Определение № 50203 от 29.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3320/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх.№ 11109 от 27.04.2022 г., подадена от П. С. И. чрез адвокат Н. Т. от АК - П., срещу въззивно Решение № 438 от 06.04.2022 г., поправено с Решение № 1054 от 16.07.2022 г. – и двете, постановени по в.гр.д.№ 40/2022 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив. Жалбата, като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, отговаряща на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК, придружена от изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК и насочена срещу решение, подлежащо на касационно обжалване, е процесуално допустима. Ответниците по касация Ю. С. Т. и М. Т. И. са подали отговор чрез адвокат П. Т. от АК - П.. Възразяват, че отсъства основание за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Претендират присъждането на разноски. По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното: С обжалваното решение, действайки в правомощията по чл. 258 и сл. ГПК, окръжният съд е потвърдил Решение № 262327 от 11.10.2021 г. по гр.д.№ 4092/2019 г. на Районен съд – Пловдив в частта, с която на основание чл. 348, ал. 1 ГПК е изнесен на публична продан допуснатият до делба недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по КККР на [населено място], одобрени със Заповед № РД-48 от 03.06.2009 г. на изпълнителния директор на АГКК, с адрес [населено място], [улица], блок 4702, вх. Б, ет. 3, апартамент № 32, който се намира в сграда № 2, разположена в поземлен имот с идентификатор *** с предназначение на самостоятелния обект жилище, апартамент, с площ от 93,90 кв.м., с прилежащи избено помещение № 7 с площ от 3,81 кв.м. и 1,236% идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж, при първоначална цена 116 084 лева. Въззивният съд е приел, че с влязло в сила решение № 261363 от 23.11.2020 г. по гр.д.№ 4092/2019 г. на РС – Пловдив е намалено на основание чл. 30 ЗН завещателното разпореждане, извършено от наследодателя на страните С. И. Д., починал на 25.11.2018 г., направено със саморъчно завещание от 09.09.2015 г. в полза на П. С. И., като е възстановена запазената част на М. Т. И. и Ю. С. Т. в размер на по 1/4 за всяка от тях и е допуснато да се извърши съдебна делба между П. С. И., М. Т. С. и Ю. С. Т. по отношение на процесния недвижим имот при квоти 2/4 ид.части за П. И. и по 1/4 ид.част за всяка от съделителките М. Т. И. и Ю. С. Т.. Във фазата по извършването на делбата съделителят П. С. И. своевременно е направил искане за възлагане на имота на основание чл. 349, ал. 2 ГПК. Съгласно приетата по делото експертиза делбеният имот е неподеляем. Въззивният съд е намерил за правилни изводите на първостепенния съд за неоснователност на претенцията на П. С. И. по чл. 349, ал. 2 ГПК по съображения, че съсобствеността върху делбения имот е смесена (възникнала не само по наследяване, но и по друг способ - чрез завещание), наред с което по делото не е установено този съделител да е живял в имота към момента на откриване на наследството. Изложени са мотиви, че в случая е приложима т. 8 от ТР № 1 от 19.05.2004 г. по тълк.гр.д. № 1/2004 г. на ВКС, ОСГК, според чиито разяснения комбинирана (смесена) съсобственост е такава, която е възникнала в резултат на повече от един юридически факт: прекратена съпружеска имуществена общност и наследяване, сделка за част от имота и наследяване и др. При нито една от хипотезите на смесена съсобственост съдът не може да извърши делбата на основание чл. 349, ал. 2 ГПК. Ето защо тя следва да се извърши чрез изнасяне на имота на публична продан, независимо от установяването на другите предпоставки по чл. 349, ал. 2 ГПК (неподеляемост на жилищен имот и липсата на друго жилище в патримониума на П. С. И.). В изложение към касационната жалба се твърди наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Формулиран е следният правен въпрос: Когато са налице всички условия на закона да се присъди в дял недвижим имот на един от съделителите – наследници по закон на общия наследодател, наличието и на завещание на някой от тях основание ли е за изнасяне на имота на публична продан ? Не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване. Действително, изводът на въззивния съд, че възникналата между страните съсобственост е смесена и няма наследствен характер, не е съобразено с т. 8 от ТР № 1/2004 г. на ВКС, ОСГК и последващата практика на ВКС, формирана с решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, в които е прието, че по реда на чл. 349, ал. 2 ГПК може да се постанови възлагане на имот, ако съсобствеността е възникнала по наследяване на общ за всички съделители наследодател (така – Решение № 50156 от 16.01.2023 г. по гр.д.№ 4161/2022 г., І г.о., цитираните в него и др.). Разясненията, дадени в т. 8 от ТР № 1/2004 г. на ВКС, ОСГК, че съсобствеността е комбинирана (смесена), когато е възникнала в резултат на повече от един юридически факт са приложими в случаите на придобиване чрез правна сделка на част от наследствения имот от лице извън кръга на наследниците. Настоящият случай не е такъв. Независимо от това, касационното обжалване на въззивното решение не може да се допусне, тъй като не е налице формулираната в същия предпоставка – да са налице всички условия на закона за възлагането на имота в дял на един от съделителите. Постановеният с обжалваното решение правен резултат не е обусловен единствено от преценката за характера на съсобствеността. По отношение на съделителя с възлагателна претенция по чл. 349, ал. 2 ГПК законът поставя отрицателното условие същият да не притежава друго жилище, както и условието при откриване на наследството сънаследникът да е живял в жилището на наследодателя. За да избере като начин за извършване на делбата публичната продан, въззивният съд е обсъдил съществуването на материалните предпоставки за възлагане, въведени в чл. 349, ал. 2 ГПК, от чието кумулативно наличие зависи уважаването на претенцията, и наред с извода за смесен характер на съсобствеността, е формирал и друг самостоятелен решаващ извод - че по делото не е установено съделителят П. С. И. да е живял в делбения имот към момента на откриване на наследството. При тези мотиви на обжалваното решение, дори да се приеме, че въпросът относно характера на съсобствеността е обуславящ по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, допускането на касационно обжалване по повод на него няма да доведе до промяна в изхода на делото с оглед другия решаващ извод на съда, във връзка с който въпрос не е поставен (че по делото не е установено касаторът да е живял в жилището, предмет на делбата, при откриване на наследството и затова имотът не може да му се възложи в хипотезата на чл. 349, ал. 2 ГПК). Оплакванията за допуснати съществени процесуални нарушения при преценка на гласните доказателства, както и за необоснованост на фактическите изводи в обжалваното решение (съдържащи се в първата част на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК), не подлежат на обсъждане във фазата по чл. 288 ГПК, доколкото касаят правилността на съдебния акт по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, а не общите и допълнителните основания за селектиране на касационните жалби, уредени с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Наред с това следва да се подчертае, че съдържанието на мотивите на обжалваното решение кореспондира с практиката на ВКС, в която последователно се приема, че въззивният съд е такъв по съществото на спора и непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор. Въззивната инстанция (както и първата) трябва да определи предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди доказателствата по делото и доводите на страните. В мотивите на решението трябва да бъде посочено кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства. Съдът не може да обсъжда избирателно само част от доказателствата и възраженията и да преиначава свидетелски показания и заключения на експертизи. Гласните доказателства, щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на чл. 172 ГПК и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. Вземат се предвид и всички обстоятелства, свързани с възприемането на установяваните факти, както и обстоятелствата при възпроизвеждането. При противоречие в показанията на свидетелите, съдът трябва да прецени посочените обстоятелства при възприемането и възпроизвеждането по отношение на всеки поотделно, а още и дали те са възприемали осъществяването на релевантните факти едновременно или по различно време, дали впечатленията им са спорадични или системи, доколко показанията са подкрепени или отречени от останалите събрани по делото доказателства. Видно от мотивите на решението, въззивният съд е обсъдил относимите към спора доказателства и заявените от страните доводи и възражения, които са от значение за преценката по чл. 349, ал. 2 ГПК. Преценката на въззивния съд за недоказаност на твърдението, че при откриване на наследството П. С. И. е живял в делбения имот, е обусловена от анализа на конкретните факти и доказателства по делото и не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Несъгласието на касатора с фактическите и правни изводи на съда не е основание за допускане на касационно обжалване. С оглед настоящото произнасяне и на основание чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78 ГПК, касаторът следва да заплати на ответниците по касация направените разноски за защита пред ВКС, а именно сумата 500 лева – заплатено в брой адвокатско възнаграждение (л. 19). Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение