Определение № 4061 от 30.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3174/2025 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Н. С. С., против решение № 516 от 09.05.2025 г. по в. гр. д. № 389/2025 г. по описа на Варненски окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционно решение по гр. д. № 9762/2023 г. на Варненски районен съд с уважен иск по чл. 109 ЗС. Касаторът поддържа, че решението е недопустимо, а при евентуалност – неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Аргументира касационните основания с неправилна преценка на данните за постройката върху трасето на преминаване и погасяването на претендираното право на преминаване поради неговото неупражняване в давностния петгодишен срок, липса на мотиви относно обсъждането на свидетелските показания и възприемането на едни от тях, а други – не, и по наведените от страните доводи. Иска обезсилване на решението, а при евентуалност – неговата отмяна. Претендира разноски. По искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване навежда специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК при следните формулирани въпроси: 1. При установяване на правнорелевантен факт по делото, длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност или може да формира изводи за този факт само въз основа на едно от всички доказателства; 2. Задължен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на всички доказателства, събрани в хода на процеса, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, като вземе предвид, при произнасянето си, всички факти от значение за спора; 3. Следва ли въззивният съд да изложи мотиви защо кредитира свидетелските показания на едната група свидетели, след като същите противоречат на други свидетелски показания, както и на целия останал доказателствен материал; 4. Как следва да се преценява противоречивост от свидетелите, водени от ищцовата страна, спрямо свидетелите на ответната страна и може ли съдът да отчете евентуална тяхна заинтересованост в хипотезата на чл. 172 ГПК; 5. Длъжна ли е въззивната инстанция да обсъди всички писмени доказателства и доводи на страните, като изложи подробни и убедителни мотиви защо не приема определени доказателства, а други кредитира с доверие, включително и свидетелски показания; 6. Следва ли въззивният съд да се произнесе по всички искания във въззивната жалба или е достатъчно да постанови акт благоприятен за въззивния жалбоподател и по другите искания не следва да се произнася, и 7. Длъжен ли е въззивният съд съобразно нормите на чл. 6, ал. 2 и чл. 269 ГПК при постановяване на съдебния акт да не излиза извън очертаните с въззивната жалба предели на правния спор и да реши същия само въз основа на тези установени по делото обстоятелства, по които страните са имали възможност да изразят становищата си. Излага, че така формулираните въпроси са разрешени в обжалваното решение в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС и практиката на ВКС, постановена по реда чл. 290 ГПК - ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 62 от 18.02.2011 г. по гр. д. № 955/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 79 от 12.07.2017 г. по гр. д. № 3244/2016 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 223 от 19.06.2013 г. по гр. д. № 1006/2012 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 211 от 21.01.2021 г. по гр. д. № 64/2020 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 183 от 16.11.2017 г. по т. д. № 2624/2016 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 145 от 07.01.2019 г. по гр. д. № 811/2018 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 163 от 12.03.2024 г. по гр. д. № 405/2023 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о., и други. Поддържа и основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и 3 ГПК поради недопустимост и очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Ответникът по касационната жалба С. Т. Ш. в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подала отговор, в който излага съображения за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., като разгледа касационната жалба и извърши преценка на поддържаните основания по чл. 280 ПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник с редовно учредена по производството представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционно решение № 4212 от 25.11.2024 г. по гр. д. № 9762/2023 г. на Варненски районен съд, с което Н. С. С. е осъден на основание чл. 109 ЗС да преустанови неоснователни действия, с които пречи на С. Т. Ш. да упражнява правото й на преминаване през поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], находящ се в [населено място], м. „С. Н.“, ул. „Д-р М. Ж.“ № 10, като изгради стълба на границата между този имот и поземлен имот с *** в трасето на правото на преминаване и предаде ключ от входната врата, осигуряващ й достъп до поземлен имот с идентификатор ***. За да постанови решението, въззивният съд, въз основа на събраните писмени доказателства, комплексна и допълнителна съдебно-технически експертизи и гласни доказателства, е приел за установено, че ищецът С. Ш. е собственик на поземлен имот с идентификатор ***, а ответникът Н. С. - на съседен поземлен имот с идентификатор ***, върху който с договор за доброволна делба с нотариална заверка на подписите от 16.06.2007 г., вписан в АВп, е учредено право на преминаване по проход с ширина 2.5 м между жилищната сграда и западната граница на същия имот, придобит въз основа на договор за продажба по нотариален акт от 27.09.2022 г. Изложено е въз основа на възприетото за пълно и ясно изготвено и прието в първоинстанционното производство заключение на комплексна съдебно-техническа експертиза, че по ширината на прохода, по който следва да се упражнява правото на преминаване, е изградена бетонна подпорна стена с височина 3 м и дължина 2.45 м, която възпрепятства преминаването през имота. От експертното заключение на допълнителната съдебно-техническа експертиза е установено, че денивелацията на преминаване в западната част на имот с идентификатор *** е приблизително 3.5 м и достъп до имот с идентификатор *** към настоящия момент няма, като преди извършване на земно-изкопните дейности в имота на ответника Н. С., денивелацията е била плавна и е било възможно преминаване през имота. В западната част на имота е имало паянтова сграда с площ 7 кв. м, която попадала в трасето и към настоящия момент същата е съборена. Прието е за установено, че при състоянието на изграденото от извършените работи в имота на ответника към настоящия момент и подкопано с 3 метра височина, необходимо е да има стълба или рампа, за да може да се достига до имота на ищеца С. Ш.. При малката широчина на имота обаче, изграждане на рампа е невъзможно, поради което единственият възможен вариант за преминаване е поставянето на стълба. Обсъдени са от въззивния съд и представените от ДНСК, Община Варна и район „Приморски“ отговори по повод сигнали на ищеца С. Ш., в които е посочено, че е издадена заповед № 213 от 09.05.2024 г. на кмета на район „Приморски“, на основание чл. 225а, ал. 2 ЗУТ, за премахване на строеж „Едноетажна масивна сграда и подпорна стена“, за която няма данни да е влязла в сила, както и събраните в хода на първоинстанционното производство гласни доказателствени средства. От разпита на свидетелите Е. Е. и А. С., ангажирани от ищцовата страна, и свидетелите М. Г. и Л. Г. - ангажирани от ответната страна, които въззивният съд е кредитирал като пълни, ясни и непротиворечиви помежду им и с останалия доказателствен материал, е прието за установено, че достъпът до имота на ищеца С. Ш. се е осъществявал през пътека, намираща се в западната част на поземлен имот с идентификатор ***. На същата е имало барака, която е била заобикаляна при преминаване. В периода до 2015 г. С. Ш. не е живяла в имота, след което тя се е установила в него до нейното заминаване в чужбина – около три години преди проведеното пред първата инстанция отрито съдебно заседание на 02.05.2024 г. Когато се връщала в България, тя пребивавала в имота и до продажбата на съседния имот преминавала по процесното трасе в него. В имота на ищеца С. Ш. е живеела нейната майка – Н. Т., до смъртта й, настъпила на 31.01.2023 г., която използвала процесната пътека (трасе), за да достигне до имота им. За неоснователно е намерено възражението на ответника Н. С. (въззивник и понастоящем касатор), че поради съществуващата барака не е могло да се преминава по процесното трасе и същото не е използвано, а е използвано друго, предвид приетото за установено от свидетелските показания, че при преминаването по трасето бараката е заобикаляна и същата не е възпрепятствала възможността да се минава по него. Тази възможност е прието, че е следвала и от площта на бараката (7 кв. м), и установеното от разпита на всички свидетели, ангажирани от страните, за преминаването на ищеца С. Ш. и нейната майка през процесния проход. Въззивният съд е намерил за неоснователно и възражението за неправилно дадена вяра на показанията на свидетеля Е. Е.. Изложени са съображения, че показанията й не са в противоречие с изявленията на останалите свидетели, нито с останалия доказателствен материал. Свидетелят Е. Е. не е била пълномощник на ищеца С. Ш. по делото, като разпоредбата на чл. 166, ал. 1, т. 1 ГПК не е въвеждала и забрана пълномощник по делото да свидетелства, а само право на същия да се откаже да дава показания. При така установените фактически данни въззивният съд е посочил, че негаторният иск има за цел да защити собственика или носителя на ограничени вещни права от неоснователни преки или косвени действия, които пречат, ограничават или смущават спокойното им упражняване по предназначение. Тези действия трябва да продължават и към момента на завеждане на делото, а ако са преустановени, то от нарушенията следва да са останали трайни последици. Изложени са съображения, че ищецът С. Ш. е носител на ограничено вещно право на преминаване през поземлен имот с идентификатор *** и ответникът Н. С. й пречи да упражнява така учреденото сервитутно право. В резултат на извършените изкопни и ремонтни дейности от ответника Н. С. и денивелация в служещия имот, достъпът до господстващия имот, собственост на ищеца С. Ш., не може да бъде осъществен. Намерено е за неоснователно възражението за погасяване на ограниченото вещно право на преминаване по давност, поради неупражняването му в продължение на пет години, при несъмненото доказване, че ищецът С. Ш., лично и чрез нейната майка, непрекъснато е ползвала процесното трасе, находящо се в западната част на ПИ с идентификатор ***, върху което е учредено ограниченото вещно право на преминаване. За това право въззивният съд е посочил, че ответникът е длъжен да предприеме действия, с които да се премахне състоянието, смущаващо пълноценното му упражняване, и за които съдът не е обвързан от заявените от ищеца конкретни искания, когато за тяхното установяване по правило са необходими специални знания по смисъла на чл. 195 ГПК, необходими и в разглеждания случай, и установени въз основа на тях. Така въззивният съд е извел извод за основателност на иска по чл. 109 ЗС. При тези мотиви в обжалваното въззивно решение поддържаните от касатора основания по чл. 280 ГПК за допускането му до касационно обжалване не са налице. Допускането до касационното обжалване на въззивното решение се осъществява при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК при повдигнат от касатора конкретен правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т. е. при формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за преценката и обсъждането на събраните по делото доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК – т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, като едновременно с него е необходимо да обоснове и някоя от специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуална практика на ВКС; практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз или да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Независимо от тези основания въззивното решение по арг. от чл. 280, ал. 2 ГПК се допуска до касационно обжалване при извод за неговата вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност. Не е налице вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно, недопустимо или очевидно неправилно, за които пороци съдът следи служебно и част от които са посочени от касатора като основания по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и 3 ГПК за допускането му до касационно обжалване. Въззивното решение е постановено от съд в надлежен състав и в пределите на правораздавателната му власт, изготвено е в писмен вид и е подписано и изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание. Не е налице и вероятност за недопустимост на решението. Недопустимо е съдебното решение, когато е постановено при липсата на положителна или наличието на отрицателна предпоставка за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск или с което съдът е излязъл извън рамките на спора като се е произнесъл по непредявен иск, т. е. на непредявено основание или извън рамките на търсената защита. В случая въззивният съд не се е произнесъл при липсата на положителна предпоставка или наличието на процесуална пречка за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск и не е излязъл извън рамките на въведения правен спор, респ. на търсената с иска по чл. 109 ЗС защита, решението по което съдържа произнасяне по претенция за предприемане на поведение, установено въз основа на специални знания по експертните заключения, и постигане на състояние, необходимо за преустановяване на преченето (смущаването) на упражняване на правото на преминаване през служещия имот и правото му на собственост върху господстващия (съседен) имот. Вероятност за релевираното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение също не е налице. Това основание за допускане до касационно обжалване е налице, когато решението страда от особено тежка степен на неправилност в една от трите му форми, която може да се установи от мотивите на съдебния акт, без да се извършва същинската касационна проверка по оплакванията в касационната жалба. Такъв порок на обжалваното въззивно решение не се констатира от касационната инстанция при запознаване със съдържанието на обжалваното въззивно решение. Същото не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Липсва и поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първите два и пети въпроси, които са взаимно свързани и се свеждат до задълженията на въззивния съд да обсъди всички доказателства, доводи и възражения на страните и да изложи собствени мотиви по съществото на спора. Те са обуславящи за изхода по всяко едно дело, пренесено пред въззивната инстанция, но по тях не е налице специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради отсъствие на противоречие на въззивното решение по тези въпроси със задължителната практика на ВС и ВКС и с посочените в изложението към касационната жалба решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Изцяло в съответствие с практиката на ВКС въззивният съд се е произнесъл по съществото на материалноправния спор, като въз основа доводите и възраженията на страните е определил кои са обуславящите изхода на правния спор въпроси и е извършил самостоятелна преценка, заедно и поотделно, на относимите към спорните обстоятелства доказателства и на въведените от страните доводи и възражения. В мотивите на решението конкретно и ясно същият е изложил приетото относно правнорелевантните факти, като е посочил кои са се осъществили и въз основа на кои доказателства и защо намира други за неосъществили се, спазвайки правилата на формалната и правна логика. Не кореспондира със съдържанието на мотивите посоченото от касатора процесуално нарушение за необсъждане на оплакването му, че върху трасето за преминаване имало паянтова постройка, която възпрепятствала свободното преминаване на собственика на поземления имот с идентификатор ***. Същото е обсъдено и намерено за неоснователно от въззивния съд в обжалваното решение. Доводите за незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Те са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 ГПК, а не в стадия за селектиране на касационната жалба по реда на чл. 288 ГПК (в този смисъл и разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). По формулираните трети и четвърти въпроси, които се свеждат до начина на обсъждане и преценка на противоречиви свидетелски показания, също липсва посоченото и поддържано от касатора основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Тези въпроси не съответстват на данните по делото, тъй като показанията на разпитаните по делото свидетели – както на ищцовата страна, така и на ответната такава, не са противоречиви в частта, в която тези показания дават информация за относими факти. И двете групи свидетели посочват, че ищецът С. Ш. е упражнявала учреденото й право на преминаване през поземлен имот с идентификатор *** - лично или чрез своята майка, до препятстване на преминаването й от ответника Н. С.. Показанията на разпитаните свидетели са преценени от въззивния съд съвкупно с писмените доказателства и експертни заключения, като същите са кредитирани като пълни, ясни и непротиворечиви помежду им и с останалия доказателствен материал. Не е налице противоречие между обжалваното въззивно решение и посочените от касатора решение № 62 от 18.02.2011 г. по гр. д. № 955/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о., и решение № 79 от 12.07.2017 г. по гр. д. № 3244/2016 г. на ВКС, ІV г. о., по тези поставени въпроси. Същите насочват към обсъждане на противоречие в показанията на свидетелите, а в настоящия случай такива противоречия липсват. Липсва поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по следващите (шести и седми) въпроси, свързани с правомощията на въззивния съд по чл. 269 ГПК при решаване на делото. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта - в обжалваната част, а по останалите въпроси (тези, които имат значение за правилността на решението) е ограничен от посоченото в жалбата. С ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС са дадени разяснения относно приложението на чл. 269 ГПК и пределите на допустимата от въззивния съд проверка на правилността на първоинстанционното решение. В мотивите към т. 1 от тълкувателното решение е разяснено, че непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на въззивната, както и на първата инстанция, е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Процесуалният закон урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение, но по отношение на преценката за неговата правилност контролът на основание чл. 269, изр. 2 ГПК е ограничен от заявените в жалбата оплаквания. При проверката на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Извън случаите, когато прилага императивна материалноправна норма или охранява интересите на някоя от страните по делото и/или на ненавършилите пълнолетие деца при спорове за лични и семейни отношения, въззивният съд не следи служебно за правилността на обжалваното пред него решение, а е ограничен от разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК до посочените в жалбата оплаквания. В случая, въззивния съд не се е отклонил от тази практика. Несъгласието на касатора с фактическите и правни изводи на съда не е основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. По посочените за обуславящи въпроси не е налице и поддържаната по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК специална предпоставка. Наличието на установена последователна практика на ВКС, част от която е и посочена по-горе, от постановяването на която не са настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат нейната промяна, изключват тази специална предпоставка за допускане на касационно обжалване на решението, която дори и не е обоснована от касатора. С оглед изхода на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени своевременно поисканите разноски за адвокатско възнаграждение от 1 000 лева по представения договор за правна защита и съдействие и за държавна такса от 2 лева за препис от електронен документ. На основание чл. 3 и 4 от Закона за въвеждане на еврото в Република България присъждането им следва да се извърши в официалната валута на страната – евро, съобразно правилата за превалутиране и закръгляване, уредени в чл. 12 и 13 от същия закон, а именно – 512.31 евро. По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.