Определение № 3246 от 23.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3938/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на Н. Й. Б. срещу въззивно решение № 1410 от 04.12.2023 г., постановено по в. гр. д. № 3139/2022 г. на Софийския апелативен съд, с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е обезсилил решение № 261737 от 25.05.2022г., поправено с решение № 262752 от 19.08.2022г., постановени по гр. д. № 14554/2019 г. на Софийския градски съд, в частта, с която е прието за установено по предявения от Н. Й. Б. против Т. С. С. иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, че ответницата не е собственик на 1/10 ид. част от 8500/20595 и на 95/20595 ид. части от ателие /апартамент/ № *, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. „*“, ет. *, със застроена площ от 104, 68 кв. м, с прилежащото му мазе № 14, който имот е описан в нот. акт № 125/17.12.2010 г., като е прекратил производството по иска като недопустимо; отменил е решението в частта, с която е прието за установено по предявения от Н. Й. Б. против С. Б. Н. и Д. С. Н. /правоприемник на починалата в хода на производството ответница Д. В. Н./ иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, че ответниците не са собственици на посочените идeални части от имота, и на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен нот. акт № 125/17.12.2010 г., като вместо него е отхвърлил иска като неоснователен. Със същото решение въззивният съд е потвърдил решението на първата инстанция в частта, с която е отхвърлен предявеният от Н. Й. Б. против ЖСК „Български художник“ иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ответникът не е собственик на 1/10 ид. части от 8500/20595 и на 95/20595 ид. части от посочения имот, както и в частта, с която по предявения от С. Б. Н. против Н. Й. Б. насрещен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК е признато за установено, че Н. Й. Б. не е собственик на 12000/20595 ид. части от имота. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касатора се сочи, че въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси: 1. „Допустим ли е отрицателният установителен иск за собственост, предявен срещу лице, което е водило дело по чл. 38а ЗЖСК за същия недвижим имот като член-кооператор на ЖСК е осъществен въвод във владение в процесния имот чрез съдебен изпълнител, както и произнасянето по същество на спора елемент ли е от основателността на исковата претенция, а не от нейната допустимост, когато спорното право е елемент от предмета на иска”; 2. „Когато е налице оспорване на протокола на ОС на ЖСК за приемане на окончателна цена за имотите и такава не приета, поради незавършване на строежа и невъвеждането му в експлоатация, то налице ли е законно издаване на нотариален акт по реда на чл. 35 ЖСК или в този случай, даже и да е издаден такъв нотариален акт, то той не може да транслира право на собственост в полза на член-кооператор на ЖСК; 3. „Налице ли е съсобственост при сливане на два имота по дворищнорегулационно изменение на плана”; 4. „Налице ли е прехвърляне право на собственост в полза на обществена организация СБХ при отчуждаване по реда на ЗПИНМ/отм./ или не”; 5. „Следва ли въззивният съд да се произнесе по всички направени оспорвания и възражения във въззивната жалба”. Поддържа се, че първият въпрос е решен в противоречие с практика на САС, а останалите четири – в противоречие с практиката на ВКС. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК – вероятна недопустимост на въззивното решение в частта по предявения от С. Н. инцидентен отрицателен установителен иск. Ответниците по жалбите Т. С. С., С. Б. Н. и Д. С. Н. са подали писмени отговори, в които са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за тяхната неоснователност. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че предявеният от Н. Й. Б. против Т. С. С. отрицателен установителен иск е недопустим по съображения, че в исковата молба по отношение на тази ответница са изложени твърдения, че в полза на ответниците физически лица е издаден нот. акт № 125/2009г. като не е изложен нито един факт, от който може да се изведе извод, че тя по някакъв начин смущава каквито и да е претенции на ищеца, нито се твърди, че тя ползва имота. В подадения отговор на исковата молба ответницата Т. С. изрично е заявила, че не държи/владее имота, не разполага с документ за собственост и няма каквито и да е претенции по отношение на него, тъй като е бивш член-кооператор, а не бивш негов собственик. Посоченият нотариален акт е издаден в полза на С. Б. Н., като Т. С. не фигурира в него нито като праводател, нито като приобретател. С протокол на ОС на ЖСК от 08.06.2006 г. Т. С. е била приета за член-кооператор и й е бил разпределен процесният имот, за който същата е водила иск по чл. 38а ЗЖСК /гр. д. № 26241/2006 г. на СРС/ срещу трето лице. Действително, на 29.07.2009г. е бил съставен приемо-предавателен протокол за предаване владението върху процесния имот, но след тази дата са настъпили факти, които са довели до отказа на Т. С. от членство в ЖСК и същият е бил преразпределен на член-кооператора С. Б. Н.. Т. С. в нито един момент не е заявявала спрямо ищеца свои вещни права, нито е бивш собственик на имота /праводател/ на С. Н., за да е приложима спрямо нея т. 3Б от ТР № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, по силата на което е допустимо процесът да бъде воден и срещу предишния собственик /отчуждителят на имота/. Единственият правнорелевантен факт, който свързва ответницата Т. С. с процесния апартамент, е членственото й правоотношение в ЖСК „Български художник“, осъществено назад във времето, въз основа на което същият й е бил разпределен. Нито преди подаване на исковата молба, нито по време на цялото производство ответницата не е оспорвала, нито смущавала с фактически или правни действия твърдяното от ищеца право на собственост. По делото е установено, че процестният апартамент № 124 е построен от ЖСК „Български художник“ като с нот. акт № 125/2009 г. ответникът С. Н. е признат за негов собственик на основание чл. 35, ал. 2 ЗЖСК по време на брака му с ответницата Д. Н.. Ищецът Н. Б. е оспорил този нотариален акт с възражението, че същият не легитимира ответниците като собственици на имота поради липсата на предпоставките по чл. 35 ЗЖСК за снабдяването им с нотариален акт. Възразил е, че в нотариалното производство не е представено решение на ОС на член-кооператорите за определяне на окончателната цена на имотите, а представеният протокол не обективира подобно решение. Съгласно чл. 35, ал. 2 ЗЖСК правото на собственост върху имота и идеалните части от общите части на сградата и от мястото, съответно - правото на строеж, се придобива с издаването на нотариалния акт, за което е необходимо да бъдат осъществени предпоставките по чл. 35, ал. 1 ЗЖСК: да е налице решение на ОС по чл. 28, ал. 1, т. 5 ЗЖСК за разпределение на имотите между член-кооператорите, както и решение на ОС на член-кооператорите за приемане на окончателната цена на отделните обекти и за определяне на припадащите се идеални части от общите части. От приложените и приети като доказателства по делото /Устав на ЖСК „Български художник“, списък на член-кооператорите към 23.06.2009 г., сред които фигурира и името на ответника, разпределителен протокол на жилищата в жилищната сграда на ЖСК „Български художник“ и допълнения към него, с който процесният апартамент е разпределен на ответника, удостоверение от УС на ЖСК, че разделителният протокол не е обжалван и е влязъл в сила, протокол за одобряване на сборна таблица за разпределяне по площи и проценти на общите части на жилищната сграда на ЖСК „Български художник“, удостоверение-съгласие на УС на ЖСК за снабдяване на член-кооператорите с нотариални актове, декларация на УС на ЖСК за изпълнение на всички задължения по изпълнение на сградата в груб строеж/ е установено, че в хода на нотариалното производство са представени всички изискуеми от закона документи - решение по чл. 28, ал. 1, т. 5 ЗЖСК /06.10.2007г./, както и решение по протокол за приемане на окончателната цена на имотите. Влязлото в сила решение по чл. 35, ал. 1 ЗЖСК е предпоставка за снабдяването на членовете на ЖСК с нотариални актове с конститутивно действие. Въпросите по чл. 28, ал. 1, т. 5 и т. 6 ЗЖСК са от изключителната компетентност на ОС на ЖСК, а контролът върху взетите в тази връзка решения е регламентиран с чл. 39 - 42 ЗЖСК. Законосъобразността на решенията на ОС на ЖСК не може да се подлага на преценка извън производството по иск по чл. 39 ЗЖСК, легитимирани да инициират каквото са само член-кооператори (арг. от чл. 40, ал. 1 и, ал. 2 ЗЖСК). Решенията за разпределяне на имотите между членовете на ЖСК „Български художник“, както и за приемане окончателната цена на имотите и припадащите се идеални части от общите части не са обжалвани и са влезли в сила. Доколкото решенията на ОС на ЖСК не съставляват индивидуални административни актове, същите не могат да бъдат обект на инцидентен контрол за законосъобразност извън производството по чл. 39 - 42 ЗЖСК. Позовавайки се на практиката на ВКС, съдът е приел, че когато лицето, оспорващо нотариалния акт, издаден на основание чл. 35, ал. 2 ЗЖСК, не черпи права от ЖСК, конкуриращи и противопоставими на правата на лицата, произтичащи от нотариалния акт по чл. 35, ал. 2 ЗЖСК, то това лице не е легитимирано в рамките на спора за собственост да повдига въпроса за законосъобразността на решенията по чл. 28, ал. 1, т. 5 и т. 6 ЗЖСК, като ищецът никога не бил член-кооператор в ЖСК „Български художник“. За ирелевантно е прието обстоятелството, че към момента на съставяне на нотариалния акт, с който се легитимира ответникът, сградата не е била въведена в експлоатация, но е била построена във фаза „груб строеж“, от което следва, че правото на строеж върху сградата се е трансформирало в право на собственост върху отделните обекти в нея. Това е така, тъй като фазата на строителна дейност е неотносима към вещноправния ефект на съставения в полза на член-кооператор нотариален акт. За снабдяването с нотариален акт по чл. 35 ЗЖСК няма нормативно изискване обектът да е въведен в експлоатация. В този смисъл за ирелевантни са приети възраженията на ищеца, както и всички негови оплаквания за неправилност на решението поради несъобразяването му с констатациите на вещото лице, изготвило приетата пред СГС съдебно-техническа експертиза в тази му част. Релевантното за спора обстоятелство е, че посочените решения на ОС на ЖСК са влезли в сила и предхождат снабдяването на ответника С. Н. с нотариален акт. Констатациите на нотариуса в производството по издаването на нот. акт № 124/2009 г. за валидно възникнало право на собственост върху процесния имот не са оборени, поради което същият легитимира ответниците като негови собственици. По отношение на възражението на ищеца за липса на легитимация у праводателя на ответника С. Н. ЖСК „Български художник“ е посочено, че неговият праводател - Съюзът на българските художници, е бил собственик на терена, върху който е построена сградата, в която се намира процесният имот. Същият е придобил собствеността върху имот с площ от 8500 кв. м, представляващ парцел *, по силата на отчуждаването и заплащане на частни лица, в хипотезата на чл. 39 ЗПИНМ (отм.) и § 95 и § 100, ал. 2 ППЗПИНМ (отм.), като в случая не държавата, а обществената организация е станала собственик на отчуждените имоти. На това основание Съюзът на българските художници се е снабдил с констативен нот. акт № 162/1975 г., издаден съгласно чл. 289 ППЗТСУ (отм.). Със заповед № 236/1978 г. парцел * е получил нова сигнатура и е станал парцел * от кв. 133д по рег. план на м. „К. - Плавателен канал“, а от северната му страна е парцел *, отреден за нуждите на Съюза на архитектите в България. Със заповед № РД-50- 09-322/25.05.1986 г. е допуснато изменение на застроителния и регулационен план на кв. 133д, като двата парцела * и * са обединени в един общ парцел * с площ от 20 595 кв. м, отреден за многоетажно строителство. Със заповед № РД-09-50-83/24.02.2000 г. на гл. архитект на София е одобрен частичен застроителен, регулационен и кадастрален план и частичен кварталнозастроителен и силуетен план за парцел * от кв. 133д, с който от парцел * се създават четири нови парцела *, *, *, и *. По плана парцел * е отреден за строителство на жилища, ателиета, подземни и надземни гаражи, като за осъщественото строителство на 10 жилищни блока от ЖСК „Български художник“ са издадени разрешения за строеж № 75/21.06.90 г. и № 87/18.07.90 г. Старият парцел * е бил държавна собственост, като със заповед № ДИ-04- 16/1.08.1989 г. на председателя на ОбНС - Триадица е разпоредено на ЖСК „Архитектура” да се отстъпи възмездно право на строеж върху него за построяването на 10 бр. жилищни блокове, а с договор от 04.08.1989 г., сключен между ОбНС и ЖСК „Архитектура”, правото на строеж върху държавна земя е отстъпено. С протокол № 8/25.04.1989 г. на ИК на ОбНС „Триадица” ЖСК „Архитектура” е определена за инвеститор на 10 бр. жилищни блока в източната му част. С протокол № 9/30.05.1989 г. на ИК на ОбНС -„Триадица” ЖСК „Български художник“ е определена за инвеститор на 9 бр. жилищни блока в неговата западна част. През 1990 г. на ЖСК „Български художник“ са одобрени строителни книжа и издадени разрешения за строеж на 9 бр. жилищни сгради. През 1991 г. ЖСК „Български художник“ е възложила на строител /СФ „МБ“, с правоприемник „Зографски-Барбуков“ ООД/ построяването на жилищните сгради. Съдът е приел, че в случая със заповед РД-50-09-322/25.05.1986 г. е налице обединяване на парцели, отредени по регулационен план за обществено мероприятие по чл. 22 ЗТСУ (отм.), поради което не е възникнала съсобственост между ЖСК „Български художник“ и Столична община на основание чл. 29, ал. 3 и чл. 31, ал. 2 ЗТСУ (отм.). Посочените разпоредби, на които се позовава и ищецът, са приложими в хипотезата на регулация с дворищнорегулационен план, докато в случая обединяването на парцелите е въз основа на регулационен план за обществени мероприятия по чл. 22 ЗТСУ (отм.). В случая както двата обединени парцела, така и новообразуваният парцел *, са били такива за обществени мероприятие по чл. 22 ЗТСУ (отм.), т.е. налице е групиране по смисъла на чл. 23 ЗТСУ (отм.) и отреждане за комплексно жилищно строителство. В разглежданата хипотеза изменението на плана няма вещно действие и не възниква съсобственост, като се запазва собствеността върху включените в обединения парцел имоти. При това положение, след регулацията от 1986 г. Съюзът на българските художници е останал собственик на имота с площ от 8500 кв. м. С прехвърлителните сделки с нот. акт № 183/19.05.1994 г. за 1/10 ид. части от 8500/20 595 ид. части и с нот.акт № 184/19.05.1994 г. за 9/10 ид. части от 8 500/20 595 ид. части от дворното място, цялото от 20 595 кв. м, представляващо парцел *, кв. 133д, от м. „К. - Плавателен канал“, Съюзът на българските художници е прехвърлил в полза на ЖСК „Български художник“ изцяло притежаваните от него права, обективирани в посочените нотариални актовете като идеални части от общия парцел, съответни на процентното участие с квадратурата върху парцел * /стар/, върху който съобразно гореприетото, е запазена собствеността. С последвалото изменение на регулационния план със заповед № РД-09-50-83/24.02.2000 г. от обединения парцел * са създадени четири парцела, като за прехвърления от Съюза на българските художници на ЖСК „Български художник“ имот е отреден парцел *, върху който терен е построена жилищната сграда, състояща се от 10 свързани жилищни блока, понастоящем с адрес: [населено място],[жк]. Тъй като Съюза на българските художници, а впоследствие ЖСК „Български художник“ е бил собственик на дворното място от 8500 кв. м, държавата не е следвало да учредява право на строеж на ЖСК върху парцел * /за разлика от съседния парцел, който е бил собственост на държавата, а впоследствие на общината, поради което държавата е учредила в полза на ЖСК „Архитектура“ право на строеж/. С оглед установеното, че последните никога не са губили собствеността върху процесния терен, учредяване право на строеж не е било необходимо. Построеният жилищен блок № 269 е бил собственост на ЖСК „Български художник“, която е придобила правото на собственост върху построените обекти в пълен обем и е прехвърлила на ответника С. Н. правото на собственост в пълен обем. С оглед на това съдът не е разгледал заявеното при условията на евентуалност придобивно основание - давност. С нот. акт № 171/2010 г. Й. Б. и В. Б. са дарили на ищеца придобития от публична продан имот, съставляващ 1/10 ид. части от имот, съставляващ 8500/20595 ид. части от дворно място, цялото с площ от 20 595 кв. м, представляващо парцел *, кв.133д от м. „К. -Плавателен канал“, а с нот. акт № 65/2009 г. А. Н. му е дарил 95/20595 ид. част от придобития на публична продан имот, съставляващ 12095/20595 ид. части. С нот. акт № 68/2009 г. А. Н. е продал на съсобственика си Н. Б. собствените си 12 000/20595 ид. части от посочения имот. Този акт и придобитите съгласно него права не са предмет на предявения отрицателен установителен иск на ищеца Н. Б.. Въззивният съд е приел, че ищецът не е придобил по приращение идеални части от апартамент № * от сграда, построена върху тази земя. Сградата е съществувала към момента на описите на имота и на проданта като самостоятелен обект на собственост, но не е описана в постановленията за възлагане на имота, в които е вписано, че на основание 496, ал. 2 изр. 1 ГПК купувачът придобива всички права, които длъжникът е имал върху продадения имот, включително правата по смисъла на чл. 92 ЗС. В двата нотариални акта също е посочено, че се прехвърлят по силата на приращението и чл. 496, ал. 2 изр. 1 ГПК и съответните идеални части от построеното в описания в точка първа недвижим имот /имотът е описан така, както е възложен от ЧСИ/. Позовавайки се на задължителните разяснения, дадени с ТР № 5/2015 г. на ОСГК на ВКС, съдът е приел, че при придобиване на право на собственост върху недвижим имот на основание публична продан, ако в постановлението за възлагане на съдебния изпълнител не фигурира построената в имота сграда, върху същата не е било насочено принудително изпълнение чрез налагане на възбрана, не е описана и оценена от съдебния изпълнител и спрямо нея не е проведена публична продан, ако същата представлява самостоятелен обект на правото на собственост, не намира приложение на чл. 92 ЗС, за да се приеме, че по силата на постановлението за възлагане е придобита собствеността и върху сградата. В настоящия случай публичната продан, по която А. Н. и Й. Б. са придобили правата си, е извършена само на идеалните части от дворното място, като отбелязването в постановленията за възлагане, че купувачът придобива всички права, които длъжникът е имал върху продадения имот, който е изцяло застроен, включително правата по чл. 92 ЗС, е без правно значение. След като праводателите на ищеца са придобили само идеални части от терена, а не и от сградата, респ. от самостоятелните обекти в нея, то те са могли да прехвърлят на ищеца Н. Б. само онова, което са притежавали. По тези съображения предявеният първоначален иск е приет за неоснователен, а насрещният – за основателен. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. По първия въпрос за допустимостта на отрицателен установителен иск за собственост е налице многобройна практика на ВКС, включително задължителна /ТР № 8/2012 г. на ОСГТК/, с която въззивното решение е съобразено. Соченото от касатора определение на САС не е сред посочените в чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 2 ГПК актове, противоречието с които е предпоставка за допустимостта на касационното обжалване. Вторият поставен въпрос е свързан с преценката на доказателствата по делото и не кореспондира на приетите за установени от съда факти, поради което не може да предпостави допустимостта на касационното обжалване. Правни въпроси, мотивирани с фактически твърдения каквито не са възприети във въззивното решение, нямат обуславящо изхода на спора значение и са неотносими към делото. Те представляват доводи за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което не е предмет на проверка в настоящото производство по селектиране на касационната жалба. Освен това този въпрос не обуславя изхода на спора и с оглед приетото от съда, че когато лицето, оспорващо издаден на основание чл. 35, ал. 2 ЗЖСК нотариален акт, не черпи права от ЖСК, конкуриращи и противопоставими на правата на лицата, произтичащи от този акт, какъвто е касаторът, то това лице не е легитимирано в рамките на спора за собственост да повдига въпроса за законосъобразността на решенията по чл. 28, ал. 1, т. 5 и т. 6 ЗЖСК. Доколкото касаторът не притежава вещни права върху процесния имот и не е легитимиран да предявява чужди права, за него липсва правно признат интерес от оспорване правата на лицето, в чиято полза е издаден този акт. Следващите два въпроса са формулирани по начин, непозволяващ даването на принципни отговори и са по съществото на спора, поради което не отговарят на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. В допълнение следва да се отбележи, че същите са свързани с приетото от съда, че в случая е налице обединяване на парцели, отредени по регулационен план за обществено мероприятие по чл. 22 ЗТСУ (отм.), поради което не е възникнала съсобственост между ЖСК „Български художник“ и Столична община на основание чл. 29, ал. 3 и чл. 31, ал. 2 ЗТСУ (отм.), което няма отношение към крайния му извод, че касаторът не притежава идеални части от самостоятелните обекти в построените преди публичните продани сгради. Петият процесуалноправен въпрос е решен в съответствие с практиката на ВКС, включително с посочената от касатора, според която съдът трябва да извърши преценка на допустимите и релевантни доказателства, да обсъди релевантните доводи и възражения на страните и да изложи ясни мотиви, обосновавайки кои факти счита за установени и въз основа на кои доказателства, както и кои доказателства счита за негодни, недопустими или недостатъчни за установяване на релевантните факти, тъй като в случая въззивният съд се е произнесъл именно по този начин, като е направил самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора като е дал отговор и на направените във въззивната жалба оплаквания. Решаващите изводи на съда са направени след обсъждане на всички относими доказателства по делото, както и доводите на страните, а самото несъгласие на касатора с тези изводи не означава наличие на противоречие с установената практика. Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата недопустимост. Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, като например липса на право на иск, което се свързва с липсата на абсолютните процесуални предпоставки или наличието на процесуални пречки за неговото предявяване, ненадлежното му упражняване. Съдебният акт е недопустим и когато съдът се е произнесъл извън пределите на диспозитивното начало и исканата защита, ако не е разгледал иска на предявеното основание, а е разгледал такъв, който не е предявен. В случая, с оглед посочените критерии съдебният акт не може да бъде оценен като вероятно недопустим. Съгласно задължителните разяснения, дадени в т. 1 на ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС правният интерес при отрицателния установителен иск за собственост може да се породи от твърдението за наличие на притежавано от ищеца, различно от спорното, право върху същия обект, чието съществуване би било отречено или пораждането, респективно упражняването му би било осуетено от неоснователната претенция на насрещната страна в спора. В настоящия случай, въззивният съд е постановил обжалваното решение в съответствие с посочената задължителна практика ВКС, като е приел, че след като ищците по насрещния иск са доказали изложените в исковата молба твърдения, че са собственици на процесния имот, за последните е налице правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост, поради което същият е допустим. Предметът на двата иска е различен и позоваването на чл. 126, ал.1 ГПК е неоснователно. Решението не е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС, тъй като от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата на формалната логика, опита и научните правила. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,