Определение № 3383 от 18.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 795/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на В. И. А., чрез пълномощника си З. М. Р., чрез процесуалния представител адвокат Х. Х. от САК, срещу определение № 2834 от 30.10.2025 г. по в. гр. д. № 2319/2025г. на Софийския апелативен съд, с което е обезсилено определение № 6335 от 31.03.2025 г. по гр.д № 4792/2022 г. на Софийския градски съд и е оставена без разглеждане молба с вх. № 49180/23.05.2023 г. на частния жалбоподател за възстановяване на срока за касационно обжалване на решение № 3838 от 15.12.2022 г. по гр.д № 4792/ 2022 г. на Софийския градски съд.

Жалбоподателят поддържа, че определението е неправилно като незаконосъобразно и необосновано и иска то да бъде отменено.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК са подадени отговори от ответниците по жалбата - Г. Д., чрез адвокат С. Д., С. З., Ж. С., Т. З., С. С., В. Р., А. С., А. И. и М. Б., чрез адвокат В. Т., с които изразяват становище, че касационното обжалване на въззивното определение не следва да бъде допускано поради липса на предвидените в чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК основания за това, респ. за неоснователност на частните касационни жалби.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт на въззивния съд, съгласно чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Обжалваното определение на САС е постановено при въззивна проверка на определение, постановено в производство по чл. 64 и сл. от състав на СГС, произнасящ се за първи път по това искане. С оглед разясненията на закона, направени с ТР № 5/2015 г. на ОСГТК на ВКС това въззивно определение подлежи на обжалване пред ВКС по реда на чл. 274, ал. 3, т.2 ГПК.

С обжалваното въззивно определение е обезсилено определение № 6335 от 31.03.2025 г. по гр.д № 4792/2022 г. на Софийския градски съд и е оставена без разглеждане молба с вх. № 49180/23.05.2023 г. на частния жалбоподател за възстановяване на срока за касационно обжалване на решение № 3838 от 15.12.2022 г. по гр.д № 4792/ 2022 г. на Софийския градски съд. Съдът е констатирал, че с решение № 3838 от 15.12.2022 г. по гр.д № 4792/ 2022 г. на Софийския градски съд, е обезсилено решение № 300393 от 21.12.2017 г. по гр.д. № 4733/ 2007 г. на Софийския районен съд, в частта, с която е отхвърлена претенция на М. Д. Д. срещу останалите съделители да й заплатят съгласно дяловете им в делбения имот сумата от 30 208,68 лева вложени средства за строителство на сградата и производството по делото в тази част е прекратено; същото решение е оставено в сила в частта, с която е изнесен на публична продан урегулиран недвижим имот (УПИ) * в кв. 1029 по плана на [населено място], м. „Б.. Б. и Х.“, с площ от 246 кв.м., при граници: [улица], УПИ * и УПИ ***, заедно със строящата се в него сграда, с разгърната застроена площ от 2170 кв.м., от която ъгловата част е 9- етажна с изпълнена таванска стоманенобетонна плоча и започнат десети етаж, откъм калкана на [улица]с изградени стъпаловидно 7 и 8 етажа, откъм калкана по западната граница с изградени 6 етажа заедно с още два стъпаловидни над тях, а по вътрешната част сградата - едноетажна; при посочени в обжалваното решение квоти на съделителите. В производството участвали Г. С. Д., Р. А. Н. и Т. А. Д., като процесуални субституенти на „София Плаза Пропъртис“ ООД - гр.София, на което прехвърлили дяловете си. С молба с вх. № 49 180 от 23.05.2023 г. В. И. А. от [населено място], чрез пълномощника З. М. Р., поискал от съда да бъде възстановен срокът за връчване и обжалване на въззивното решение, като изтъкнал, че съобщението за връчване на решението не било оформено по установения ред. В изпълнение на разпореждането на съда молителят представил на 21.11.2024 г. касационна жалба с вх. № 128 441/ 21.11.2024 г. срещу въззивното решение. С обжалваното определение съдът оставил молбата от 23.05.2023 г. без уважение като приел, че твърдяното ненадлежно връчване на препис от въззивното решение поради липса на представител на молителя на адреса, не представлява особено непредвидено обстоятелство по смисъла на чл.37, ал.1 от ГПК (отм.), а и не били представени доказателства, че връчителят не е извършил надлежно издирване на молителя. Съдът е приел от правна страна, че в хипотезата на чл. 37, ал.1 от ГПК (отм.) (чл. 64, ал.2 от действащия процесуален закон) основателността на молбата за възстановяване на пропуснат срок е обусловена от наличието на такива обективни обстоятелства, които не е могло да бъдат предвидени и преодолени от страната, която се позовава на тях като причина за неизвършването на конкретно процесуално действие. Съгласно последователната съдебна практика възстановяването на срок по реда на чл. 64, ал. 2 ГПК е процесуален способ за защита на страните в гражданския процес срещу неблагоприятните последици от пропускането на предвиден в закона или на определен от съда преклузивен срок за извършване на процесуално действие. Абсолютна процесуална предпоставка за иницииране на производството по чл. 64 и сл. ГПК е пропускането на срока, тъй като само пропуснатият срок може да бъде възстановен. Ако не са осъществени законовите изисквания за поставяне началото на срока, срокът не започва да тече и няма основания да бъде възстановяван - не може да бъде възстановен срок, който не е започнал да тече и съответно не е пропуснат. Нередовното връчване на препис от въззивното решение не може да бъде възприемано като особено непредвидено обстоятелство, което жалбоподателят не е могъл да преодолее, по смисъла на цитираната разпоредба. То е факт, който има значение за установяването на началната дата, от която е започнал да тече срокът по чл. 283 ГПК- в случай, че молителят докаже осъществяването на този факт, съдът ще следва да приеме, че процедурата по връчването е била опорочена и следователно процесуалният срок не е започнал да тече. Изложени са мотиви, че този въпрос може да бъде обсъждан единствено в производството по чл. 274, ал. 2 ГПК, когато недоволната от решението страна е подала касационна жалба и същата е била върната от въззивния съд в хипотезата на чл. 286, ал.1, т. 1 ГПК. С връщането на съответната жалба за жалбоподателя започват да текат два срока - този по чл.275, вр. с чл. 286, ал.1, т. 1 ГПК за обжалване на разпореждането за връщане на жалбата и срокът по чл.64, ал.3 ГПК за подаване на молба за възстановяване на пропуснатия срок поради особени непредвидени обстоятелства. Посочено е, че страната може да направи две искания- да се отмени актът за прекратяване/връщане и да се възстанови срокът- включително в една молба, но компетентен да се произнесе в различните й части ще бъде различен по степен съд. С оглед съществуващата връзка на преюдициалност между двете конкуриращи права - доколкото не може да бъде възстановен срок, който не е започнал да тече и съответно не е пропуснат - ако се направят и двете искания, първо следва да се произнесе по-горният съд, който ще установи дали е започнал да тече срокът, изтекъл ли е или е пропуснат. Посочено е, че в конкретния случай молбата за възстановяване на срока за касационно обжалване, е била подадена една година и половина преди подаването на касационната жалба, което обуславя липса на правен интерес за страната да иска възстановяване на срок, който не е започнал да тече. Прието е, че Софийският градски съд е постановил обжалваното определение при липса на абсолютна процесуална предпоставка за надлежно произнасяне по молбата, с която е бил сезиран, поради което определението е обезсилено като процесуално недопустимо, а молбата за възстановяване на срок е оставена без разглеждане.

В приложено към касационната частна жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани въпроси, които според жалбоподателката са от обуславящо значение за правилността на обжалваното въззивно определение, като се поддържа, че по отношение на същите са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК основания за допускане на касационното обжалване, а именно:

1. „Длъжен ли е бил въззивният съд да изпрати съобщението до пълномощника на частния жалбоподател след като по делото са представени доказателства, установяващи че същият постоянно пребивава в зад граница, а негов процесуален представител е майката, която се е легитимирала с нотариално заверено пълномощно и същото е в делото ?“;

2. „Извършено ли е нарушение на гражданскоправните норми по призоваване и връчване на съобщения и съдебни книжа след като не са връчени на нотариално упълномощения представител на отсъстващ от страната участник в гражданското съдопроизводство ?“.

Поддържа се, че обжалваното определение следва да бъде допуснато до касационно обжалване и като очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС.

Допускането на касационно обжалване на определенията съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, което предпоставя с въззивното определение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителните предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, респ. да е налице вероятна нищожност или недопустимост, или очевидна неправилност на постановения въззивен съдебен акт. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. Едновременно с това е необходимо да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване- правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

В конкретния случай Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение намира, че касационното обжалване не следва да бъде допускано, доколкото при така посочените решаващи правни мотиви, поставени в основата на обжалваното въззивно определение, формулираните от частния жалбоподател въпроси нямат обуславящо значение за изхода на спора, поради което не представляват общо основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.

В случая обжалваното определение не е очевидно неправилно. То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Същото е изцяло съобразено с практиката на ВКС по сходни казуси, обективирана в определение № 2695/21.05.2026 г. по ч.гр.д. № 68/2026 г. на ІV г.о. на ВКС, определение № 5394/25.11.2025 г. по ч. гр. д. № 4337/2025 г. на ВКС, III г.о. и др., която практика се споделя и от настоящия съдебен състав.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение