Определение № 3485 от 25.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4863/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Постъпила е касационна жалба от К. Д. Г., подадена чрез процесуалния представител адв.С., против решение № 4267 от 03.07.2025 г., постановено по в. гр. д. № 6086/2024 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 19.02.2024 г., постановено по гр.д. № 62259/2023 г. по описа на Софийски Районен съд в обжалваната част, с която е отхвърлен предявения от К. Д. Г. срещу Република България, представлявана от министъра на финансите, иск с правно основание чл.49 ЗЗД за размера над присъдената сума 1000лв. до претендирания размер 6000лв., за обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие от бездействието на ответника да приеме вътрешноправни средства, чрез които да осигури изпълнение на решението от 21.06.2018 г. на ЕСПЧ по делото „Г. и други срещу България“, с което е признато нарушение на чл. 6, пар. 1 от ЕКЗПЧОС, както и за присъждане на обезщетение от неизпълнение на задължението по чл. 22, ал. 4 от ЗКС след постановяване на Решение № 1/01.03.2012 г. по к.д. № 10/2011 г. на Конституционния съд на Република България. В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Касаторът счита, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В срока по чл.287, ал.1 ГПК е постъпил отговор на касационната жалба от насрещната страна Прокуратурата на Република България, представлявана от министъра на финансите,чрез процесуален представител главен юрисконсулт Ц., в която взема становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира: С исковата молба е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за осъждане на ответника Република България, представлявана от министъра на финансите, да заплати на ищеца К. Г., сумата от 6000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие от бездействието на ответника да приеме вътрешноправни средства, чрез които да осигури изпълнение на решението от 21.06.2018 г. на ЕСПЧ по делото „Г. и други срещу България“, с което е признато нарушение на чл. 6, пар. 1 ЕКЗПЧОС, както и от неизпълнение на задължението по чл. 22, ал. 4 ЗКС след постановяване на Решение № 1/01.03.2012 г. по к.д. № 10/2011 г. на Конституционния съд на Република България, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 22.06.2018 г., до окончателното плащане. Установено е, че с Наказателно постановление № 567/10 от 12.03.2010 г. от Началника на РУМВР – Самоков на основание чл. 53 ЗАНН и чл. 180, ал. 1, т. 1, пр. 1 ЗДвП на ищеца К. Г. е наложено наказание глоба в размер на 30 лв. и са му отнети 5 контролни точки за това, че на 20.02.2010 г. около 00:00 ч. в к. к. „Боровец“ като водач на МПС при ясно време използвал светлини, допълнителни за намалена видимост, с което нарушил чл. 74, ал. 1 ЗДвП; с Протоколно определение от 05.10.2010 г. по НАХД № 296/2010 г. по описа на РС – Самоков жалбата на ищеца срещу наказателното постановление била приета за недопустима поради необжалваемост на наказателни постановления, с които се налага глоба до 50 лв. (чл. 189, ал. 5 ЗДвП) и производството по делото било прекратено; с Определение от 30.11.2011 г., постановено по КАД № 886/2010 г. по описа на АССО, определението на РС – Самоков било потвърдено; към 20.02.2010 г. редакцията на чл. 189, ал. 5 ЗДвП е предвиждала, че не подлежат на обжалване наказателни постановления, с които е наложена глоба до 50 лв. включително; с Решение № 1/01.03.2012 г. по к.д. № 10/2011 г. Конституционният съд на Република България е обявил за противоконституционен чл. 189, ал. 13 от Закона за движението по пътищата (обн., ДВ, бр. 20 от 1999 г.; посл. изм., ДВ, бр. 19 от 2011 г.), който гласял, че не подлежат на обжалване наказателни постановления и електронни фишове, с които е наложена 5 глоба до 50 лв. включително; с Решение от 21.06.2018 г. ЕСПЧ, сезиран от ищеца въззивник, е приел, че Република България е допуснала нарушение на чл. 6 ЕКЗПЧОС, като не е осигурила възможност да бъде обжалвана законосъобразността на наложените административни наказания глоба в размер до 50 лв. по ЗДвП; с Постановление от 06.08.2018 г. на прокурор при ОП – София е отказано да бъдат предприети действия по възобновяване на НАХД № 296/2010 г. по описа на РС – Самоков въз основа на решението на ЕСПЧ; с Постановление от 25.09.2018 г. на зам.апелативен прокурор при АП София е отменено постановлението от 06.08.2018 г. и е указано окръжният прокурор да се произнесе по искането на ищеца въззивник; с Постановление от 22.10.2018 г. на окръжен прокурор при ОП – София е отказано да бъде изготвено предложение за възобновяване; с Постановление от 23.11.2018 г. на зам.-апелативен прокурор при АП София е потвърдено постановление от 22.10.2018 г.; с Постановление от 25.01.2019 г. прокурор при ВАП е потвърдил постановлението от 23.11.2018 г. с Постановление от 01.08.2019 г. зам.-главен прокурор е потвърдил постановлението от 25.01.2019 г. в ДВ, бр. 109 на 22.12.2020 г. е публикувано изменение в ЗАНН, като в чл. 70, ал. 2, т. 6 е предвидено, че административнонаказателното производство подлежи на възобновяване, когато с решение на Европейския съд по правата на човека е установено нарушение на Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, което има съществено значение за преписката или делото. В пар. 51 от ПЗР е предвидено, че законът влиза в сила една година след обнародването му в „Държавен вестник“. С преходна норма не е придадено обратно действие на нормата на чл. 70, ал. 2, т. 6 ЗАНН и изменението няма обратно действие, поради което не ползва К. Г.. Въззивният съд е приел за доказано противоправно деяние на ответника, представляващо бездействие на Народното събрание да уреди правните последици от прилагането на противоконституционен закон в противоречие с императивната правна норма на чл. 22, ал. 4 ЗКС, но е приел за недоказана вредата като елемент от фактическия състав на иска по чл.49, вр. чл.45 ЗЗД като е намерил, че въз основа на доказателствата по делото не се доказва ищецът да е претърпял неимуществени вреди, които да са в причинно-следствена връзка с това бездействие на Народното събрание. Въззивният съд е приел, че от показанията на разпитаните в първоинстанционното производство свидетели, посочени от ищеца, не може да се установи какви вреди е търпял вследствие решението на КС от 2012г. С влязлото в сила първоинстанционно решение като необжалвано в осъдителната част, е прието, че ищецът е претърпял неимуществени вреди вследствие на неосигурената възможност на ищеца да се защити срещу издаденото наказателно постановление след решението на ЕСПЧ, изразяващи се в негативно влияние в емоционалната му сфера – изпитани стрес, безсилие и разочарование. Въззивният съд е изложил съображения, че при преценката на конкретните обстоятелства по делото, които са от значение за определяне на размера на обезщетението, съдът взема предвид възрастта на ищеца; характера на увреждането, продължителността и степента на интензитет на болките и страданията; личността на засегнатото лице – че ищецът е емоционален във воденето на делата и в стремежа си да постигне добър краен резултат, както се установява от показанията на свидетеля М.; ангажираността на засегнатото лице по повод борбата му да извоюва правото си на достъп до съд и настъпилите промени в ежедневието му вследствие на това; обществено-икономическата обстановка в страната; както и факта, че решението на ЕСПЧ е било постановено няколко месеца след вписването му като адвокат; всеобхватността и продължителността на негативните последици до настоящия момент. Въззивният съд е посочил, че при определяне на размера на обещетението не следва да се взема предвид обстоятелството, че ищецът е станал обект на подигравки, предвид приетото от съда, че това твърдение остава недоказано по делото – не се установява нито от свидетелските показания на П., нито от тези на М.. Твърдението е общо, без да са посочени конкретни ситуации, при които ищецът да е бил обект на подигравки. Въззивният съд при определяне на размера на обезщетението е съобразил и факта, че ищецът е в невъзможност да получи правосъдие във връзка със законосъобразността на наложеното с наказателното постановление административно наказание, тъй като той не може да се ползва от измененията в закона по отношение на възобновяване на административнонаказателното производство. Въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че промяната в поведението на ищеца – че е станал агресивен, позволявал си да блъска и да чупи вкъщи, не може да бъде обвързана единствено с непозволеното увреждане, което му е било причинено от бездействието на Народното събрание. Приел е, че активното упражняване на адвокатска професия неминуемо влияе на настроението на адвоката – положително и отрицателно, като крайното емоционално състояние на същия е без съмнение съвкупност от влиянието на всички казуси в живота му. Приел е за неоснователно оплакването на въззивника, че не му е било указано за кои обстоятелства не сочи доказателства. Съдът е посочил, че подобни указания се дават, ако страната не е представила никакво доказателство или не е направила никакво доказателствено искане за установяване на твърдения факт, но не и когато представеното доказателство е с ниска доказателствена стойност или за опровергаването му насрещната страна е представила друго доказателство. В случая ищецът е изложил в исковата си молба твърдения, че е претърпял неимуществени вреди, и в тази връзка е заявил доказателствени си искания за разпит на свидетели и допускане на съдебна експертиза. Следователно за съда не е съществувало задължение да дава указания по чл. 146, ал. 2 ГПК, доколкото доказателства за установяването на твърдените факти са посочени. Въпрос по съществото на спора е дали тези доказателства са достатъчни за установяване на твърденията. Въззивният съд е приел, че присъденото обезщетение в размер на 1000 лв. не е символична сума, а представлява реалния паричен еквивалент на претърпените от ищеца неимуществени вреди вследствие противоправното поведение на ответника. Въззивникът съд е посочил, че съдебната практика, на която се позовава въззивникът се отнася за незаконно повдигнато обвинение от Прокуратурата на юристи, а в случая става въпрос за наказателно постановление, с което е наложена глоба за нарушение на ЗДвП. Въззивният съд е приел, че макар и принципът за силно развито правосъзнание у юриста да е приложим и в двата случая, интензитетът на засягане на личната сфера на същия е коренно различен при незаконно обвинение и при глоба за нарушение на пътя. Също така се е позовал на посоченото в решението на ЕСПЧ, че установеността на нарушението е достатъчно обезщетение, тъй като самото осъждане на държавата би имало голямо значение и би създало чувство на морална удовлетвореност у ищеца. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Касаторът се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Формулирал е следните правни въпроси: 1„Длъжен ли е въззивният съд да събере доказателствата, ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, в противоречие с т.3 от ТР №1/2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ВКС, ОСГТК?“; 2“Какви са правомощията на въззивня съд във връзка с доклада на делото, когато първоинстанционният съд не е извършил доклад съгласно чл.146 ГПК, респективно когато докладът му е непълен или неточен?“; 3“За размера на обезщетението за претърпените неимуществени вреди,съответно за прилагането на критерия по чл.52 ЗЗД и за задължението на съда по иска за непозволено увреждане да извърши преценка на всички конкретно проявени обстоятелства“; 4“Дали съдът е длъжен да мотивира решението си чрез посочване на фактически и правни изводи?“. По втория от поставините въпроси според касатора въззивното решение е в противоречие с т.2 от ТР №1/2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ВКС, ОСГТК и с решение по т.д.№1596/2021г. на ВКС, Іт.о.; по третия въпрос се сочи противоречие с ППВС №4/1968г., решения на ВКС: на ІVг.о.: по гр.д.№3921/2017г., по гр.д.№1107/2012г., по гр.д.№820/2012г.,по гр.д.№2378/2014г.85/2012г.,по гр.д.№153/2011г.,по гр.д.№812/2015г.,по гр.д.№3471/2015г.,по гр.д.№3415/2021г., по гр.д.№66/2021г. и по гр.д№1107/2012г.; на решения на ІІІг.о. и по гр.д.№996/2021г. и по гр.д.№ 2683/2019г.;на решения по т.д.№146/2019г.на ІІто и по т.д.№157/2011 на Іт.о.По четвъртия от поставените въпроси се сочи от касатора противоречие на въззивното решение с ППВС№1/1953г., с т.18 от ТР1 от 04.01.2001 на ОСГК на ВКС; с решения на ВКС: гр.д.№1961/2018г. на ІІІг.о.; гр.д.№ 2150/2017г. на ІVг.о.; гр.д.№ 3343/2016г. на Іг.о. и по т.д.№516/2009г. на ІІт.о. Решението е валидно и допустимо. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване по поставените в изложението към касационната жалба въпроси. Първият от въпросите въззивникът отнася към оплакванията си, че неправилно въззивният съд не е уважил: искането във въззивната жалба за допускане на съдебно-психологическа експертиза, каквото е посочи, че неправилно не е допусната от първата инстанция и искането във въззивната жалба за допускане на повторен разпит на свидетеля М., който да конкретизира периода на претърпените вреди и да ги докаже, като по този начин делото останало неизяснено от фактическа страна. С исковата молба е поискано да бъдат допуснати „в режим на довеждане двама свидетели на ищеца, които да докажат причинените неимуществени вреди на ищеца“, с посочване, че: „Всеки от свидетелите има различни впечатления за различни периоди от състоянието на ищеца“. Свидетелите са допуснати от първоинстанционния съд за обстоятелствата, посочени в исковата молба; разпитани са в проведеното открито съдебно заседание с участието на процесуалния представител на ищеца - адв.