не съставлява основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Предвид гореизложените съображения съдът намира, че решението на Апелативен съд - Бургас не следва да се допуска до касация.

С оглед изхода на спора, разноски на касатора не се следват. От ответника по касация е заявено искане за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение, като е представен договор за правна защита и съдействие по образец №52289/15.08.2023г., с който е уговорено възнаграждение в размер на 48 000 лв. с ДДС за касация по описаното дело, приложена е фактура № 659 /29.08.2023г. за същата сума с основание – обжалване пред ВКС, както и платежно нареждане за превод на сумата от 30.08.2023г. от „Юробанк България“ АД. С оглед горното заплащането на възнаграждението е установено и същото следва да се присъди.

Воден от горното Върховният касационен съд, Второ т.о.