Определение № 3849 от 14.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3242/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на община Котел, чрез адв. С. Р., против решение № 115 от 12.05.2025 г. по гр.д. № 141/2025 г. на Окръжен съд- Сливен, с което е потвърдено решение №8/28.01.2025г. по гр.д. №534/2023г. на Районен съд - Котел, с което е признато за установено по отношение на община Котел, че Й. Г. В., Ж. Г. П. и С. Г. П. са собственици на УПИ *** в кв.51 по регулационния план на [населено място], община К..

Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Поставени са следните правни въпроси:

1. Как се разпределя доказателствената тежест при оспорване на признатото с нотариален акт, издаден в производство по обстоятелствена проверка, право на собственост ? Сочи се противоречие с решение № 129 от 28.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1102/2023 г., II г. о. и Тълкувателно решение № 11/2013 г. по тълк. д. N° 11/2012 г. на ОСГК на ВКС.

2. Длъжен ли е въззивният съд да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните? Поддържа се противоречие с т. 2 от Тълкувателно решение № 1/9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; т. 19 от Тълкувателно решение № 1/4.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС; решение № 50084 от 30.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3966/2021 г., II г. о. и решение № 15 от 30.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4604/2014 г., IV г. о.

От ответниците по жалбата Й. Г. В., Ж. Г. П. и С. Г. П., чрез адв. М. Б. и адв. Б. Т., е постъпил писмен отговор, с който се оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ответник по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивен съд.

За да потвърди решението на Районен съд- Котел, с което е уважен предявеният установителен иск за собственост с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК, въззивният съд на основание чл.272 от ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционното решение. В последното е прието за установено, че през 1927 г. е бил одобрен първият за [населено място] регулационен план, по който спорният имот не е заснет и е останал извън регулационните граници на селото. Имотът е включен в регулация с плана от 1983 г. и за него е отреден парцел ***, след което не са настъпвали изменения в регулационния статут на имота. В разписната книга към плана, одобрен със заповед № 107/03.03.1983г., за негов собственик е записан Г. Ж. П., след което името му е зачеркнато и е записано „АПК - комисия по чл.71 от ППЗТСУ”. Според заключението на съдебно- техническата експертиза за процесния имот не се намират данни по регистри да е бил отчуждаван, коопериран и включван в ТКЗС, ДЗС, АПК или друг вид колективно стопанство.

Въз основа показанията на свидетелите Ж. Д. С., Г. Т. Д. и Г. Х. Д. е прието за установено, че ищците, а преди тях техният баща Г. Ж. П. до смъртта му през 1987 г., са владели имота много повече от установения в закона срок от 10 години. Наследодателят на ищците е придобил имота по давност и се е снабдил с нотариален акт №394, н. д. 611/1975г. на Котелски районен съдия.

На 07.04.2010 г. е съставен акт за частна общинска собственост за имота, в който като основание общината е посочила чл.2, ал.1, т.2 от ЗОС, § 42 от ПЗР към ЗИДЗОС и § 7 от ПЗР на ЗМСМА. В първоинстанционното решение, към мотивите на което е препратено по реда на чл. 272 ГПК, е прието, че при липса на доказателства, че спорният имот е бил придобит от държавата чрез настъпване на конкретни факти, реализиращи състава на предвиден в закона придобивен способ, представеният акт за частна общинска собственост не легитимира общината като собственик на имота. Актовете за държавна и общинска собственост нямат правопораждащо действие, а само констатират правото на собственост, придобито по някой от предвидените в чл. 77 ЗС способи. В хипотезата на чл. 6 от Закона за собствеността /в редакцията от 1951 г./ държавни са имотите, които нямат друг собственик. Ако по време на отреждането със съответния план един имот е с неизвестен собственик, той се води за безстопанствен и в този случай се приема, че е станал държавна собственост по силата на посочената редакция на чл. 6 ЗС, която хипотеза не е налице. Прието е, че не е установено община Котел да е придобила собствеността върху имота на посочените в акта за общинска собственост основания.

За да счете за неоснователни възраженията на ответната община, въззивният съд е приел, че в нейна тежест е да докаже несъществуването на признатото на наследодателя на ищците право на собственост върху процесния имот, вкл. и да докаже твърденията си, че Г. П. не е отговарял на изискванията на закона, за да му се признае правото на собственост на основание давностно владение, че не е имал право да притежава земеделска земя/селскостопански имот. Ответната община е следвало да установи твърденето си, че той не се е занимавал със селскостопанска дейност /чл.12, ал.1 от ЗСГ/отм.//.Въззивният съд е посочил, че районният съдия, изпълняващ нотариални функции, е констатирал наличието на всички законови изисквания, в т.ч. и тези по действащия към онзи момент ЗСГ и по ЗС, провел е надлежното производство по обстоятелствена проверка и неговото удостоверяване е задължително за третите лица и съда, вкл. и за ответника. При липсата на надлежно проведено доказване по оспорването от страна на ответника, въззивният съд е приел, че собственик на процесния имот е бил Г. Ж. П..

Въззивният съд е посочил, че споделя всички съображения, изложени от първоинстанционния съд относно характера на акта за общинска собственост. Според въззивния съд община Котел не е оборила установеното с нотариалния акт право на собственост на Г. П., нито е доказала последващо погасяване на това право или прехвърлянето му другиму и не е установила свое право на собственост, противопоставимо на това на наследодателя на ищците.

Посочено е от въззивния съд, че процесният имот не е включван в ТКЗС, ДЗС, АПК или друга селскостопанска организация. Няма ангажирани доказателства от носещата доказателствената тежест страна - Община Котел за включване на имота в ТКЗС, както и за проведена процедура по одържавяването му. Направен е извод, че имотът не е включен в ТКЗС и не е станал част от кооперативното земеползване и от гледна точка на реституционното законодателство не може да се обоснове наличие на отнемане от държавата и съответно ЗСПЗЗ е неприложим - липсват данни имотът да е включен в ТКЗС или фактически да е отнет, след надлежно обезщетяване на собственика.

С оглед тези мотиви на въззивния съд не е налице поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал1., т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

По първия поставен въпрос не се констатира въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с цитираната от касаторите практика на ВКС. В последната се приема, че когато и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота (било констативни или такива за правна сделка), то разпределението на доказателствената тежест при оспорването ще се извърши по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК, като всяка страна следва да докаже своето право, т. е. фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание. В случая е съобразено, че всяка от страните разполага с титул за собственост. Прието е, че ищците в производството са доказали, че наследодателят им е владял имота и го е придобил по давност към момента на снабдяването му с нотариален акт, т.е. че са доказали съществуването на удостовереното с акта право, както и е прието, че не е установено община Котел да е придобила собствеността върху имота на посочените в акта за общинска собственост основания. Т.е. независимо, че в мотивите си въззивният съд е цитирал ТР 11/2012г. от 21.03.2013г. по т.д. №11/2012г. на ОСГК на ВКС в частта му, даваща разрешение по въпроса за разпределението на доказателствената тежест, когато само една от страните в процеса разполага с документ за собственост, не се е отклонил от същото, защото при формиране на изводите си го е приложил в относимата му част, разглеждаща хипотезата, при която и двете страни се легитимират с документ за собственост.

Въпросът е поставен и във връзка с твърденията на касатора, че въззивният съд в противоречие със задължителната практика на ВКС /ТР 11/2012г. от 21.03.2013г. по т.д. №11/2012г. на ОСГК на ВКС/ е приел, че в тежест на ответната страна е било да докаже твърденията си, че по отношение на спорния имот е приложим чл.12 ЗСГ /отм./ и ищците не се легитимират с представения констативен нотариален акт за собственост. Тези доводи също не могат да обосноват допускане до касационно обжалване. При формиране на изводите си, касаещи приложимостта на чл.12 ЗСГ /отм./, въззивният съд е съобразил, че се касае за обратно доказване и се е произнесъл в съответствие с практиката на ВКС по приложението на чл. 154 ГПК. Както вече се посочи, в случая всяка от страните се легитимира с документ за собственост и след като е прието, че ищците, които се легитимират като собственици на дворното място, за което по плана на населеното място от 1983г. е отреден УПИ ***, са доказали фактическия състав на удостовереното от нотариуса придобивно основание, въззивният съд е формирал извод, че ответникът не е ангажирал доказателства, оборващи установените от ищците факти.

Вторият процесуалноправен въпрос е за задължението на въззивния съд да се произнесе по всички възражения на страните, както и да обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. Въпросът е от обуславящо значение за изхода от спора, но не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, според която съдът е длъжен да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Когато потвърждава първоинстанционното решение, въззивният съд може на основание чл. 272 ГПК да препрати към мотивите на първата инстанция. В случая въззивният съд не се е отклонил от тази практика - на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционното решение и в съответствие с разпоредбата на чл. 269 ГПК се е произнесъл по наведените във въззивната жалба доводи, на които се е основал жалбоподателят във въззивната си жалба.

Неоснователи са доводите, с които е обоснован въпросът, че въззивният съд не е обсъдил представения акт за частна общинска собственост, защото в обжалваното решение е посочено, че се споделят изводите на първоинстанционния съд относно характера на акта за общинска собственост, като въззивният съд е направил извод, че ответната страна не е установила свое право на собственост, противопоставимо на това на ищците.

Съдът намира, че не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск. Решението не е и очевидно неправилно- основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Същото не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони, нито извън тези закони, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови решението си, съдът е приложил относимите към спора норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

При този изход на спора в полза на ответниците по касационната жалба следва да се присъдят направените в настоящото производство разноски в размер на 582,87 евро /равностойността на заплатените от тях 1 140 лв./

По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение