Определение № 431 от 18.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4647/2019 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. К. И., чрез адв. П. против решение № 762 от 21.06.2019 г. по гр. д. № 525/2019 г. на Окръжен съд – Варна. Ответникът Н. М. Б., чрез адв. Т. е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендират разноски. Касационната жалбата е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, настоящият състав на ВКС, трето гражданско отделение, намира следното. Предмет на жалба е цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 5291/20.12.2018 г. по гр. д. № 1962/2017 г. на Районен съд – Варна, ГО, 42 състав за отхвърляне на предявеният от касатора против Н. М. Б. осъдителен иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД за сумата от 9 000 евро - представляваща невърнат паричен заем от 19.01.2012 г. с падеж 19.01.2014 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на исковата молба – 14.02.2017 г. до изплащането й. Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е установил, че страните по делото са били обвързани от заемно правоотношение, по силата на което ищецът предал сумата от 9 000 евро вместо ответника на едно трето лице – продавач на недвижим имот. Прието е, че исковата сума е предадена в изпълнение на задължението на купувача по сделката да плати цената на имота - ПИ № 556 по плана на СО „Планова" – гр. Варна, АР „Младост“, придобит в съсобственост от страните. Изтъкнато е, че това обстоятелство се установява и след съпоставяне в съвкупност на представените по делото декларация от 19.01.2012 г. с нотариална заверка на подписа на ответника, рег. № 277 и нотариален акт № 11/19.01.2012 г., и двата на пом. - нотариуса по заместване на нотариус Д. В., с рег. № 480 на НК. В обжалваното решение е посочено, че се касае за документи с идентична дата, съставени с оглед придобиване на собствеността върху имота от страните в съсобственост и предоставянето за тази цел на заемните средства от ищеца на ответника, за да се заплати продажната цена. Според инстанцията по същество уговорката относно дължимата цена е привидна и се касае за действителна продажна цена на имота от 22 000 евро, което кореспондира на записванията в приложеното по делото писмено доказателство - стр. първа от „тефтер“, съхраняван от ответника, а и на съвкупната преценка на останалия доказателствен материал по делото. Изтъкнати са аргументи, че въпросните страници от т. н. „тефтер“ – 4 на брой, приложени по делото в заверен от ответника препис, е установено да са идентични с представения оригинал, за което съдът е извършил надлежна констатация. В тази връзка е посочено е, че процесуалната активност на решаващия състав се е изразила в последвалото връщане на оригинала на страната и приемане на приложените и описани по-горе заверени преписи. Мотивирани са съображения, че ответникът – заемополучател е изпълнил насрещното си задължение да върне заетата сума в уговорения между страните срок, за което свидетелстват нарочно съставените за това разписки за получени суми, материализирани на хартиен носител в кориците на т.н. „тефтер“. Въззивната инстанция е изтъкнала, че е без значение в случая от кого е изготвен въпросния документ. Прието е за меродавно чие изявление той обективира и от кого е подписан, доколкото приложените страници от него представляват по своя характер множество разписки за върнатите суми. Затова и дори без да е номериран в своите страници, т.н. „тефтер“ има доказателствена стойност, тъй като всяка страница разгледана поотделно притежава характеристиката на разписка за получена сума в погашение на дълга по заема. Установено е, че погасителният ефект на изпълнението е настъпил при престация както лично на заемодателя (тъй като разписките носят неговия подпис), така и на трети лица, за които той се е съгласил да получат изпълнение вместо него (съпругата му, майка му, чиито подписи в разписките удостоверяват получената от всяка от тях сума). Съдът е обсъдил твърденията и доводите на страните и е приел, че с оглед установените по делото обстоятелства несъмнено е предприето изпълнение от заемополучателя, който е върнал заетата именно на 19.01.20102 г. сума (при отсъствие на твърдения и данни по делото за налични други финансови отношения между страните) по начина и в срокове, според уговорките със своя кредитор (заемодателя) и е документирал доставянето на дължимия резултат чрез подписани от насрещната страна по правоотношението разписки. Изложени са аргументи, че точното изпълнение на насрещното задължение на ответника не се разколебава и от факта, че в съдържанието на въпросния т.н. „тефтер“ се съдържат разписки и за извършени плащания от длъжника в полза на трето лице – С. К.. В тази връзка е прието, че макар въпросният документ да има и друго свое съдържание, което е без значение за спора по делото, той не губи функцията си на доказателствен източник за релевантните факти и в частност за извършените плащания по останалите разписки, обективирали връщане на заетата по процесното правоотношение сума. Въззивният съд е намерил да е доказано погашение на целия дълг по заема, като е кредитирал показанията на разпитания по делото свидетел А. и е съобразил плащанията, извършени в хода на проведено от настоящия ищец срещу ответника принудително изпълнение за удовлетворяване на вземането, произтичащо именно от договора за заем от 19.01.2012 г. (за което са били издадени заповед за незабавно изпълнение въз основа на акт по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист, впоследствие обезсилени). В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът повдига следния процесуалноправен въпрос, който формулира така: „Трябва ли оригиналът на документа да бъде приет и приобщен към доказателствата по делото, за да бъде взет предвид при решаване на спора?“. Въпросът се поставя за разглеждане в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдения за противоречие с практиката на ВКС, изразена в Решение № 16/07.02.2014 г. по т. д. № 1187/2013 г. на ВКС, II т. о. Като основание за достъп до касация се поддържа и фактическият състав на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидната неправилност на въззивното решение. В останалата си част изложението съдържа обсъждане правилността на въззивното решение в контекста на лишеното според страната доказателствено значение на приложените страници от т. н. „тефтер“ като разписка по чл. 77 ЗЗД, доказваща изпълнение на задължението, респ. с оглед становището й за недопустимост на гласните доказателствени средства. Касационното обжалване не следва да бъде допускано. Повдигнатият въпрос не удовлетворява общо основание (правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК) за селекция на касационна жалба. Съгласно разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК правен въпрос е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил крайните изводи на въззивния съд по конкретното дело. На тази характеристика питането на касатора не отговаря. В обжалваното решение е обсъдено процесуалното действие на първостепенния съд да основе решението си на въпросните заверени от страната преписи от т.н. „тефтер“ с характер на разписка, доказващи изпълнение на задължението. Решаващите мотиви на въззивния съд тук се свеждат до установената законосъобразност на това действие, доколкото сочените преписи са били надлежно приобщени към доказателствения материал по делото, след като е извършена проверка за идентичността им с оригинала, въз основа на констатация на съда и такава е установена. Ето защо, процесуалната активност на инстанцията по същество при разглеждане и решаване на материалноправния спор не е била обусловена от необходимостта оригиналът на т.н. „тефтер“ да бъде приобщен към доказателствата по делото, за да бъде източник на съдържащите се там данни за релевантни факти, на които почива решението. Липсата на поставен правен въпрос от значение за изхода по делото, сама по себе си, е достатъчно основание да не се допуска касационен контрол, при това без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така съобразителната част към указанията по т. 1 от цитирания по-горе тълкувателен акт. Затова, по поставения въпрос липсват предпоставки за достъп до касация. Касаторът не е обосновал също и наличието на предпоставки от състава по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Това основание предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност на съдебния акт трябва да е изводима от мотивите му и би била налице при прилагане на отменена или несъществуваща правна норма или при прилагане на правна норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, както и при неприложена императивна правна разпоредба, при отказ да се приложи правна норма или при пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато това е довело до формиране на решаващ изхода на делото резултат. Очевидната неправилност също така изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. В случая това не е сторено от жалбоподателя. Развитите от него доводи в останалата част от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевират касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК (вж. съображенията, изложени в следващия пункт). С оглед на очертаната по - горе и разбирана от състава дефинитивност на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК в случая не е налице аргументирано изложение за наличие на предпоставките му. В останалата си част изложението към касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение и е свързано с обсъждане и оценка на събраните по делото доказателства. Аргументация на подобни пороци на съдебния акт е без правно значение в производството по селектиране на жалбата, по чл. 288 ГПК. Съгласно мотивите към т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение (чл.281, т. 3 ГПК), каквито именно се навеждат в случая по тази част от изложението. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт обаче ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба (чл. 290, ал. 1 ГПК). С оглед на горното се налага, че касаторът не е обосновал приложно поле на заявените основания за допускане на касационно обжалване. При този изход на делото жалбоподателя следва да заплати на ответника по жалба претендираните и направени от последния разноски за платено адвокатско възнаграждение за защита пред настоящата съдебна инстанция. Те възлизат на 1 000 лв., съгласно приложения договор за правна помощ и съдействие и са заплатени в брой, като вписването в договора за извършеното пращане е достатъчно и има характера на разписка – така т. 1 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК. По тези съображения, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.,