Определение № 50865 от 24.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1868/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България, чрез прокурор от Апелативна прокуратура – София, против решение № 167 от 09.02.2022 г., постановено от Софийски апелативен съд по гр. д. № 894/2021 г., с което е отменено решение № 262112/31.12.2020 г., постановено по гр. д. № 4457/2018 г. на Софийски градски съд, в частта, в която искът за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 8 000 лв. до 15 000 лв. и е постановено ново, с което Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ на Г. Х. Н. допълнително обезщетение за неимуществени вреди в размер на 7 000 лв., търпени в следствие на незаконно повдигнато и поддържано обвинение в престъпление по в.н.ч.д. № 1806/2016 г. на Окръжен съд – Пловдив, прекратено с определение от 26.08.2016 г., ведно със законната лихва за забава върху допълнително присъдената главница до окончателното изплащане. Първоинстанционното решение е потвърдено, в останалата обжалвана част, в която искът за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата до пълния предявен размер от 100 000 лв. е отхвърлен, както и в частта, в която искът за заплащане на обезщетение за имуществени вреди е уважен в пълния предявен размер от 2 100 лв. Прокуратурата на Република България обжалва въззивното решение в частта, с която е осъдена да заплати обезщетение за неимуществени вреди на ищеца. В касационната жалба са релевирани оплаквания за неправилност на решението поради нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – оплаквания по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Изложени са доводи, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди не е съобразен с действително претърпените от лицето, че присъденото обезщетение е силно завишено и въззивният съд неправилно е приложил критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Искането е за отмяна на решението в обжалваната му част и намаляване размера на присъденото обезщетение в съответствие с действително претърпените от ищеца неимуществени вреди. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдението, че съдът се е произнесъл по обуславящ изхода на спора правен въпрос в противоречие с практиката на ВКС. Според касатора това е въпросът „за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД“ както и въпросът, „свързан с определянето и съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД“. По първия въпрос се поддържа противоречие със задължителната практика на ВКС, изразена в т. II от ППВС № 4/1968 г., в т. 3 и т. 11 на ТР № 3/2005 г. по т. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и т. 19 на ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС поради липса на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между причинените вреди и незаконосъобразното обвинение. Спрямо втория наведен въпрос се позовава на противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, във вр. с чл. 52 ЗЗД, обективирана в решение № 217 от 31.10.2019 г. по гр. д. № 1564/2019 г., IV г.о., ГК, решение № 167 от 22.07.2019 г. по гр. д. № 3502/2016 г., IV г.о., ГК, решение № 19 от 23.07.2019 г. по гр. д. № 2026/2018 г., III г.о., ГК и решение № 70 от 06.04.2020 г. по гр. д. № 3243/2019 г., IV г.о., ГК. Ответниците по жалбата С. Г. Х. и М. Г. И. /наследници на първоначалния ищец/, чрез адв. И. Ю., в писмен отговор изразяват становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендират разноски. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е установил, че производството пред първата инстанция е образувано по обективно съединени искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, с цена 100 000 лв. и 2100 лв. Посочил е, че в исковата молба ищецът е изтъкнал като правопораждащи факти незаконно повдигнато и поддържано от прокуратурата обвинение за престъпление по чл. 212, ал. 1, вр. с чл. 18, ал. 1 от НК, за това, че на 03.04.2009 г., чрез използване на документ с невярно съдържание направил опит да получи без основание чуждо движимо имущество на стойност от 323 048, 44 лв., което било прекратено на осн. чл. 243, ал. 1, т. 1 вр. 24, ал. 1,т.1 от НПК – липсва престъпление, и че в резултат на него търпял описаните подробно неимуществени и имуществени вреди, за които претендира компенсиране в посочените размери. Отбелязал е още, че пред първата инстанция са безспорно установени с писмени доказателства правнорелевантните факти относно повдигнатото против ищеца на 21.11.2011 г. обвинение за умишлено престъпление от общ характер. По повод на твърденията за влошено здраве в причинна връзка с повдигнатото обвинение и преживения в резултат на него стрес, пред първата инстанция е била изслушана медицинска експертиза, като вещото лице било категорично, че психоемоционалният стрес би могъл да е съпътстваща причина, но не и водещ фактор за развитието на болестта на ищеца. Съдът е отчел също така събраните пред първата инстанция гласни доказателствени средства, от които преживяванията на ищеца по повод на обвинението се установявали като травмиращи за психиката му. Посочил е, че св. П. – племенница на ищеца, пресъздава свои лични впечатления за конкретната промяна в поведението – видимо притеснение, нервност, сприхавост и нежелание за общуване, което не било типично за ищеца – преди това отворен и позитивен човек с чувство за хумор. Състоянието на стрес се отразило негативно на работата му, където често му липсвала концентрация, питал колегите си за едни и същи неща, някои клиенти и доставчици спрели да го търсят. В населеното място, където живеел, бързо се разчуло за обвинението и негови близки и познати се отдръпнали, в местоработата подчинените му го обсъждали и коментирали, което сериозно накърнило достойнството му на уважаван човек – бивш военен и началник на поделението в Долна Митрополия, както и на Военния санаториум в Банкя. Подронен бил авторитетът му и в семейството – пред дъщерите си показвал документи, за да ги увери, че е прав. Неговото притеснение и фрустрация били особено изявени след явяване в съдебни заседания, когато свидетелят го описва като съвсем различен човек – изнервен и раздразнителен към хората около себе си. При тези доказателства въззивният състав е установил, че правилно първоинстанционният съд е приел, че исковете са доказани по основание. Преценил е, че са налице са всички материално правни предпоставки по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране обективната отговорност на държавата за незаконни действия на органите по чл. 2 ЗОДОВ. Приел е за напълно неоснователни оплакванията на прокуратурата против основателността на иска за неимуществени вреди, изразяващи се в липса на причинно-следствена връзка между негативните преживявания на ищеца, възникнали в резултат на воденото срещу него наказателно производство. Съдът е отчел, че наказателното преследване по обвинение в извършване на престъпление само по себе си е достатъчен обективен факт, обосноваващ негативно въздействие върху личността на пострадалия. Освен това по делото били събрани и достатъчно доказателства, обосноваващи изводите на съда за причинна връзка между негативните изживявания на ищеца и незаконно повдигнатото обвинение, като спорът фактически основно се свеждал до размера на обезщетението за компенсация на вредите. Въззивният състав е приел още, че първостепенният съд правилно е очертал релевантните факти в съответствие с разясненията в ППВС № 4/1968 г. и постановената по реда на чл. 290 ГПК задължителна практика на ВКС. При определяне размера на обезщетението, обаче първоинстанционният не бил отчел в достатъчна степен тежестта и интензитета на всички установени по делото обстоятелства, довели до сериозно накърняване личността на пострадалия, с което бил допуснал нарушение на материалния закон /чл. 52 ЗЗД/. Посочил е също така, че безспорно са съществени и са били обсъдени общите критерии във връзка с тежестта на обвинението, продължителността на наказателното производство /повече от 5 години/ и чистото съдебно минало, но не са били прецени специфичните в случая факти, отнасящи се до личността на ищеца и неговите характеристични данни – обществен и социален статус. В тази връзка въззивният съд е съобразил, че ищецът е бивш военен /на 64 г./, началник на военно поделение и санаториум, градил авторитет и репутация сред подчинени и колеги през годините в армията и понастоящем в свой частен бизнес. Поради това обвинението, злепоставящо доброто му име и почтеност, се явявало силно изразен стресогенен фактор с по-трайни и неблагоприятни последици за психика и начин на живот. Този извод според въззивния съд почива на показанията на неговата племенница, която съвсем детайлно била пояснила промяната в поведението му, когато негови служители го одумвали по повод на обвинението, доставчиците не отговаряли на повикванията, а хора от близкото обкръжение се отдръпвали. Въззивната инстанция е отчела още, че по-силните негативни изживявания на ищеца, свързани именно с уронване репутацията му на почтен и уважаван до този момент човек, намират израз не само в сферата на служебните отношения, но и в личностен и семеен аспект, когато дори пред дъщерите си представял документи, за да ги убеди, че е прав. Повдигнатото обвинение за документна измама освен, че пряко засягало репутацията на ищеца във връзка с дейността му, но и въобще цялостния му граден през годините обществен и социален статус, поради това и последният бил търпял и специфични неимуществени вреди, които следва да се вземат предвид при определяне размера на обезщетението. При тези изводи според въззивния състав справедливото обезщетение за възмездяване на увредения за причинените му морални вреди възлиза в размер от 15 000 лв., до който размер е и отменил първоинстанционното решение в отхвърлителната му част. По отношение на обстоятелствата, които обуславят присъждане на по-нисък размер на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е съобразил, че по делото не е установено състоянието на стрес да е основен фактор за влошеното здравословно състояние на ищеца. Напротив, спрямо него е била взета най-леката мярка за неотклонение "подписка", която не е нарушила обичайния му начин на живот през периода на наказателното производство. Безспорно според съда ищецът е бил психически травмиран от наказателния процес и той е повлиял неблагоприятно личния му и професионален живот, но категорично не се установява пряка причинна връзка между намаляване обема на работата /поради отдръпване на доставчици/ и наказателното производство. Отчетени са и икономическите условия на живот в периода 2011 – 2016 г., както и фактът, че самото осъждане имат ефект на овъзмездяване. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Поставеният в изложението първи въпрос „за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното приложение на чл. 52 ЗЗД” е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика. Смисълът на приетото в ППВС № 4/68 г., т. II, е, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си без обосновка. Разрешението на въззивния съд не е сторено и в нарушение на т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г., в които касационният съд сочи съответно, че „отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия като преценката се прави при наличието на причинно - следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай” и, че „в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан, в контекста на особеностите на всеки конкретен случай”. Разглежданият казус не е такъв. Предвид изложеното не може да се обоснове извод за наличие на противоречие на въззивното решение по поставения въпрос с правните разрешения, дадени с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г. Следва да се има предвид и това, че от една страна проблем, който да е разрешен в противоречие с ТР № 3/2005 г., не е ясно формулиран от касатора, а от друга – кръгът проблеми, разгледан от касационния съд в посоченото тълкувателно решение, е различен от този, който касаторът посочва – налице ли е причинно-следствена връзка между издадения акт и претърпените неимуществени вреди; необсъждането от въззивния съд на някои обстоятелства, които според касатора са от съществено значение за определяне на размера на обезщетението и обуславяли присъждането на значително по-нисък размер. Последните твърдения очевидно следва да се определят като такива по правилността на обжалвания акт и не могат да бъдат разгледани в производството по допускане до касационен контрол. Не е налице и противоречие на въззивното решение с разрешението, дадено в т. 19 от ТР №1/2001 г. на ОСГК на ВКС, съгласно която „мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. В случая касаторът не е направил обосновка в какво се състои твърдяното противоречие, но съобразявайки същността на правното разрешение, дадено с т. 19 на това ТР, следва изводът, че позоваването на последното по същество е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба. В случая въззивното решение е мотивирано, като съдът в съответствие с правомощията си е извършил анализ на доказателствата, формирал е свои фактически и правни изводи по спора и поради това не е налице правно разрешение, което да е в противоречие със задължителната съдебна практика. Спрямо втория поставен в изложението въпрос, настоящият състав намира, че не е налице противоречие с трайно установената практика на ВКС във връзка с приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане. Относно критерия „справедливост” и неговото съдържание по смисъла на чл. 52 ЗЗД, касационният съд многократно е имал случаи да преутвърди в практиката си постановките на ППВС № 4/1968 г., приемайки, че той включва винаги конкретни факти предвид стойността, които засегнатите блага са имали за своя притежател – характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. Въззивният съд не се е отклонил от тези постановки. Разликата в присъжданите от съставите на ВКС обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна. Следва да се има предвид, че въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. При присъждането на обезщетение за неимуществени вреди множество обстоятелства се оценяват от съда, като тези обстоятелства почти никога не могат да бъдат идентични с друг разглеждан случай. Освен въздействието на незаконния акт на правозащитния орган върху здравето на ищеца, значение имат и субективните му негативни преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството му и близките му, както и други подобни обстоятелства, естествено, видът на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, видът и срокът на мерките за неотклонение за всеки конкретен случай. Като база служи още и икономическият растеж, стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Поради всичко изложено, законодателят и не борави с други техники за определяне размера на справедливото парично овъзмездяване за причинени болки и страдания, като например фиксирани суми, определен минимален и максимален размер, процент и пр. Съобразно горните изводи не се обосновава извод за наличие на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с поставения въпрос. Предвид изхода разноски за касатора не се следват. Ответниците по касационната жалба са представлявани от адв. И. Ю. при уговорено в договора условие за безплатно процесуално представителство по делото. Предвид резултата по делото, адв. Ю. има право да получи адвокатско възнаграждение за инстанцията, платимо от насрещната страна. Размерът на същото съдебният състав определя на 500 лв., като съобразява извършената работа по делото от адвоката пред настоящата инстанция, фактическата и правна сложност на спора пред ВКС. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,