З., която, видно от съдебния протокол, при разпита на свидетеля М. е имала възможност и е задала изчерпателно въпросите си, който са допуснати от съда и на които свидетелят е отговорил. В това съдебно заседание съдебното дирене е приключило след изявление на представителите на страните, които са се явили в съдебното заседание, че нямат други доказателствени искания и е даден ход на делото по същество. С правилото на чл.266, ал.3 ГПК е осигурена процесуална възможност на страните да поискат във въззивното производство да бъдат събрани нови доказателства, които са от значение за спора, но не са били представени или допуснати от първата инстанция поради процесуални нарушения. Първоинстанционният съд не е ограничил обстоятелствата, за които страната е поискала да бъдат допуснати и събрани гласни доказателства за установяване на вредите, чиято обезвреда претендира, „за различни периоди“, както страната сама е посочила. Поради това, че за някой от тези периоди, както сам ги е посочил ищецът в исковата молба и за които са допуснати и събрани гласни доказателства, без съдът да е ограничил нито обстоятелствата, за установяване на които са допуснати свидетелите – „състоянието на ищеца за различни периоди“, нито е ограничил страната изчерпателно да постави въпросите при разпита на свидетелите, чрез участвалия в съдебното заседание неин процесуален представител, не може да се приеме, че е налице хипотеза на чл.266, ал.3 ГПК и че въззивният съд е бил задължен да допусне повторен разпит на свидетеля М.. В тази част на първия поставен от касатора правен въпрос освен общо основание за допускане на касационно обжалване липсва и посоченото от него основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, тъй като в посочената от него съдебна практика, на което счита, че противоречи въззивното решение по този въпрос – т.3 от ТР №1/2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК – не е относима към тази част от поставения от касатора въпрос. За пълнота следва да бъде припомнено и приетото в процесното решение на ЕСПЧ по неимуществените вреди /каквито е посочено, че е претендирал единствено г-нГьошев/: „Колкото до неимуществените вреди, като взема предвид обстоятелствата в посочените случаи, Съдът счита, че констатираноте на нарушенията представлява достатъчно обезщетение за всички жалбоподатели.“. Съгласно т.3 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 9 декември 2013 г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС: Въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. С исковата молба е поискано да бъде допусната съдебно-психологическа експертиза, „която след преглед на ищеца да отговори на въпроса как се е отразила в психо-емоционалния статус на ищеца невъзможността му да възобнови АНД №296/2010г. на Районен съд – Самоков след решението от 21.06.2018г. на ЕСПЧ по делото „Г. и други срещу България“, поради липса на такава възможност в законодателството?“. По делото за посочения период са приети за установени всички елементи на фактическия състав на чл.49 ЗЗД – противоправно поведение, вреда и причинна връзка, като последните два елемента са приети за доказани със събраните по делото свидетелски показания на двамата свидетели, вкл. за неговия психо-емоционален статус, а и въззивният съд е имал непосредствени впечатления от ищеца/въззивник от личното му явяване и участие в проведеното съдебно заседание във въззивната инстанция. В исковата молба и по време на цялото дело няма твърдения и данни /св.З., която е живее във фактическо съжителство с ищеца, при разпита на въпрос на процесуалния представител на насрещната страна е дала показания, че ищецът няма доказани здравословни проблеми/ за търпени вреди за времето след решението на ЕСПЧ извън тези, които обичайно търпи емоционална личност в такава ситуация. По изложените съображения настоящият състав не намира въззивното решение да е постановено в противоречие с т.3 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 9 декември 2013 г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС и по първата част от поставения от касатора първи въпрос. Втория от поставените въпроси касаторът поставя във връзка с оплакванията си, че неправилно въззивният съд е приел, че не е допуснато нарушение на чл.146, ал.2 ГПК, като според касатора първоинстанционният съд с доклада по делото не му е указал за какво не сочи доказателства и не е дал изрично указание на ищеца за какво не сочи доказателства и не е дал изрично указание да докаже причинените му вреди в определените от ищеца „два периода - от решението на КС до решението на ЕСПЧ и от решението на ЕСПЧ до настоящия момент“, като едновременно с това обаче заявява и поддържа по спора, че вредите са неделими /посочено и в касационната жалба/. Видно от доклада по делото първоинстанционният съд в съответствие с разпоредбата на чл.154, ал.1 ГПК е посочил, че „в тежест на ищеца е да докаже сочените в исковата молба неимуществени вреди в резултат на противоправното поведение на НС, изразяващо се в бездействие да приеме законодателни изменения, с които да въведе възможност на правните субекти да защитят пред съд правата си по наложени наказания глоби с наказателни постановления по ЗДвП в размер до 50лв., като за държавния орган е възникнало задължение в резултат от решения на КС на РБ и ЕСПЧ“ и уважил искането на касатора за допускане на гласни доказателства, ангажирани от него именно за доказване на претендираните за обезвреда неимуществени вреди. Според последователната съдебна практика разпоредбата на чл.146, ал.2 ГПК не задължава съда в доклада по делото да указва на страните, че представените от тях доказателствени средства не са достатъчни, а само да преценява тяхната допустимост и относимост. Това е така още повече като се има предвид, че съгласно чл.236, ал.2 ГПК оценката на доказателствата следва да се извършиедва във фазата на постановяване на съдебното решение /решение по гр.д.№899/2011г. на ІVг.о.о на ВКС/. С оглед на това неоснователно се сочи от касатора противоречие на въззивното решение с т.2 на ТР №1/2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС и решение по т.д.№1596/2021г. на ВКС, Іт.о., относно приетото в тях по приложението на чл.146, ал.1 и 2 ГПК. По третия от поставените въпроси е установена практика, че справедливостта не е абстрактно понятие, а се постига чрез преценка на конкретни факти, включително и в тяхната взаимовръзка. Съгласно ППВС № 4/1968г. и постановени по реда на чл.290 ГПК съдебни решения, вкл. представените от касатора съдебни решения, при определяне обезщетението за неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. Размерът на обезщетението се определя от съда по справедливост като се извършва преценка на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, от значение за конкретния спор, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. За всеки отделен случай обаче съдът прави преценка на установените по делото факти и обстоятелства във връзка с увреждането и вредите. Практиката на ВКС дава разяснения за критериите, по които при всеки отделен случай се определя размерът на обезщетението. Въпрос на фактическа преценка на решаващия съд е определянето на обезщетението по чл. 52 ЗЗД при спазване на тези критерии. По правилността на тази преценка касационната инстанция се произнася, ако бъде допуснато касационното обжалване. Не кореспондира със съдържанието на мотивите на въззивното решение настояването, че въззивният съд не е отчел, че търпи вреди от невъзобновяването на делото му. Неоснователно във връзка с поставения въпрос по приложението на чл.52 ЗЗД касаторът сочи, че въззивният съд не е отчел като обстоятелство от значение за определяне на обезщетението за претърпените неимуществени вреди не е отчетено от въззивния съд професионалното му качество на адвокат, което предпоставя увреждане в по-голяма степен на неимуществената му сфера. Доводите не кореспондират със съдържанието на въззивното решение, в което при определяне на размера на неимуществените вреди е отчетено обстоятелството, че от няколко месеца преди завеждане на делото пред ЕСПЧ ищецът е практикуващ адвокат. Настоящият състав не намира случаят да е аналогичен /каквото е настояването на касатора/ със засягането на личната сфера и интензитета на търпените неимуществени вреди от практикуващи юристи, причинени от незаконно обвинение, поради което не е налице и соченото от касатора противоречие на въззивното решение с посочената от него съдебна практика за обезщетение при незаконно обвинение относно размерите на там определените обезщетения. Не кореспондират със съдържанието на въззивното решение, доводите на касатора че въззивният съд при определяне на размера на обезщетението не е взел предвид съществуващите в страната обществено-икономически условия. Както се посочи по-горе правилността на преценката не може да бъде проверявана в производството по допускане на касационно обжалване, а при разглеждане на касационната жалба, като такова бъде допуснато. Доколкото доводите, във връзка с които се поставят третия и четвъртия въпрос от касатора, настоящият състав отнася гореизложеното относно доводите и до четвъртия въпрос и не намира да е налице основание за допускане на касационно обжалване и по този въпрос. Касаторът е посочил специалното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК бланкетно, като не го е обосновал. Съгласно т. 4 на ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът не е посочил съдебната практика, нуждаеща се за осъвременяване. Съгласно цитираното тълкувателно решение, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението. Предвид изложеното не следва да се допуска касационно обжалване на решението. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение