Определение № 1847 от 26.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 456/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Н. Р. М., В. А. Я., Г. Р. Ф., Р. Р. Б., К. Р. Б., В. Р. Б., Е. А. М., А. Н. М., В. Н. М., Д. Н. П. и Т. Н. М. чрез общия им пълномощник – Адвокатско дружество „Ч., П. и И.“ – [населено място], представлявано от адв. Ч. против решение № 1216 от 11.10.2022 г. по гр. д. № 942/2021 г. на Апелативен съд – София, първи граждански състав.

Ответната по жалба Застрахователна компания (ЗК) „Лев инс“ АД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] чрез юрк. В. е подала отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. С него се изразява становище за липсата на основания за допускане на касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Претендират се разноски.

Третото лице – помагач на ЗК „Лев Инс“ АД - А. И. Л., не изразява становище по касационната жалба.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалба е посоченото въззивно решение в частта, в която е потвърдено решение № 32 от 09.03.2017 г. по т. д. № 216/2015 г. на Окръжен съд - София, ТО, 5 състав в отхвърлителната част на предявените от пострадалите (преки) искове с правно основание чл. 226, ал. 1 от Кодекса за застраховането (КЗ) – отм., срещу ответната застрахователна компания за обезщетяване на неимуществени вреди от смъртта на А. М., настъпила на 12.08.2015 г. в резултат на ПТП причинено от водач, чиято „гражданска отговорност“ е застрахована при ответника, за разликата над присъдените в полза на всеки един от първоначалните ищци 60 000 лв. до претендираните 150 000 лв. от всеки от тях, и в полза на ответника са присъдени разноски.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е установил, че с присъда от 02.07.2019 г. по НОХД № 230/2018 г. на Окръжен съд – Благоевград подсъдимият А. И. Л. е признат за виновен за това, че на 12.08.2015 г. при управление на МПС - лек автомобил „Ситроен К. П.“ е нарушил правилата за движение по пътищата – чл. 40, ал. 1 и ал. 2 ЗДвП и по непредпазливост предизвикал смъртта на А. М. – престъпление по чл. 343а, ал. 1, б. „б“ вр. с чл. 343, ал. 1, б. „в“, предл. 1 вр. с чл. 342, ал. 1 НК. Посочил е, че на основание чл. 300 ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда последиците от деянието, относно това, дали е извършено, неговата противоправност и виновноста на дееца. Приел е, че процесното ПТП има естество на застрахователно събитие, настъпило през време на застрахователния договор по риска „Гражданска отговорност“ на виновния водач с ответното дружество – застраховател, което носи имуществена отговорност пред увредените лица за репариране на вредите от това събитие – в случая търпените болки и страдания от наследниците на починалото лице (майка на първоначалните ищци). Посочено е още, че първоначалните ищци са сред кръга лица, които съгласно ППВС № 4/1961 г., 5/69 г. и 2/1984 г. имат право на обезщетение за неимуществени вреди на деликтно основание, вследствие смърт. Констатирано е, че първоначалния ищец Н. Р. М. е починал в хода на процеса – на 28.02.2021 г. и са конституирани неговите правоприемници – Е. А. М., А. Н. М., В. Н. М., Д. Н. П. и Т. Н. М..

С оглед гореизложеното, инстанцията по същество е приела, че предявените преки искове са доказани по основание. Като спорни при това разглеждане на делото от въззивния съд (производството по което се е развило след отмяна, на основание чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК на влязлото в сила решение на АС – София по гр. д. № 2529/2017 г. – с решението от 22.03.2021 г. по т. д. № 2425/2020 г. на ВКС, I т. о.) са посочени размерът на обезщетението за претърпените от ищците неимуществени вреди, което следва да се определи от съда по справедливост и налице ли е съпричиняване от страна на пострадалата при настъпване на вредоносния резултат.

Относно справедливото обезщетение, което е дължимо на ищците, въззивният съд е съобразил следните обстоятелства: че към момента на ПТП починалата е била на 80 години, а ищците между 45 години и 60 години, както и че всички ищци са били семейни, а двама от тях - Н. и В. са живели с починалата в една къща. При преценката на дължимото обезщетение на неимуществени вреди решаващият състав е отчел както данните от показанията на разпитаните свидетели, така и нормалните, обичайни болки и страдания от неочакваната смърт на родител – предвид съществувалите близки отношения, установената привързаност в семейството, първоначалния шок, мъка, настъпилия обрат в живота на ищците, които макар и възрастни хора явно са разчитали на помощ и съвет от починалата, промяната, установена от свидетелите в техния живот - същите се променили, затворили се. В същото време съдът е съобразил и факта, че ищците са възрастни, самостоятелни хора със собствени семейства и живот, поради което е определил на всеки един от тях като справедливо парично обезщетение на неимуществени вреди сумата от 60 000 лв. Посочено е в обжалваното решение, че при определяне на обезщетението за неимуществени вреди са съобразени момента на настъпване на увреждането – 2015 г. и стандарта на живот в страната тогава (икономическите условия).

Втората съдебна инстанция е обсъдила възражението на ответника за съпричиняване от пострадалата на вредоносния резултат и е приела същото за неоснователно. Позовала се е на разясненията, дадени с ТР № 1/2014 г. по т. д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, че за да се приеме съпричиняване следва да се установи наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина. Приносът на увредения може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен. Направено е съждение, че ответникът не е доказал по несъмнен и категоричен начин наличието на съпричиняване на увреждането от страна на пострадалата. Посочено е, че по делото не е категорично установен механизма на настъпване на ПТП (поради липсата на изходни данни), така че да може съдът да прави еднозначни изводи за поведението на участниците в произшествието. В тази връзка е изтъкнато, че според обясненията на вещите лица по изслушаната САТЕ в о. с. з. на 29.09.2022 г. не е запазено местопроизшествието, така че няма яснота в какво положение е било тялото на пострадалата непосредствено след удара от лекия автомобил „Ситроен“; няма и свидетели – очевидци на инцидента, които да дадат информация за начина на реализирането му; отсъстват и категорични обективни доказателства - следи по тялото на починалата, по автомобила, по пътното платно, които да дадат непротиворечива и категорична информация на начина на настъпване на ПТП. С оглед на тези факти съдът е намерил, че не е налице принос от пострадалата за настъпване на вредата, доколкото няма данни за нейно противоправно поведение при реализиране на процесното ПТП, което да се намира в причинна връзка с деликта или увреждането й. В обжалваното решение са обсъдени събраните данни за цедиране на вземането от първоначалния ищец Н. М. в полза на „Ню Лего“ ЕООД, при отправено по чл. 99, ал. 3 ЗЗД уведомление до длъжника за наличие на нов кредитор. Прието е, че това прехвърляне е настъпило в хода на процеса (чиято висящност е възстановена с отменителното решение, поставено в извънинстанционното производство по отмяна на влязло в сила решение) и делото по спора по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) е продължило своя ход от инстанцията, на която делото е изпратено за ново разглеждане. При тези условия гореописаната цесия се явява прехвърляне на спорното материално право в хода на процеса, поради което отношенията следва да се урегулират по реда на чл. 226 ГПК. Делото продължава между същите страни, в случая като ищец следва да участва Н. М., а след неговата смърт - универсалните му правоприемници по закон, а решението във всички случаи има сила и по отношение на приобретателя. Според решаващият състав въпреки настъпилото материално правоприемство, М. продължава участието си в процеса и по отношение прехвърлената част от неговото вземане, като процесуалната му легитимация вече произтича от закона - чл. 226, ал. 1 ГПК, а не от принадлежността на спорното право и тази част може да бъде присъдена на него, доколкото цесионерът не го е заместил и не е станал страна в процеса, нито искът е изменен. В случая цедентът, макар да е изгубил част от вземането, ще действа като процесуален субституент на цесионера по отношение прехвърлената част от вземането, а предвид правилото на чл. 429, ал. 1 ГПК, цесионерът ще може да се ползва от издадения в полза на цедента изпълнителен лист за прехвърлената част от вземането (в този смисъл и решение № 243/2017 г по т. д. № 3501/2015 г. на ВКС, I т. о.).

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателите поставят правни въпроси в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК при твърдения, че същите са обуславящи изхода по делото и са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава.

Тези въпроси имат следното съдържание:

1. „Следва ли в мотивите си съдът да посочи кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства, а когато страните са направили доводи съдът дължи ли обоснован отговор защо преценката му е в една или друга посока?“;

2. „При формиране на изводи относно размера на обезщетението следва ли съдът да се съобрази с възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия му, който търси обезщетение, интензитета на търпените душевни болки?“;

3. „Кои са критериите за определяне на справедливо обезщетение?“;

4. „Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси?“

5. „Следва ли при определяне на обезщетението съдът да отчита и инфлацията?“ и

6. „Следва ли съдът да се съобразява с практиката по друг сходни случаи за близък период от време?“

По първия въпрос се поддържа отклонение с решение № 15/30.01.2015 г. по гр. д. № 4604/2014 г. на ВКС, IV г. о., по втория - с постановките на ППВС № 4/68 г., както и с практиката на ВКС, опредметена в решение № 149/02.05.2011 г. по гр. д. № 574/2010 г. на III г. о. и решение № 121/09.07.2012 г. по т. д. № 60/2012 г. на II т.о., по третия – с ППВС № 4/68 г., както и с решение № 66/03.07.2012 г. по т. д. № 619/2011 г. на II т. о., решение № 179/29.01.2016 г. по т. д. № 2143/2014 г. на I т. о., решение № 50/18.05.2017 г. по т. д. № 598/2016 г. на I т. о. и решение № 141/30.11.2017 г. по гр. д. № 60360/2016 г. на I г. о. Четвъртото питане се обоснована с твърдения за противоречие с решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. и решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г., и двете по описа на II т. о. на ВКС, петото – с решение № 1/27.03.2012 г. по гр. д. № 1106/2010 г. на ВКС, IV г. о., а шестото – с решение № 214/08.01.2019 г. по гр. д. № 3921/2017 г. на IV г. о. на ВКС.

Касационното обжалване не може да се допусне.

Първият поставен въпрос е свързан с процесуалната дейност на инстанцията по същество по решаване на материалноправния спор, предмет на делото и е свързан с приложението на чл. 12 и чл. 235 ГПК. Той е обуславящ изхода на делото и реализира общо основание за селекция на касационната жалба, но не и специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По въпроса е създадена многобройна и последователна съдебна практика на ВКС, вкл. и с решенията, на които касаторът се позовава. Според тази практика, при съобразяване с изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това, трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В случая въззивният съд е сторил точно това и не се е отклонил от даденото по – горе правно разрешение. Той е изготвил собствени мотиви в решението си, в които е посочил всички релевантни, конкретни, обективно съществуващи обстоятелства за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и е дал изричен отговор на направените от страната доводи по делото и заявените пред него оплаквания. Изводите му за определяне на конкретния размер на справедливата обезвреда се основават на извършен задълбочен анализ на събраната по делото доказателствена съвкупност. Дали така направеният анализ е правилен по същество, в производството по селекция на касационната жалба (чл. 288 ГПК) не може да се проверява – в това производство се контролират само правните разрешения на въззивния съд, а по посочения по – горе процесуалноправен въпрос тези разрешения не противоречат на практиката на Върховния касационен съд. Затова по питането липсват предпоставки за достъп до касация.

Не могат също да обосноват допустимост на обжалването втори, трети и пети от повдигнатите въпроси, вкл. и последната част от четвъртия въпрос, които, обобщаващо касаят прилагането на критерия за справедливост по см. на чл. 52 ЗЗД при обезвредата на засегнати нематериални блага. Те удовлетворяват обща предпоставка за допускане на касационно обжалване, но не и специалната селективна предпоставка на наведеното от страната основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По приложението на чл. 52 ЗЗД е формирана безпротиворечива и многобройна съдебна практика на ВКС, която препотвърждава и доразвива постановките по т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г., с които са определени критериите за понятието „справедливост“. Изтъкнато е, че то не е абстрактно, свързано е с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. В случая второинстанционният съд е присъдил обезщетение, което да възмезди увредените лица за болките и страданията от загубата на тяхната близка родственица – майка на първоначалните ищци, при процесното ПТП, като е съобразил всички надлежно установени факти и обстоятелства, релевантни за определяне размера на обезвредата, вкл. възрастта на пострадалата, естеството на отношенията между нея и децата й и интензитета на търпените от загубата й болки и страдания. При определяне на размера на обезвредата е отчетен и обществения критерий за справедливост на дадения етап на социално - икономическото развитие в страната, наред със стандарта на живот (обективно отразяващ инфлационните процеси) в страната към датата на увреждането. Ето защо, по този обобщаващ въпрос достъп до касация не може да бъде осъществен.

Четвъртото питане – в първата му част (касаещо значението на застрахователните лимити по застраховка „ГО“ на автомобилистите за релевантната година и инфлационните процеси в страната тогава), също не осъществява предпоставки за достъп до касация. Това е така, доколкото изрични доводи и съображения за застрахователни лимити по застраховката „ГО“ на автомобилистите и тяхното значение към размера на застрахователното обезщетение, респ. какви са нормативно предвидените нива на застрахователно покритие към момента на увреждането в обжалвания акт липсват. Но дори и да формира обща предпоставка, въпросът за лимитите не удовлетворява специалната предпоставка за селекция на касационната жалба. Установената практика на ВКС (по реда на чл. 290 ГПК) възприема лимитите като индиция за развитието на обществено икономическите условия в страната, с оглед на което те имат единствено опосредено (несамостоятелно) значение за определяне на справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди. Трябва да се има предвид, че застрахователните лимити са само един от показателите за обществено - икономическото развитие на страна, като ППВС № 4/1968 г. не изисква те да бъдат изброявани или посочвани, доколкото изчерпателното им изброяване е практически невъзможно. Присъденото в случая обезщетение не е в нарушение на нормативно установените лимити като горна граница на отговорността на застрахователя за 2015 г., а в решението си въззивният съд изрично е посочил, че при определяне размера на обезвредата на засегнатите нематериални блага съобразява стандарта на живот в страната (т. е. икономическите условия) към датата на увреждането (2015 г.), когато е настъпило пътнотранспортното произшествие, довело до смъртта на наследодателката на ищците.

Не дава основание за допускане на касационно обжалване и последният, шести въпрос. С оглед аргументацията на това питане, е необходимо да се посочи, че на съдебната практика по сходни случаи не се придава значение на отделен критерий за определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, доколкото справедливият размер на обезщетението по всяко дело винаги е обусловен от спецификата на фактите във всеки отделен случай. Съдебната практика би могла да бъде единствено ориентир за разбирането на обществото за справедливост и то в хипотезата на идентичност на фактите по делото. В случая решаващият съдебен състав е взел предвид специфичните за конкретния случай обстоятелства, значими за установения в чл. 52 ЗЗД принцип на справедливостта, подробно ги е обсъдил и ги е оценил поотделно и в тяхната съвкупност, като е изложил обосновани съображения за размерът на обезщетението, дължимо на всеки от първоначалните ищци.

Неоснователно е искането за допускане на касационен контрол и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, почиващо на твърдения за очевидна неправилност на въззивното решение. Очертаният самостоятелен фактически състав за достъп до касация касае случаи, при които съдебният акт страда от особено тежки пороци, водещи до неговата неправилност. Тези пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В случая обжалваното решение не е засегнато от тези пороци. Отделно, касаторите обосновават наличието на визираното основание с общи и декларативни доводи за допуснати от въззивния съд отклонения - при определяне на справедливото обезщетение на неимуществените вреди - с основни начала на гражданския процес и с правилата на формалната логика при тълкуването и прилагането на закона без да посочат конкретната проявна форма на съществения (видим) порок на съдебния акт и без да мотивират последица от нарушение на кой или кои от фундаментите (принципите) на гражданското съдопроизводство или явната необоснованост, е резултат той.

В обобщение, приложно поле на сочените от жалбоподателите селективни основания не е обосновано, което има за последица недопускане до касационен контрол на въззивното решение в обжалваната му част.

При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ и чл. 37 ЗПП касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв.

Воден от горното, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.