Определение № 1133 от 23.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 291/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ищцата Е. Т. Д. срещу решение № 1230 от 17.10.2022г. по в.гр.д.№ 1134/2022г на САС, 8-ми граждански състав. Въззивният съд е отменил решението по гр.д.№ 6667/2021г. на Софийски градски съд, с което е бил уважен предявеният от ищцата срещу „Дженерали Застраховане" АД главен иск с правно основание чл.459, ал.4 КЗ, във вр. с чл.448 КЗ за заплащане на сумата от 30 000 лв., представляваща застрахователна сума по договор за групова застраховка „Злополука и заболяване", сключена между застрахователя „Дженерали застраховане" АД и застраховащия Агенция за събиране на вземанията (работодател на ищцата) при приет за настъпил покрит застрахователен риск - трайна загуба на работоспособност 50%, причинена от трудова злополука, настъпила на 31.01.2018г., ведно със законната лихва. Съставът на САС е отхвърлил този иск, разгледал е и е отхвърлил и предявеният в евентуалност иск за сумата 15 000лв., претендирана като застрахователна сума по същия застрахователен договор/полица при посочена от ищцата (в евентуалност) квалификация на същата злополука като „битова“. В касационната жалба са въведени доводи за неправилност на основанията по чл.281,т.3 ГПК. Възразява се срещу законосъобразността на извода на въззивната инстанция, послужил като основание за отхвърляне на иска, че застрахователният договор ограничава застрахователното покритие само до трудова злополука по чл.55,ал.1 КСО (през време и във връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на предприятието), но не покрива и злополуката по чл.55,ал.2 КСО ( по време на обичайния път при отиване или при връщане от работното място - в случая - до мястото, където осигуреният обикновено се храни през работния ден - т.2 на чл.55,ал.2 КСО). Касаторът възразява, че понятието „трудова злополука“ е единно и следва да се тълкува по смисъла на чл.55 КСО като цяло, без разграничението, дадено в ал.1 и в ал.2, тъй като законодателно не са предвидени различни правни последици, в зависимост от това, по кой състав от двата, посочени в чл.55 КСО, е настъпила трудовата злополука. Излага подробни аргументи, че клаузата ограничаваща застрахователното покритие при настъпването на риска „трудова злополука“ само до един от фактическите състави на чл.55 КСО, е незаконосъобразна и в нарушение на глава Трета от Наредбата за задължително застраховане на работниците и служителите за риска трудова злополука. Като втори акцент в жалбата се сочи допуснато нарушение на материалния закон при тълкуването на клаузите на процесния застрахователен договор и конкретно приложение № 1 и Общите условия. Изведени са аргументи от: възможността застрахователната сума по личната застраховка „живот и злополука“ да бъде кумулирана и изплатена заедно с обезщетение по друг застрахователен договор; от разяснението в т.ІІ на ППВС № 4/25.05.1961г. (неправилно цитирано като № 1/25.05.1961г.), че получената от увредения застрахователна сума по лична застраховка живот или злополука, не подлежи на приспадане от обезщетението по чл.45 ЗЗД и от обезщетението, дължимо от работодателя на увреденото лице. Искането е за отмяна на решението и уважаване на иска. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването по въпросите 1/ Законосъобразна ли е клаузата, стесняваща покрит застрахователен риск по процесния договор „злополука и заболяване“ само до един от фактическите състави на трудова злополука по КСО? Въведена е предпоставката по т.3 на чл.280,ал.1 ГПК, чието приложно поле се обосновава с доводи, че по поставения въпрос няма съдебна практика и отговорът ще допринесе за точното тълкуване е прилагане на закона и за решаване на делата, по които този въпрос е спорен. Според касатора с отговора би се изяснила уредбата, засягаща обема на застрахователното покритие при настъпването на риска трудова злополука по смисъла на КСО и би се дал отговор на въпроса за приложимост на правните норми, регламентиращи тази материя. 2/ При тълкуване на договора съобразно чл.20 ЗЗД, следва ли съдът да се ръководи от изявената, а не от предполагаемата воля на страните с оглед запазване съдържанието на тълкувания договор?“ Твърдението е, че въззивният съд е тълкувал клаузите на процесния договор, Приложение №1 и ОУ към него, касаещи обема на уговореното застрахователно покритие, в противоречие с изискванията на чл.20 ЗЗД и с цитираната от него практика по този текст, постановена по реда на чл.290 ГПК. Изложен е и довод за очевидна неправилност, която според страната се установява пряко и единствено от съдържанието на обжалваното въззивно решение - от една страна съдът приел, че по делото е не е установено по несъмнен начин, че процесната групова застраховка Злополука и заболяване“ е задължителната застраховка „Трудова злополука“, но същевременно от друга страна приел, че тя е именно такава задължителна застраховка по този риск. Според страната очевидната неправилност се състои в приложението на нормата на пар.1,т.1 ДР на Наредбата за задължително застраховане на работниците и служителите за риска трудова злополука в смисъл, различен от действително вложения. Писмен отговор от ответното застрахователно дружество не е постъпил. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: По делото не е имало спор, че процесната злополука (увреждане на ищцата като пешеходка при пътно произшествие, настъпило на 31.01.2018г. по време на работния ден, през обедната почивка при придвижване към мястото за обяд), е призната за трудова по чл.55,ал.2 КСО с разпореждане на НОИ, както и че ищцата е имала качеството на застраховано лице по групова застраховка Злополука и заболяване, сключена от работодателя на ищцата като застраховащ, със застрахователна полица за срок от 19.10.2017г. до 18.10.2018г. Уважаването на иска от първоинстанционния съд е основано на съображението, че законодателно не са уредени различни правни последици в зависимост от това по кой състав от двата, регламентирани в чл.55 КСО, е настъпила една злополука, поради което стесняването на приложението на застрахователното покритие, уговорено в процесния застрахователен договор, е незаконосъобразно и в нарушение на глава III от Наредбата за задължително застраховане на работниците и служителите за риска „трудова злополука“. Въззивната инстанция е отграничила, съобразно правомощията си, регламентирани от разпоредбата на чл.269,изр.второ ГПК, като основен спорният въпрос дали процесната злополука, съгласно дефиницията по чл.55,ал.2 КСО, е включена в застрахователното покритие, дали представлява уговорен застрахователен риск, предвид клаузата на чл. 2. 1. от Раздел „Трайно намалена работоспособност" от Приложение № 1 към процесната застрахователна полица, съгласно която, застрахователят е поел задължение да носи риска от „настъпване на трайна намалена работоспособност по време на работа съгласно чл.55,ал.1 КСО“ и да заплати уговорената застрахователна сума при настъпване на този застрахователен риск. Анлизирано е, че този текст е част от предметното съдържание на сключения между застраховащия-работодател и застрахователя договор за групова застраховка Злополука и заболяване. Изложено е, че договорът за групова застраховка трудова злополука представлява договор в полза на трето лице по чл.22,ал.1 ЗЗД, като работникът и служителят, полагащ труд при съответния застраховащ работодател, е бенефициер; че при така възникналото стипулационно правоотношение работодателят може да иска при настъпване на покрит застрахователен риск от застрахователя заплащане на уговорената застрахователна сума в полза на увредения работник, като и бенефициерът (застрахованият) има право на пряк иск срещу застрахователя. Мотивирано е, че процесната застраховка трудова злополука не е само лична, а притежава обезщетителна (по отношение на пострадалия работник) и обезпечителна (по отношение на работодателя) функция и със сключването й работодателят е целял да обезпечи своята гражданска, гаранционно-обезпечителна отговорност по чл.200 КТ и именно това обстоятелство предпоставя застрахователния интерес на работодателя. Въззивната инстанция е изложила, че по делото не е установено дали процесната групова застраховка представлява задължителна застраховка трудова злополука, но във всички случаи чрез нея работодателят е обезпечил своята гражданска отговорност при настъпване на покрития застрахователен риск трудова злополука", но е уговорено застрахователно покритие единствено по основния фактически състав по чл.55,аб.1 КСО. Този решаващ извод е мотивиран с клаузата на л. 2. 1. от Раздел „Трайно намалена работоспособност“ от Приложение № 1 към процесната застрахователна полица, въз основа на която е счетено, че страните по застрахователния договор изрично са ограничили застрахователното покритие при настъпване на трудова злополука така, че покрит застрахователен риск по процесния застрахователен договор да представлява само тази злополука, която е призната за трудова и отговаря на дефиницията по чл.55,ал.1 КСО - настъпила само по време на работа, т. е. покрит застрахователен риск по възникналото процесно застрахователно правоотношение е всяко внезапно увреждане на здравето, станало през време и във връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на предприятието, когато е причинило временна неработоспособност. Изведено е, че застрахователят не е поел правно задължение да носи риска, когато са осъществени други факти, при чието проявление злополуката е приравнена на трудова по смисъла на чл.55,ал.2 КСО. Обсъдено е, че несъмнено за трудови и осигурителни цели е ирелевантно дали злополуката е трудова по смисъла на чл.55,ал.1 или приравнена на трудова по смисъла на чл.55,ал.2 КСО, но е акцентирано, че в конкретния спор същественото е, че застрахователят ще носи риска от настъпване на съответната злополука, само когато е уговорено такова застрахователно покритие. Като допълнителен аргумент е посочен, че дори да беше установено в процеса на доказване, че процесният застрахователен договор е сключен от работодателя в изпълнение на неговото правно задължение по чл. 52, ал. 1 ЗЗБУТ, във вр. с Наредба за задължително застраховане на работниците и служителите за риска Трудова злополука, обратен правен извод не може да се обоснове, тъй като в § 1, т. 1 от ДР на тази наредба е регламентирано понятието „трудова злополука", използвано в този подзаконов нормативен акт и съгласно дадената дефиниция: „По смисъла на наредбата трудова злополука е понятието по чл.55,ал.1 от Кодекса за социално осигуряване“. Счетено е, че поради това в противоречие с материалния закон се явява правният извод на първоинстанционния съд, че стесняването на приложението на застрахователното покритие, предвидено в процесната полица, е незаконосъобразно и в нарушение на Глава Трета от НЗЗРСРТЗ за риска трудова злополука. Посочено е, че размерът на заплатената застрахователна премия е бил определен съобразно действително покрития застрахователен риск, поради което не би могло по тълкувателен път да се разшири застрахователното покритие; че за да бъде обезпечено настъпването на допълнително застрахователно събитие, вкл. и такова почл.55,ал.2 КСО, е следвало работодателят да заплати допълнителна застрахователна премия, в който смисъл е клаузата, уговорена в чл. 7.15., съгласно която, по желание на застраховащия срещу заплащане на допълнителна премия могат да бъдат поети други застрахователни рискове, настъпили вследствие на злополука или заболяване по специални договорености със застрахователя“. Изложени са и подробните правни съображения, че при сключване на договора за групова застраховка с работодателя, застрахователят е преценил кои рискове се задължава да покрие (дори и този договор да представлява задължителна застраховка трудова злополука, застрахователят е бил длъжен да обезпечава единствено настъпване на трудова злополука по смисъла на чл.55,ал.1 КСО), поради което изрично в чл. 2. 1. от Приложение № 1 към процесния застрахователен договор е било уговорено, че застрахователното покритие обхваща настъпилата злополука „по време на работа" по смисъла на чл.55,ал.1 КСО, но не и злополуки, приравнени на трудовата по смисъла на ал.2 от същата разпоредба. Обосновано е, че за покриването на по-висок риск застрахователят нито е бил длъжен, нито се е задължил; той е могъл да обезпечи и други рискове през действието на договора за групова застраховка, ако бе дал изрично съгласие за това и му бе заплатена допълнителна застрахователна премия от работодателя. Въззивната инстанция чрез цитиране на определения, с които не е допуснато касационно обжалване е споделила становището, че от значение са клаузите на конкретния застрахователен договор, а не коя правна норма следва да се приложи - тази на чл.55 КСО или на пар.,1, т.1 от ПЗР на Наредбата за задължителното застраховане по риска трудова злополука, поради което създадената фикция по чл. 55, ал. 2 за целите на социалната закрила, е ирелевантна към конкретното поето застрахователно покритие. Крайният формиран извод по отношение на главния иск е, че при безспорния по делото факт, че ищцата е пострадала не по време на работа, а при злополука, приравнена на трудова по правилата на чл.55,ал. 2 КСО, който риск не е бил обезпечен от ответното застрахователно дружество със сключване на процесния договор за групова застраховка, главният иск е неоснователен. Разгледан е и евентуалният иск, чиято висящност е възстановена - чл.271,ал.2 ГПК - за заплащане на сумата от 15000 лв., основан на наведеното фактическо твърдение, че процесната злополука по своя характер е битова. Преценено е, че с Разпореждане № 22736/12.12.2018г. на НОИ, злополуката е призната като приравнена на трудова по смисъла на чл.55,ал.2 КСО и това обстоятелство изключва злополуката да е битова, а от друга страна, тя няма характеристиката на битова, не е настъпила в домашни условия, а на пешеходна пътека от делинквент, управляващ МПС, по време, когато ищцата е отивала по обичайния път от работното място до мястото, където обикновено се храни през работния ден. Въз основа на тези факти е изведено, че не са възникнали материалните предпоставки, при проявлението на които би се породило притезателното право за заплащане на застрахователната сума в размер на 15 000 лв. съобразно клаузата, уговорена в чл. 2. 2. от Приложение № 1 към процесния договор за групова застраховка "Злополука и заболяване", тъй като злополуката не е „битова" по смисъла на тази клауза. Искането за допускане на касационното обжалване е неоснователно. С решение № 196 от 17.02.2016г. по т.д.№ 3034/2014г. състав на Второ т.о. на ВКС е дал отговор на въпрос, по който касационното обжалване е било допуснато в хипотеза на клауза в застрахователен договор, която, поради несъответствие с дейността на застрахованите работници и служители, би изключила задълженията на застрахователя за заплащане на застрахователното обезщетение при условие на призната от органите на НОИ трудова злополука. Относими към настоящия спор са мотивите от тълкувателната част на това решение, съгласно които: „Задължението на застрахователя, с оглед уговореното в договора между него и работодателя се изчерпва с изплащане на застрахователната сума при настъпване на указания в договора трудов травматизъм на работниците или служителите на работодателя, съобразно чл.238 КЗ- отм. Отговорността на застрахователя именно поради изложения характер на обсъжданата застраховка - без пряко обезщетително действие, не може да бъде разширявана, поради това, че работодателят е въвел клаузи, които съответстват не пълно на риска от осъществяваната от него трудова дейност и могат като правна последица при трудов травматизъм, да доведат до недължимост на договорената застрахователна сума, тъй като отговорността за възмездяване на вредите е изцяло на работодателя. Или той е този, който следва да обезщети пострадалия напълно, независимо от заплатената застрахователна сума, респективно ако същата не е заплатена, поради лошо договаряне. Именно той при неизплащане на застрахователна сума от застрахователя, поради клауза, въвеждаща ограничения в действието на застраховката, ще дължи в по-голям размер обезщетение за вредоносния резултат, произтичащ от трудовата злополука. Сключеният застрахователен договор следва да се изпълнява като по отношение задълженията на застрахователя, чл.17 от Наредбата очертава обема на отговорността - само по отношетие на поетото със застрахователния договор задължение да заплати определената застрахователна сума при настъпване на риска и при условията, при които е поета застраховката. Настоящият състав счита, че така даденият принципен отговор на въпроса е пряко приложим и относим към хипотеза като настоящата, при която по делото отсъстват данни, а и това е ирелевантно за спора, дали процеснатата застраховка е сключена като задължителна такава (т.е. при съществувало за работодателя на касаторката нормативно задължение по чл.52 ЗЗБУТ задължително да застрахова своите служители като такива, за които съществува опасност за живота и здравето им по риска трудова злополука). Видът на застраховката срещу трудова злополука - доброволна или задължителна, е от значение при спор за заплащане на обезщетение за вреди от деликт, на застрахователно обезщетение по ЗЗГО, респ. при дължимо от ГФ застрахователно плащане, съответно при спор за заплащане на обезщетение за трудова злополука на основание чл.200 КТ, с оглед преценката дали изплатената по застрахователния договор по чл.459 КЗ сума следва да се приспадне от дължимото обезщетение. От възпроизведените по-горе тълкувателни мотиви в решението на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК, следва неоснователността на искането за допускане на касационното обжалване по първия въпрос, както поради отсъствие на въведената от касатора допълнителна предпоставка, така и поради съответствие на изводите в обжалваното решение с цитираната практика, имаща характер на такава по чл.280,ал.1,т.1,предл.последно ГПК. В контекста на поставения първи въпрос и в контекста на цитираното решение на ВКС, без значение за спора е дали клаузата, въвеждаща „стесняване на поетия застрахователен риск само до един от фактическите състави на чл.55 КСО“ е законосъобразна, след като застрахователят носи риска по отношение на поетото с договора задължение в обема на това, което застраховащият е възложил. Същевременно касаторът обосновава незаконосъобразността на клаузата с неизпълнение на задълженията на работодателя й по глава Трета от Наредбата за задължително застраховане за риска трудова злополука, което няма никакво отношение и е ирелевантно за възложения/поет риск от застрахователя по процесния застрахователен договор, по който тя е трето ползващо се лице. Евентуалното неизпълнение на задълженията на работодателя не може да вмени застрахователен риск на застрахователя, какъвто риск не е договорен/възложен, респективно поет. Посредством втория въпрос касаторът отрича тезата си в първия въпрос - тезата, че клаузата на чл. 2. 1. от Раздел „Трайно намалена работоспособност" от Приложение № 1 към процесната застрахователна полица действително ограничава/стеснява застрахователния риск само до хипотезата на трудова злополука, която отговоря на критериите, заложени в чл.55,ал.1 КСО (твърдейки, че тази клауза е незаконосъобразна). Чрез втория въпрос се застъпва тезата, че същата тази клауза не е тълкувана правилно от въззивния съд и следва да се тълкува съобразно действителната, изразената воля на страните като обхващаща всички хипотези на трудова злополука по смисъла на двете алинеи на чл.55 КСО. В първия въпрос касаторът изхожда от предпоставката, че изявената от страните воля относно покрития риск, застрахователното обезпечение, е тази, възприета от въззивната инстанция, а във втория - че от съда е възприета предполагаемата воля и по този начин е подменено съдържанието на застрахователния договор. Отсъства основание за преценка въззивният съд при тълкуване клаузите на застрахователния договор да се е отклонил от цитираната от касатора практика на ВКС. Несъгласието на страната с подробните правни аргументи, изложени в подкрепа на решаващия за изхода на спора правен въпрос, не могат да послужат като обща предпоставка за допускане на факултативния касационен контрол. Касаторът не излага никакви конкретни съображения и доводи, почиващи на уговорки в застрахователния договор, ОУ и приложенията - негова неразделна част или други аргументи, почерпени от поведението на страните при договарянето и при изпълнението на договора в подкрепа на тълкуването, което той дава на обема на поетия застрахователен риск като включващ и двете хипотези на чл.55 КСО. Неоснователно е и искането за директен достъп до касационен контрол на основание твърдяната очевидна неправилност. Доводите в подкрепа на наличието на очевидната неправилност са идентични с касационните оплаквания, а институтът на чл.280,ал.3, предл.последно ГПК не е идентичен с този на чл.281,т.3 ГПК. Дори съдът да е тълкувал и приложил неправилно материалноправна норма, това не води до очевидна неправилност на неговия акт. Твърдението, че при приложението на нормата на пар.1,т.1 ДР на Наредбата за задължително застраховане на работниците и служителите за риска трудова злополука, е вложен друг от действителния смисъл, в случая не обосновава наличие на този груб порок на съдебното решение, тъй като от прочита на мотивите не се констатира съставът на САС да е постановил акта си сontra legem. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика по т.1 на чл.280,ал.1 ГПК, но в случая отсъства и основание за констатация в този смисъл. Твърдяното противоречие в мотивите на въззивната инстанция също не попада в хипотезиса на очевидната неправилност, а и такова противоречие не е налице. Разсъжденията на състава на САС по отношение на характера на застраховката - доброволна или задължителна са единствено допълнителни съображения и въз основа на тях правни изводи, относими към постановения правен резултат, не са формирани. Възможността застраховащият срещу заплащане на допълнителна премия да включи поемането и на други застрахователни рискове, настъпили вследствие на злополука или заболяване, е тълкувана единствено като индиция, че застрахователният договор е сключен в изпълнение на задължението на работодателя по чл.52,ал.1 ЗЗБУТ доколкото с него е поет единствено рискът по чл.55,ал.1 КСО във вр. с пар.1,т.1 ДР на НЗЗРСРТЗ, което не е в противоречие с предходната констатация за неустановеност по делото дали процесната групова застраховка представлява задължителна застраховка трудова злополука и с правния извод, че чрез нея работодателят е обезпечил своята гражданска отговорност при настъпване на покрития застрахователен риск трудова злополука. Разноски за производството не се присъждат. По изложените съображения, ВКС, състав на ТК, І т.о.