Определение № 203 от 12.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1603/2017 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 1198/14.02.2017 година, подадена от П., касационна жалба с вх. № 1234/15.02.2017 година, подадена от З. Р. Ч. и касационна жалба с вх. № 1235/15.02.2017 година, подадени от Ж. Р. Ч., трите насочени срещу решение № 5/13.01.2017 година на Апелативен съд Пловдив, ІІ-ри граждански състав, постановено по гр. д. № 634/2016 година. С обжалваното решение съставът на Апелативен съд Пловдив е потвърдил първоинстанционното решение № 371/21.07.2016 година на Окръжен съд Смолян, постановено по гр. д. № 1/2016 година, с което П., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, е осъдена да заплати на Ж. Р. Ч. и на З. Р. Ч. сумите от по 30 000.00 лева, на всеки един от тях, представляващи обезщетение за претърпени от тях, вследствие на незаконно повдигнато и поддържано обвинение за извършени престъпления в реална съвкупност по чл. 277а, ал. 3, т. 2 във връзка с ал. 1, във връзка с чл. 20а от НК и по чл. 216, ал. 5 във връзка с ал. 1, във връзка с чл. 20, ал. 2 от НК, за които са оправдани с влязла в сила присъда № 151/09.07.2015 година, постановена по н. о. х. д. № 101/2015 година на Окръжен съд Бургас, заедно със законната лихва върху сумите, считано от 17.12.2015 година до окончателното заплащане, като за разликата над уважените размери от по 30 000.00 лева до пълните предявени такива от по 150 000.00 лева исковете са отхвърлени като неоснователни. В касационната жалба на П. е посочено, че решението на Апелативен съд Пловдив, в осъдителната му част, е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано Твърди се, че са направени погрешни изводи за обема, интензитета и паричния еквивалент на търпените от Ж. Р. Ч. и З. Р. Ч. неимуществени вреди. Излагат се твърдения, че присъденото обезщетение за тези вреди е прекомерно завишено и не съответства на реално претърпените вреди, поради което е нарушен принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Сочи се, че въззивният съд не е изложил мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между обстоятелствата, които според него обуславят неимуществените вреди и тези вреди, като не е посочено и значението на всяко едно от тези обстоятелства за определяне размера на обезщетението. Освен това направената от съда оценка на тези обстоятелства била неправилна. Поискано е обжалваното решение да бъде отменено и да се постанови ново такова, с което размерът на присъденото на Ж. Р. Ч. и на З. Р. Ч. обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ да бъде намален като се съобрази с обема на реално претърпените вреди, принципа на справедливост, залегнал в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК П. е посочила, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Ответниците по тази касационна жалба Ж. Р. Ч. и З. Р. Ч. са подали отговор на същата съответно с вх. № 1518/23.02.2017 година и с вх. № 1518/23.02.2017 година, с които е изразили становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 5/13.01.2017 година на Апелативен съд Пловдив, ІІ-ри граждански състав, постановено по гр. д. № 634/2016 година по жалбата на П., поради което и такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано тя да бъде оставена без уважение, а въззивното решение да се потвърди в атакуваната с нея част. П. е била уведомена за обжалваното решение на 17.01.2017 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 1198/14.02.2017. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. С касационните си жалби на Ж. Р. Ч. и З. Р. Ч., са атакували решението на Апелативен съд Пловдив в отхвърлителната му част, като излагат доводи за това, че същото е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано Направено е искане обжалваното решение да бъде отменено в тази му част и да се постанови ново такова, с предявените от Ж. Р. Ч. и З. Р. Ч. срещу П. да бъдат уважени до пълните предявени размери. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Ж. Р. Ч. и З. Р. Ч. е посочила, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК. Ответникът по тези касационни жалби П. не е подала отговор на същите, като не е изразил становище по допустимостта и основателността им. З. Р. Ч. е бил уведомен за обжалваното решение на 18.01.2017 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 1234/15.02.2017 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Ж. Р. Ч. е бил уведомен за обжалваното решение на 07.02.2017 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 1235/15.02.2017 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: При постановяване на решението си съставът на Апелативен съд Пловдив е приел, че в исковата молба се твърдяло, че против Ж. Р. Ч. е водено наказателно производство в рамките, на което е повдигнато и поддържано обвинение за извършени престъпления в идеална съвкупност по чл. 277а, ал. 3, т. 2 във връзка с ал. 1 във връзка с чл. 20, ал. 2 от НК и по чл. 216, ал. 5 във връзка с ал. 1 във връзка с чл. 20, ал. 2 от НК, за които същият е оправдан с присъда № 151/09.07.2015 година, постановена по н. о. х. д. № 101/2015 година по описа на Окръжен съд Бургас, която е влязла в сила на 17.12.2015 година, като тези обстоятелства не били спорни по делото, а наказателното производство било продължило около четири години и един месец. При тази фактическа обстановка и при съобразяване с т. 7 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГТК, можел да бъде направен недвусмислен извод, че е налице хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ за ангажиране отговорността на Д. и П. следвало да бъде осъдена да заплати обезщетение. Спорен бил размер ът на това обезщетение. Нямало спор, че Ж. Р. Ч. е бил адвокат както по време на наказателното производство, така и към момента на постановяване на въззивното решение. От събраните по делото свидетелски показания се установявало, че той бил известна личност в гр. Д. и в околността, като поведението му рязко се било променило след като информацията за воденото наказателно производство е била разпространена в медиите. Затворил се, не общувал с близки и познати. Хората започнали да странят от него в личен и професионален аспект, загубил доверието на клиентите. Чувствал се виновен за състоянието на родители си, включително за смъртта на баща му, за състоянието на жената, с която живее. Съгласно заключението на изслушаната по делото медицинската експертиза Ж. Р. Ч. страдал от есенциална хипертония, която била регистрирана за първи път на 25.11.2014 година Не можел о обаче да бъде даден категоричен и еднозначен отговор за наличието на пряка причинно-следствена връзка между стреса, причинен от воденото наказателно производство и възникването на това заболяване. Затова не можел о да бъде направен извод, че е налице пълно и главно доказване на твърдение то за причинено заболяване в резултат на воденото наказателно производство. Нямало спор, че Ж. Р. Ч. е бил общински съветник за периода от 2011 година до 2015 година и че е бил кандидат за общински съветник през 2015 година. Съобразно така установената фактическа обстановка (продължителност на наказателно производство, огласяване информация за същото в медиите, личните и семейни притеснения, професионалните неудачи, загуба на обществено доверие, с оглед публичността на личността на Ж. Р. Ч. ) и при приложението на чл. 162 от ГПК и чл. 52 от ЗЗД, съставът на Апелативен съд Пловдив е намерил, че сумата от общо 30 000.00.00 лева е най-адекватния паричен еквивалент на претърпените неимуществени вреди и тази сума следва да бъде присъдена, а претенцията до пълния предявен размер от 150 000.00.00 лева следвало да бъде отхвърлена като неоснователна. Наред с горното е прието, че в исковата молба се твърдяло, че против З. Р. Ч. е водено наказателно производство в рамките, на което е повдигнато и поддържано обвинение за извършени престъпления в идеална съвкупност по чл. 277а, ал. 3, т. 2 във връзка с ал. 1 във връзка с чл. 20, ал. 2 от НК и по чл. 216, ал. 5 във връзка с ал. 1 във връзка с чл. 20, ал. 2 от НК, за които същият е оправдан с присъда № 151/09.07.2015 година, постановена по н. о. х. д. № 101/2015 година по описа на Окръжен съд Бургас, която е влязла в сила на 17.12.2015 година, като тези обстоятелства не били спорни по делото, а наказателното производство било продължило около четири години и един месец. При тази фактическа обстановка и при съобразяване с т. 7 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГТК, можел да бъде направен недвусмислен извод, че е налице хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ за ангажиране отговорността на Д. и П. следвало да бъде осъдена да заплати обезщетение. Спорен бил размерът на това обезщетение. Нямало спор, че З. Р. Ч. е бил адвокат както по време на наказателното производство, така и към момента на постановяване на въззивното решение. От събраните по делото свидетелски показания се установявало, че той бил известна личност в гр. Д. и в околността, като поведението му рязко се било променило след като информацията за воденото наказателно производство е била разпространена в медиите. Затворил се, не общувал с близки и познати. Хората започнали да странят от него в личен и професионален аспект, загубил доверието на клиентите. Чувствал се виновен за състоянието на родители си, включително за смъртта на баща му, за състоянието на жената, с която живее, както и за детето му, което се срамувало да ходи на училище и имало нужда от специализирана помощ. Съгласно заключението на изслушаната по делото медицинската експертиза З. Р. Ч. страдал от есенциална хипертония, която била регистрирана за първи път на 28. 09. 2012 година Не можел о обаче да бъде даден категоричен и еднозначен отговор за наличието на пряка причинно-следствена връзка между стреса, причинен от воденото наказателно производство и възникването на това заболяване. Затова не можел о да бъде направен извод, че е налице пълно и главно доказване на твърдение то за причинено заболяване в резултат на воденото наказателно производство. Нямало спор, че Ж. Р. Ч. е бил общински съветник за периода от 2011 година до 2015 година и че е бил кандидат за общински съветник през 2015 година. Съобразно така установената фактическа обстановка (продължителност на наказателно производство, огласяване информация за същото в медиите, личните и семейни притеснения, професионалните неудачи, загуба на обществено доверие, с оглед публичността на личността на З. Р. Ч. ) и при приложението на чл. 162 от ГПК и чл. 52 от ЗЗД, съставът на Апелативен съд Пловдив е намерил, че сумата от общо 30 000.00.00 лева е най-адекватния паричен еквивалент на претърпените неимуществени вреди и тази сума следва да бъде присъдена, а претенцията до пълния предявен размер от 150 000.00.00 лева следвало да бъде отхвърлена като неоснователна. С оглед на посочените изводи на състава на Апелативен съд Пловдив, в изложенията си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, Ж. Р. Ч. и З. Р. Ч., са формулирали правните въпроси за това как незаконното обвинение за две умишлени престъпления в област, която е професионалната реализация на обвиняемия като адвокат се отразява върху размера на паричното обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за претърпените неимуществени вреди; кои обстоятелства в подобна хипотеза следва да се вземат предвид от съда, наред с примерно изброените в т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 година; кои са от значение конкретно, обективно съществуващи обстоятелства, имащи отношение към засегнатите неимуществени блага на пострадалия и тяхното справедливо парично обезщетение; в кои случаи на причинени неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, е от значение как обвинението в извършване на две тежки умишлени престъпления се е отразило върху личния, обществения и професионалния живот, чувствата, честта и достойнството на увредения; при незаконно обвинение за две умишлени тежки престъпления в област, в която е професионалната реализация на обвиняемия като адвокат как се е отразило то върху възможностите му за професионални изяви и развитие в служебен план, върху авторитета и името му на професионалист; кои определени професии и конкретно професията „адвокат” включва ли се в очакванията и изискванията на обществото към тази професия за почтеност и спазване на закона и при упражняването на тази професия обвинението има ли по-силно негативно отражение върху неимуществената сфера и ще е налице ли по-голяма взискателност, доверие, безупречна репутация, за да се довери един клиент; при отчитане на продължителността на наказателното производство съда следва ли да анализира и отчита налице ли е забавяне в законните срокове и по какви критерии трябва да определи това; съдът се е произнесъл по въпроса за „разумния срок” без да посочи по какви критерии е стигнал до този извод; следва ли да се обсъжда при определяне на паричното обезщетение характера и тежестта на незаконните обвинения, както и процесуалното поведение на страните-обвиняемия, прокуратурата, тенденциозните обвинения на прокуратурата да повдига обвинения и да бездейства по водене на разследването; съдът се е произнесъл и по назначената и изслушана съдебномедицинска експертиза за причинени неимуществени вреди, при което ако вещото лице е счело, че има вероятност заболяването да е причинено от стреса, следва ли съдът да се обоснове за тази вероятност или не. Така формулираните въпроси се отнасят до обстоятелства, които са били обсъждани от състава на Апелативен съд Пловдив и въз основа на които той е изградил правните си изводи при постановяване на обжалваното решение. Същите са свързани с начина, по който въззивният съд е преценил тези обстоятелства и отразяват несъгласието на З. Р. Ч. и Ж. Р. Ч. с крайните изводи на съда. Затова отговорът на тези въпроси предполага извършването на преценка решаващата дейност на състава на Апелативен съд Пловдив по съществото на спора, което обаче не може да бъде извършено в производството по чл. 288 от ГПК, а едва в производството по чл. 290 от ГПК, което следва това по допускане на касационното обжалване. С оглед на това така формулираните от З. Р. Ч. и Ж. Р. Ч. не отговарят на изискванията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС и не могат да послужат като общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Предвид на горното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 5/13.01.2017 година на Апелативен съд Пловдив, ІІ-ри граждански състав, постановено по гр. д. № 634/2016 година по подадените срещу него от З. Р. Ч. и Ж. Р. Ч. касационни жалби с вх. № 1234/15.02.2017 година и 1235/15.03.2017 година и такова не трябва да се допуска. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК П. сочи, че съставът на Софийския апелативен съд се е произнесъл по правния въпрос за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта, който въпрос е бил разрешен в противоречие с т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 година. Освен това се твърди, че въззивният съд е разрешил и правния въпрос за наличието на причинна връзка между незаконното обвинение и твърдените вреди в противоречие със задължителните указания по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС. На последно място се сочи, че с обжалваното решение въпросът за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви въз основа на установените по делото факти и обстоятелства е разрешен в противоречие с установеното в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС задължение за това. Във връзка с последното твърдение се сочи, че въззивният съд не е изложил мотиви за съществуването на причинно-следствена между незаконното обвинение и причинените вреди. С тези твърдения П. е основала искането си за допускане на касационно обжалване на оспорваното решение на Апелативен съд Пловдив на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като освен на посочените по-горе тълкувателни актове се е позовала и на решение № 832/10.12.2010 година, постановено по гр. д. № 593/20101 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. и решение № 395/18.01.2012 година, постановено по гр. д. № 195/2011 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. В конкретния случай не се констатира противоречие между обжалваното решение и ТР № 3/22.04.2004 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС по въпроса за причинната връзка между незаконното обвинение и вредите, още повече че П. не е посочила евентуално кои от претърпените от З. Р. Ч. и Ж. Р. Ч. вреди не са в такава връзка с повдигнатото и поддържано по отношение на него обвинение. Затова не може да се допусне касационно обжалване на въззивното решение по този въпрос. Не е трябва да се допуска касационно обжалване на решението и по свързания с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС правен въпрос, тъй като въззивният съд е изложил мотиви, които се основават на собствената му преценка на фактите и доказателствата, а също така и по отношение на съществуването на причинна връзка между незаконното обвинение и претърпените от З. Р. Ч. и Ж. Р. Ч. вреди, поради което не е налице твърдяното от П. противоречие. Първият от поставените въпроси обаче, а именно този за това как се прилага обществения критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и за задължението на съда да определи размера на това обезщетение, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта, който е включен в предмета на спора и е обусловил изводите на въззивния съд в обжалваното решение, обосновава съществуването на основанието за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, с оглед на разминаването между него и посочената съдебна практика-ППВС № 4/23.12.1968 година. Предвид на горното са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 5/13.01.2017 година на Апелативен съд Пловдив, ІІ-ри граждански състав, постановено по гр. д. № 634/2016 година по подадената срещу него от П. касационна жалба с вх. № 1518/23.02.2017 година и такова трябва да се допусне. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение