Определение № 1201 от 15.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 2199/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника, С. Б. Г., срещу решение № 298 от 15.03.2024 г. по гр. д. 2632/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260284 от 13.02.2023 г. по гр. д. 17180/2018 г. по описа на Софийски градски съд, с което е прогласен за недействителен на основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД по отношение на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД договор за дарение от 27.11.2018 г., обективиран в нотариален акт за дарение на недвижим имот № 146, том І, рег. № 4197, дело № 137/2018 г. на А. Я.- помощник нотариус по заместване на В. Я.- нотариус, рег. № 318 на НК, с който Й. Е. Г. /С. Б. Г./, с гръцко гражданство, е дарил на малолетния си син Н. Й. Г., представляван от своя баща и законен представител Й. Е. Г., притежавания от него самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.104.72.1.55 по КККР, одобрени със заповед РД-18-33/15.06.2010 г. на изпълнителния директор на АГКК, с площ от 135,72 кв.м., с адрес на имота: [населено място], район Средец, [улица], вх. А, ет. 7, ап. А24, който самостоятелен обект се намира в сграда № 1, разположена в имот с идентификатор 68134.104.72, с предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент, брой нива на обекта 1, прилежащи части: таванско помещение № 4, с площ от 8,13 кв.м.; Ѕ от избено помещение № 23 с площ от 1,57 кв. м. и 1,227 ид. ч. от общите части на сградата; избено помещение № 24 с площ от 3,13 кв. м.; Ѕ от таванско помещение № 6 с площ от 3,91 кв. м. и 1,271 % ид. ч. от общите части на сградата, представляващ съгласно проект за преустройство апартамент № 24, находящ се на VII надпартерен етаж в жилищна сграда в [населено място], Столична община, район Средец, [улица], вх. А, който обект е обединен в резултат на преустройство от апартамент № 23, съставляващ самостоятелен обект със стар идентификатор 68134.104.72.1.21 по КККР, одобрени със заповед № РД-18-33/15.06.2010 г. на изпълнителния директор на АГКК, и апартамент № 24, съставляващ самостоятелен обект със стар идентификатор 68134.104.72.1.20 по КККР, одобрени със заповед № РД-18- 33/15.06.2010 г. на изпълнителния директор на АГКК.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му при допуснати съществени процесуални нарушения, в нарушение на материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излага, че въззивният съд е приложил материалния закон в обратен, противоположен на закона, смисъл, при явна необоснованост на фактическите констатации и грубо нарушение на правилата на формалната логика, опита и научното познание, което определя решението като очевидно неправилно. Счита, че неправилно въззивният съд е приел, че в хода на делото е санирана първоначалната недопустимост на предявения иск с оглед вдигане на вписани от съдебния изпълнител възбрани върху имотите, предмет на атакуваните сделки. Оспорва като необоснован извода на въззивния съд, че вземанията на кредитора са възникнали преди процесната сделка. Поддържа, че въззивното решение е постановено при съществени процесуални нарушения, доколкото на втория ответник по иска – Н. Г., не е назначен особен представител на основание чл. 29, ал. 4 ГПК, с което е лишен от защита, защото последната не може да бъде оставена в зависимост от законния му представител, който има противоречиви интереси. Изтъква, че съдът не е обсъдил всички възражения и доводи на страните, както и събраните пред първоинстанционния съд заключения по ССчЕ, като неправилно е приел последните за неотносими към спора, и не е изпълнил задължението си да изложи пълни, ясни и непротиворечиви мотиви. По тези доводи моли решението да бъде отменено, като бъде постановено друго, с което предявеният иск бъде отхвърлен или делото върнато за ново разглеждане на въззивния съд.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Длъжен ли е въззивният съд да извърши преценка относно необходимостта от назначаване на особен представител на малолетна страна в процеса, при положение че същата няма ангажиран процесуален представител по делото, като всички съобщения и призовки са получавани от законния му представител?

2. Длъжен ли е въззивният съд да назначи особен представител на малолетна страна в процеса, с оглед защита на значими интереси на малолетното лице, а именно правото му на собственост върху недвижим имот, при наличието на противоречиви интереси между законния представител и представляваното лице?

3. Длъжен ли е въззивният съд да назначи особен представител по реда на чл. 29, ал. 4 ГПК в хипотезата, когато едно и също лице представлява двама ответници, като насрещна страна в производството, при положение че вторият ответник е малолетно лице, с различни интереси от първия ответник?

4. Длъжен ли е въззивният съд служебно да следи за допустимостта на решението, в това число и за надлежното процесуално представителства на малолетна страна в процеса, с оглед гарантиране на правото й на защита в процеса?

5. Длъжен ли е въззивният съд да изложи пълни, точни, ясни и безпротиворечиви мотиви в аргумент за крайните си изводи?

6. Длъжен ли е съдът да изследва всички правнорелевантни факти от значение за спорното право, съгласно дадената правна квалификация на предявения иск?

7. При правен спор, за разрешаването на който е необходимо да се извърши тълкуване на клауза от сключен между страните договор, представлява ли правнорелевантен факт извънсъдебно признание и становище на една от страните по договора, което по същество отразява действителната й воля и смисъла, вложен в тази клауза от договора?

8. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички относими и допустими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните и да изложи собствени мотиви по съществото на спора?

9. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в решението си доводите, твърденията и възраженията, с които ищецът провежда защитата си по иска?

Излага, че решението е очевидно неправилно и моли да бъде допуснато до касация на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

С депозиран в срок писмен отговор ответникът по касация, „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Излага доводи за допустимост и правилност на обжалвания съдебен акт. Изтъква, че цитираните от касатора възбрани са наложени в изпълнително дело, по което не са били предмет на изпълнение вземанията му за разноски, с които се легитимира като кредитор в настоящото производство, поради което и последните възбрани са неотносими към допустимостта на предявения иск. Допълва, че независимо от последното на 14.02.2024 г. – преди датата на устните състезания пред въззивния съд, до АВп е изпратено съобщение за вдигане на възбраните от съдебния изпълнител, което правилно е съобразено от въззивния съд. Оспорва като необосновани доводите по касационната жалба за допуснати процесуални нарушения от въззивния съд, като поддържа, че не са налице противоречиви интереси за ответниците по иска – баща и син, поради което липсват предпоставки за назначаване на особен представител на сина. Счита, че въззивният съд е изпълнил точно правомощията си, като е мотивирал съдебния акт и отговорил на всички доводи и възражения на страните след обсъждане на събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност. Сочи, че обосновано не са обсъдени като неотносими събраните заключения по ССчЕ, доколкото последните установяват задължения по договор за кредит, вземанията по който не са предмет на делото. Претендира присъждането на разноски.

Ответникът по делото и необходим другар на касатора, Н. Й. Г., не взема становище по жалбата и по делото.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд с обжалваното решение е приел, че ищецът се легитимира като кредитор на първия ответник С. Б. Г. /Й. Е. Г./ с вземания по изпълнителен лист, издаден на 14.12.2018 г. въз основа на влязло в сила на 12.12.2018 г. решение № 2587/11.12.2017 г. по гр. д. 529/2017 г. на описа на Апелативен съд-София, изменено в частта за разноските с определение от 02.03.2018 г., както и въз основа на определение № 522 от 19.11.2018 г. по т. д. 1159/2018 г. на ВКС, ТК, I TО, по силата на които Й. Е. Г. е осъден на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД сумата 235 874,58 лв. - съдебни разноски пред САС, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК във връзка с чл. 78, ал. 8 ГПК сумата 207 726,68 лв. - юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство пред СГС, сумата 153 201,42 лв. с ДДС - уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство пред САС, както и сумата 125 119,20 лв. - адвокатско възнаграждение.

При установяване на фактическата обстановка по спора е отчел, че с атакуваната с иска по чл. 135 ЗЗД сделка - договор за дарение от 27.11.2018 г., обективиран в нотариален акт № 146, том I, рег.№ 4197, дело № 137 от 2018 г. на помощник-нотариус А. Я. по заместване на Нотариус В. Я. с район на действие Софийски районен съд с рег. № 318 на НК, Й. Е. Г. дарява на малолетния си син Н. Й. Г., представляван от своя баща и законен представител Й. Е. Г., притежавания от него самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.104.72.1.55 по КККР, одобрени със заповед РД-18-33/15.06.2010 г. на изпълнителния директор на АГКК, с площ от 135,72 кв. м., с адрес на имота: [населено място], район Средец, [улица], вх. А, ет. 7, ап. А24, като сделката е вписана в СВ-София дв. вх. рег. № 78409, акт том 185, акт номер 129 от 27.11.2018 г. Посочил е, че между страните не се спори, а и с приетото по делото удостоверение за раждане от 08.09.2016 г. се установява, че двамата ответници и страни по оспорената сделка са баща и син.

Изтъкнал е, че между страните не е било спорно, а и от представените и приети по делото писмени доказателства се установява, че освен за процесните вземания, ищецът е кредитор на първия ответник и за вземания по изпълнителен лист от 14.01.2016 г., за принудителното събиране на сумите по който е било образувано изпълнително дело № 20188500400950 по описа на ЧСИ А. Б., по което са наложени възбрани върху процесните два апартамента А24 и А23, за които няма спор, че вследствие на извършено преустройство, към момента представляват един апартамент, предмет на процесната сделка, като двете възбрани са вписани в СВ, АВ-София на 26.11.2018 г. Намерил е, че от представеното с исковата молба удостоверение на ЧСИ Б. (л. 49 от делото на СГС) се установява, че сделката с недвижимия имот, предмет на иска, е сключена след вписана възбрана върху същия имот и от същия кредитор. Добавил е, че за принудително събиране на вземанията, които ищецът има към първия ответник по изпълнителния лист от 14.12.2018 г., е образувано второ изпълнително дело № 2018850040998 на ЧСИ А. Б..

Посочил е, че няма да обсъжда заключенията на приетите пред първоинстанционния съд ССчЕ като неотносими, защото чрез тях се установяват факти и обстоятелства, които не са въведени с исковата молба, предвид изричната молба вх. № 67225/09.07.2020 г. (л. 207 от делото на СГС), с която ищецът е уточнил, че единствено вземанията за разноски от производството по гр. д. № 1446/2014 г. на СГС го легитимират като кредитор, а останалите посочени в исковата молба вземания не са част от основанието и фактическият състав на иска по чл. 135 ЗЗД.

По въведеното с въззивната жалба възражение за недопустимост на предявения иск въззивният съд е счел, че към момента на подаване на исковата молба в съда предявеният иск с правно основание чл. 135 ЗЗД е бил лишен от правен интерес. Обосновал е извода си със споделяне практиката по решение № 50117 от 25.01.2024 г. по т. д. № 1302/2022 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, като е намерил, че целите на конститутивния иск настъпват още с вписване на възбраната /независимо дали е наложена в обезпечително или в изпълнително производство/, като същата възбрана ще ползва кредиторът, по чиято молба тя е била допусната и наложена, за удовлетворяване и на друго /извън обезпеченото/ негово вземане към същия длъжник, защото предизвиканата с вписването на възбраната относителна недействителност на последващи разпоредителни сделки с възбранения имот не може да настъпи повторно с уважаване на П. иск, като в интерес на кредитора е в рамките на вече образуваното изпълнително производство да представи всеки издаден в негова полза изпълнителен лист за удовлетворяване на съществуващите му вземания спрямо длъжника. Подчертал е, че правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на иска, за която съдът следи служебно от момента на завеждане на делото до неговото приключване. Добавил е, че макар първоначално за ищеца да е липсвал правен интерес от предявяване на иска, то в хода на процеса са се осъществили нови факти, които съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК въззивният съд следва да съобрази и които са обусловили правния му интерес от иска по чл. 135 ЗЗД. Позовал се е на приетите пред въззивния съд нови писмени доказателства: удостоверение по изпълнително дело № 20188500400950 на ЧСИ А. Б. от 14.02.2024 г. и справка № 230730/19.02.2024 г. от Агенция по вписванията, от които е приел, че се установява, че на 14.02.2024 г. двете възбрани, вписани върху процесните два апартамента, преобразувани в един апартамент вследствие на извършено преустройство, са заличени по искане на съдебния изпълнител, предвид прекратяване на изпълнителното дело. Като е отчел последните настъпили преди приключване на устните състезания по делото факти, е намерил, че за ищеца е налице правен интерес от предявения иск, искът е допустим, като е допустимо и постановеното по него първоинстанционно решение.

По съществото на спора е посочил, че на основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД кредиторът има право да иска да бъдат обявени за недействителни по отношение на него всички действия, с които длъжникът го уврежда, като целта на отменителния иск е да се възпрепятства недобросъвестният длъжник да намали възможностите за удовлетворяване на кредитора, а такава възможност има, не само когато вземането е изискуемо и установено по своя размер, а и преди да настъпи изискуемостта или преди с решение на съд то да бъде признато в определен размер.

Приел е, че ищецът доказва качеството си на кредитор спрямо ответника С. Б. Г., както и че вземането му е възникнало преди разпоредителната сделка с процесния недвижим имот, осъществена на 27.11.2018 г. Посочил е, че първото вземане за разноски в общ размер на сумата от 443 601,26 лв. е възникнало на 11.12.2017 г. с постановяване на решение № 2587 по в. гр. д. 529/2017 г. по описа на Софийски апелативен съд, второто вземане за разноски в размер на допълнително 153 201,42 лв. е възникнало на 02.03.2018 г., когато е постановено определение по в. гр. д. 529/2017 г., с което съдът на основание чл. 248, ал. 1 ГПК е изменил постановеното от него решение № 2587 по в. гр. д. 529/2017 г. в частта за разноските, а третото вземане за разноски в размер на 125 119,20 лв. е възникнало на 19.11.2018 г., когато е постановено определение № 522 по т. д. 1159/2018 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО.

Въззивният съд е намерил единственото въведено с въззивната жалба възражение на ответника по съществото на спора, че вземанията на ищеца не са безспорно установени, предвид подадената молба за отмяна на влезлите в сила решения, въз основа на които ищецът се легитимира като кредитор, за неоснователно, като е посочил, че спорът между страните е приключил с влязло в сила решение и до постановяване на решение на ВКС за отмяна на това влязло в сила решение, липсва висящност на този спор, т.е. вземането на ищеца е установено с влязло в сила решение, което до приключване на устните състезания по делото не е отменено по реда на чл. 303 ГПК с решение на ВКС.

Изтъкнал е, че безспорно е налице увреждащо действие от страна на ответника, доколкото увреждащо кредитора е всяко правно или фактическо действие на длъжника, с което се осуетява или затруднява осъществяването на правото на кредитора да се удовлетвори от длъжниковото имущество, като без значение е дали длъжникът притежава друго имущество, от което кредиторът да се удовлетвори, тъй като оспорената сделка страда само от относителна недействителност, която лесно може да се преодолее, като длъжникът изплати задължението си към кредитора или искът на кредитора за вземането бъде отхвърлен.

Посочил е, че е безспорно, че приобретателят по сделката - ответникът Н. Й. Г., е син на първия ответник, поради което е налице хипотезата на ал. 2, пр. 2 на чл. 135 ЗЗД, при която знанието за увреждане се предполага, която законова презумпция не е оборена, като предвид обстоятелството, че към датата на договора, приобретателят е бил малолетен, то съобразно утвърдената по реда на чл.290 от ГПК съдебна практика се преценява знанието на лицето, действало вместо него, т.е. това на първия ответник- длъжник.

Обобщил е, че с оглед гореустановената фактическа обстановка и формираната съдебна практика, предявеният иск е основателен, с които мотиви е постановил обжалвания резултат, като е потвърдил първоинстанционното решение, с което искът по чл. 135 ЗЗД е уважен.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Първите четири поставени от касатора въпроси не могат да обусловят допускане на касационно обжалване по подадената от него касационна жалба, доколкото се основават на невъзприети от въззивния съд фактически изводи и касаят редовността на процедурата по призоваване и представителството на друга страна по спора. Евентуални процесуални нарушения по призоваване и представителство на страна в исковия процес, противно въведеното от касатора твърдение, не са относими към допустимостта на съдебното решение, а евентуално биха представлявали съществени процесуални нарушения - основание за касиране на съдебния акт като неправилен, на които може да се позове само страната, по отношение на която нарушенията са допуснати и която в резултат от тях е лишена от защита, но не и друга страна в процеса. Следва да бъде добавено, че противно на заложеното във въпросите ответникът Н. Й. Г. има двама законни представители, единият от които не е страна по делото, а с другия са необходими другари – ответници по иска, т.е. липсват противоречиви интереси, както и че същият е представляван в процеса от адвокат, упълномощен от неговия законен представител с писмено пълномощно, приложено на л. 295 от първоинстанционното дело.

Поставеният седми въпрос не изпълнява общото изискване да е обусловил изводите на въззивния съд, като съдът не е излагал решаващи мотиви по този въпрос, нито касаторът е обяснил значението на въпроса за изхода на спора.

Останалите поставени от касатора въпроси касаят правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото. Същите са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и в практиката на ВКС по множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения. Съгласно утвърдената практика на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, в който смисъл са разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК.

Въззивното решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, включително задължителната по ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд се е съобразил с доводите на страните по депозираните въззивна жалба и писмен отговор, извършил е самостоятелна преценка на повдигнатите като спорни с последните обстоятелства и е обсъдил събраните по делото доказателства, включително е обосновал извода си защо счита част от тях – заключенията по събраните пред първоинстанционния съд ССчЕ, за неотносими към предмета на делото. Решаващата дейност на съда е ясно отразена в мотивите към въззивното решение, като съдът е посочил защо при така събраните по делото доказателства приема предявеният иск за допустим и основателен, с което е изпълнил изискванията на чл. 12 ГПК.

Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

По въпросите касаторът не е обосновал и сочената само чрез цитиране на законовия текст допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като наличието на утвърдена, включително задължителна, практика изключва допускането на касационно обжалване по този допълнителен критерий.

Не може да бъде прието за осъществено и заявеното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на акта. В последователната практика на касационната инстанция се приема, че очевидно неправилно е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице например, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Цитираните предпоставки не са налице, като касаторът аргументира искането си с доводи, повтарящи оплакванията му за неправилност на обжалваното решение.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на спора право на разноски има ответникът по касация. Доказва извършването на разноски за представляването му от адвокат в размер на сумата 13 394,40 лв. – заплатено адв. възнаграждение с вкл. ДДС, които ще бъдат присъдени с настоящото определение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение