Определение № 1443 от 27.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3957/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 8442/27.06.2023г., подадена от А. С. Б., С. Г. Б. и Е. Г. С., чрез процесуалния представител адвокат Ц. Р. от АК Б., срещу решение № 176/04.04.2023г. по в. гр. д. № 885/2022г. на Благоевградския окръжен съд, с което като е потвърдено първоинстанционното решение № 906674 от 07.07.2022г. по гр. д. № 128/2021г. на Благоевградския районен съд, е отхвърлен предявеният от касаторите срещу Х. А. К., Роза А. Ц. и С. С. Ц. положителен установителен иск за собственост с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК - за признаване за установено между страните, че ищците са собственици на недвижими имоти, които съгласно нотариален акт № 30, том III, дело № 444/27.09.1978г. на PC - Б. представляват д ворно място от 300 кв.м., ведно с построената върху него паянтова жилищна сграда, състояща се от зимнично помещение и един етаж от две стаи, при съседи: Д. Б., М. В. и улица, като същите имоти, съгласно кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], представляват ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор [№], по кадастралните карти и кадастралните регистри, одобрени със Заповед РД-18-32/10.05.2006г., целият с площ от 2 126 кв.м., със стар номер по предходен план: 108056, при съседи на ПИ: ПИ с идентификатор [№]; [№]; [№]; [№] и сграда с предназначение „друг вид сграда за обитаване“, заснета с идентификатор [№], изградена в ПИ с идентификатор [№] по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], със застроена площ от 82 кв.м., на основание наследствено провоприемство, като е отхвърлен съединеният иск по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на констативен акт нотариален акт за собственост, издаден на основание давностно владение и наследство № 56, том V, рег.№ 10754, дело № 650/16.10.2013г. на нотариус И. К. - нотариус с район на действие БРС и вписана в НК № 241. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно като постановено при нарушаване на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано, поради което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявените искове бъдат уважени със законните последици. Касаторите твърдят, че е налице противоречие в мотивите на обжалваното въззивно решение, доколкото от една страна съдът е приел, че няма идентичност по отношение на имотите, а от друга страна по отношение на същите имоти е приел, че ответниците са доказали изтекла в тяхна полза давност. Поддържат, че решението е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като същото е лаконично по отношение разглеждане, обсъждане и анализ на събраните по делото доказателствата, както и по отношение на правните изводи, които са обосновали крайния резултат, считат, че „елементарно, повърхностно и избирателно“ са разгледани само някои от събраните по делото доказателства, а що се отнася до тяхното обсъждане, анализ, преценка и формиране на собствени правни изводи, такива в решението липсват. Твърдят, че наведените с въззивната жалба оплакванията изобщо не са разгледани от въззивния съд. Считат, че съдът е постановил решението си при съществено нарушение на съдопроизводствените правила като е приел, че липсват доказателства за идентификация на имота, предмет на делото. Поддържат, че по делото е било безспорно обстоятелството, че къщата, която ответниците са надстроили е именно имота, принадлежал на наследодателя на ищците като въззивният съд не е обсъдил събраните гласни доказателства в тази насока. Касаторите твърдят, че решението е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и поради факта, че съдът е разгледал заявеното от ответниците възражение за изтекла придобивна давност, без същото да е редовно направено с отговора на исковата молба. В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по въпроса: длъжен ли е въззивният съд да разгледа, анализира и прецени всички доказателства, да обсъди и се произнесе по всички доводи и съображения на страните, по направените от тях доказателствени искания, като конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава възприетата фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва и на кои не, кои възприема и кои не. По въпроса се поддържа, че въззивното решение противоречи на решение № 173 от 06.11.2020г. по гр.д.№ 4404/2019г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 411 от 27.10.2011г. по гр.д.№ 1857/2010г. на ВКС, ІV г.о., решение № 149 от 03.07.2012г. по гр.д. № 1084/2011г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 3 от 22.07.2013г. по гр.д.№ 534/2012г. на ВКС, ІV г.о., решение № 22 от 24.02.2015г. по гр.д.№ 458/2014г. на ВКС, І г.о, решение № 10 от 01.02.2012г. по гр.д.№ 130/2011г. на ВКС, І г.о, както и на Тълкувателно решение № 1 /2013 от 09.12.2013г. на ВКС, Общо събрание на ГК и ТК. Поддържа се и становище за „очевидна неправилност” на атакуваното решение като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по касационна жалба Х. А. К., Роза А. Ц. и С. С. Ц., чрез процесуалния си представител адвокат А. Б., изразяват становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по изложените в отговора съображения. Претендират присъждане на направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение. Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията на съда са следните: Производството пред първата инстанция е образувано по предявен от А. С. Б., С. Г. Б. и Е. Г. С. срещу Х. А. К., Роза А. Ц. и С. С. Ц. положителен установителен иск за собственост - за признаване за установено между страните, че ищците са собственици на недвижими имоти, които съгласно нотариален акт № 30, том III, дело № 444/27.09.1978г. на PC - Б. представлява д ворно място от 300 кв.м., ведно с построената върху него паянтова жилищна сграда, състояща се от зимнично помещение и един етаж от две стаи, при съседи: Д. Б., М. В. и улица, като същите имоти съгласно кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място] представляват ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор [№], по кадастралните карти и кадастралните регистри, одобрени със Заповед РД-18-32/10.05.2006 г., целият с площ от 2 126 кв.м., със стар номер по предходен план: 108056, при съседи на ПИ: ПИ с идентификатор [№]; [№]; [№] и сграда с предназначение „друг вид сграда за обитаване“, заснета с идентификатор [№], изградена в ПИ с идентификатор 04279.108.56, със застроена площ от 82 кв.м. по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], на основание наследствено правоприемство, както и иск по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на констативен акт нотариален акт за собственост, издаден на основание давностно владение и наследство № 56, том V, рег.№ 10754, дело № 650/16.10.2013г. на нотариус И. К. - нотариус с район на действие БРС и вписана в НК № 241 г. Твърдят, че са придобили правото на собственост като наследници на С. Б., починал на 09.03.1996г., на когото имотът е бил продаден от неговия баща А. (С.) Х. Б. през 1978г. Правния си интерес от предявяването на иска обосновават с обстоятелството, че на 16.10.2013г. е съставен нотариален акт по обстоятелствена проверка, с който С. С. К., наследодател на Х. А. К. и Роза А. Ц., е призната за изключителен собственик по наследство и давност на процесния имот. В писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК ответниците са оспорили така предявения иск с твърдението, че имотът никога не е бил владян от С. Б. и неговите наследници, а винаги е бил собственост на ответниците и е бил владян от тях, а преди това от техните наследодатели. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че фактическата обстановка по делото е правилно установена от първоинстанционния съд и е препратил към фактическите констатации на първоинстанционния акт. Посочил е, че след подробен анализ на обстоятелствата по спора първата инстанция правилно и законосъобразно е установила родствените връзки, по силата на които ищците А. С. Б., С. Г. Б. и Е. Г. С. са наследници на общия наследодател А. Х. Б., починал на 28.11.1978г., като ищецът А. С. Б. е син на С. С. Б., който от своя страна е син - пряк наследник на А. Х. Б., а ищците С. Г. Б. и Е. Г. С. са преки наследници на Г. С. Б., негови син и дъщеря, който е наследник също на С. С. Б., пряк низходящ наследник на общия наследодател, съгласно удостоверение за наследници изх. №1779/18.06.2020г. на Община-Б.. Посочено е, че ответниците Х. А. К. и Роза А. Ц. са съответно син и дъщеря на С. С. К., която е пряк и низходящ наследник на общия наследодател А. Х. Б., съгласно удостоверение за наследници изх. №1779/18.06.2020г. на [община]. Констатирано е, че съгласно удостоверение за идентичност на лице с различни имена от [община] с изх. №64/16.07.2020г., се установява, че А. Х. Б. и С. Х. Б. са едно и също лице. Съдът е констатирал, че на 27.09.1978г. С. Х. Б. и С. С. Б. са сключили договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот №30, т.3, дело №444/1978г., като С. Х. Б. е продал на С. С. Б. собственото си дворно място от 300кв.м., ведно с построената върху него ПЖС, състояща се от зимнично помещение и един етаж от две стаи, при съседи: Д. Б., М. В. и улица. Посочено е, че на 16.10.2013г., с нотариален акт №56/2013г. С. С. К. е призната за изключителен собственик на основание давностно владение и наследство на поземлен имот с трайно предназначение „урбанизирана“, с начин на трайно ползване „ниско застрояване (до 10м.)“, с идентификатор 04279.628.310, с площ 1695 кв.м. по КК и КР на [населено място], с ЕКАТТЕ 04279, [община], Област Б., одобрена със Заповед № РД-18-32/10.05.2006г. на ИД на АК, с административен адрес [населено място], ул. Кресна (Комуна) при граници (съседи): имот [№]; имот [№]; имот [№]; имот [№]; имот [№]; имот [№]; имот [№]; имот [№] и имот [№], както и на поземлен имот с трайно предназначение „урбанизирана“, с начин на трайно ползване „за друг вид застрояване“, с идентификатор 04279.108.56, с площ от 2126 кв.м. по КККР на Б., с ЕКАТТЕ 04279, [община], Област Б., одобрена със Заповед №РД-18-32/10.05.2006г. на ИД на АК, с административен адрес [населено място] при граници (съседи): имот №04279.108.35; имот №04279.108.55; имот №04279.106.17; имот №[№]. Със същия нотариален акт С. С. К. и ответниците по делото Х. А. К. и Роза А. Ц. са признати за собственици на основание давностно владение, прекратена съпружеска имуществена общност и наследство на недвижим имот, находящ се в [населено място], а именно: сграда, с предназначение „Друг вид сграда за обитаване“, заснета с идентификатор [№], изградена в поземлен имот с идентификатор [№] със застроена площ от 82 кв.м. на два етажа по КК и КР на Б., с ЕКАТТЕ 04279, [община], Област Б., одобрена със заповед №РД-18-32/10.05.2006г. на ИД на АК с административен адрес Б., при квоти на собственост: за С. С. К. - 4/6 ид.ч. и за Х. А. К. и Роза А. Ц. - по 1/6 ид.ч. Констатирано е, че с Уведомление изх. №24-15614/07.07.2020г. на С.-Б. ищците са уведомени, че по реда на чл. 51, ал. 3 ЗКИР е извършено изменение на кадастралния регистър на недвижимите имоти за сграда с идентификатор 04279.108.56.1, находяща се в [населено място], общ. Б., м. „Старо С.“, като изменението се състои в заличаване на С. С. Б. като собственик на имота и вписване като такива на Роза А. Ц., Х. А. К. и С. С. К., на основание чл. 69, ал. 2 от Наредба РД-20-02-5/15.12.2016г. и нотариален акт №49, т. 15, peг.№ 4312, дело №1771/16.10.2013 г., издаден от Служба по вписванията [населено място]. Взети са предвид събраните по делото гласни доказателства като свидетелят С. е заявил, че е съсед на спорния имот повече от 20 години, което е установено и от скица на имота, в която посоченият свидетел е посочен като съсед на имота, твърдял, че имотът се стопанисва изключително от ответниците, като в него има зеленчукова градина, като едва миналата година за него се е интересувал един от ищците; свидетелят Б. е посочил, че в периода 1997г. - 1999г. е работил при ответниците като градинар и живял в стая от процесната къща, категоричен е, че през цялото това време имотът е бил стопанисван, обработван и посещаван единствено и само от майката на ответниците, а след това и от тях самите, заявил, че имотът е бил ограден с ограда, с желязна врата с ключ; свидетелят М. също заявил, че след като бащата на Роза Ц. починал, за мястото полагал грижи Х. К. и че не е виждал да идват други хора и да имат претенции за имота; свидетелят С. е посочил, че възприятията му са за периода от 1982г. до 1985г., като след това е ходел рядко, а почти всеки ден е започнал да ходи от последните 3-4 години; свидетеля Я. е заявила, че повече от 20-30 години не е влизала в имота, а възприятията й са само от наблюдения отвън, посочила, че парцелът е навътре и не се вижда; свидетеля Б. е посочила, че след смъртта на свекъра й, нейното семейство и това на нейния девер, ползвали процесния имот като никой друг не е имал ключ от къщата. Посочено е, че според заключението на вещото лице по приетата в първата инстанция единична съдебно-техническа експертиза, не може да се установи идентичност между имот дворно място от 300 кв.м. и построената върху него паянтова жилищна сграда, предмет на нотариален акт за покупко- продажба на недвижим имот №30, том III, дело № 444/27.09.1978 г. на РС - Благоевград, в който не е описано в кое населено място се намират имота и сградата в него и ПИ с идентификатор №04279.108.56 по действащата КККР на [населено място], целият с площ от 2126 кв.м. и сградата в него, на два етажа, с площ от 82 кв.м. Вещото лице е посочило, че паянтовата жилищна сграда от две стаи на един етаж, предмет на нотариален акт за покупко-продажба №30, том III, дело № 444/27.09.1978 г. на РС - Благоевград, не е идентична с масивната жилищна сграда на два етажа от 82 кв.м., отразена като сграда с идентификатор №04279.108.56.1 по КККР на [населено място] и масивна жилищна сграда на два етажа, с площ от 95.95 кв.м., констатирана на място. Съобразено е, че според вещото лице за изградената сграда няма данни и строителни книжа към 1978г., поради което не може да се определи застроената площ и етажността на сградата към този момент. Посочил е, че имотът е бил в регулацията на [населено място] чифлик от 1944г. до 1959г., когато е одобрен последващ РП, в обхвата на който Старо С. не попада. Вещото лице е посочил още, че към момента на влизане в сила на одобрената кадастрална карта (12.07.2006г), вписаната в С. собственост на сградата е следната: ПИ с идентификатор № 04279.108.56 е с площ от 2125.84 кв.м. (по скица 2126 кв.м.) - с НТП „За друг вид застрояване”, без вписан адрес - частна собственост - вписан за С. С. Б. по нотариален акт №30 от 27.09.1978 год., том III, д.444, издаден от Нотариус към РС Благоевград, за площ по документ от 300 кв.м. В границите на имота има една сграда на 2 етажа, друг вид сграда за обитаване, от 82 кв.м.; сграда с идентификатор № 04279.108.56.1 е с площ от 81.91 кв.м. (по скица 82 кв.м.), на два етажа - с НТП „Друг вид сграда за обитаване”, без вписан адрес - частна собственост - вписана за С. С. Б., по нотариален акт №30 от 27.09.1978 г., том 3, дело № 444, издаден от Нотариус към РС Благоевград; на основание нотариален акт №56/16.10.2013г., том V, рег. №10754, дело №650/2013г. като собственик на имота е била вписана С. С. К., като на основание същия нотариален акт, като собственици на сградата са вписани С. С. К., Х. А. К. и Роза А. Ц., при съответните квоти на собственост. Посочено е, че към момента на експертизата имотът няма регулационен статут, поради липса на действащ регулационен план за застроената част на Старо С.. Взето е предвид също така, че и според заключението на вещите лица по приетата тройна съдебно-техническа експертиза, за дворното място от 300 кв.м. и построената върху него паянтова едноетажна жилищна сграда, предмет на сделката по нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот №30, том III, дело № 444/27.09.1978г. на РС-Благоевград, няма изрично посочени данни, установяващи местоположението му (планоснимачен номер или планоснимачен номер на имот, в който попада по кадастрален план, номер на парцел и квартал по регулационен план, адрес, местност, населено място). Поради тази причина, не е даден еднозначен отговор, дали поземлен имот с идентификатор 04279.108.56 включва въпросното дворно място. Вещите лица са изтъкнали, че имайки в предвид голямата разлика в площите на двата имота и неустановените граници на „дворното място от 300 кв.м.“, не може да се търси каквато и да е била идентичност между тях. В тройната съдебно-техническа експертиза е посочено още, че масивната жилищна сграда на два етажа с площ от 82 кв.м., заснета като сграда с идентификатор 04279.108.56.1 по КККР на [населено място] се намира в северния край на поземлен имот с идентификатор [№], на границите на имота с улицата и с поземлен имот с идентификатор [№], докато паянтовата жилищна сграда няма еднозначно определено местоположение съгласно данните в нотариалния акт, поради което няма основание за търсене на идентичност и на сградите. Вещите лица са посочили още, че в приложените към делото материали, както и при направена справка в [община] не са открили данни или строителни книжа, въз основа на които да се установят характеристиките на сграда с идентификатор [№] към 1978г. При одобряване на КККР за землище [населено място], влязла в сила на 12.07.2006г., за района на СТЕ е обособен следния имот: поземлен имот с идентификатор [№], със следните характеристики по КРНИ: адрес: няма вписани данни; площ по кадастрална карта - 2125, 84 кв.м., трайно предназначение - урбанизирана територия, начин на трайно ползване: жилищни територии. Посочили са, че в ПИ с идентификатор [№] няма заснета и отразена „паянтова жилищна сграда“. Изложили са, че на основание нотариален акт, вписан в СВ като Акт №49, том XV, дело №1771, вх.рег.№4312/11.07.2017г. е направена промяна в кадастралния регистър на недвижимите имоти, като за собственици на сграда с идентификатор 04279.108.56.1 са записани С. С. К., Х. А. К. и Роза А. Ц.. В действащата КККР към м. май 2022 г., състоянието на поземлен имот с идентификатор 04279.108.56 и сградата в него са такива, каквито са били към датата на одобряването й, т.е. няма промяна в границите на имота и очертанието на сградата от одобряването на КК до настоящия момент. Вещите лица са изложили, че конструктивно не намират белези или признаци, остатъци от предишна сграда, тип паянтова, по начина по който е описана в нотариалния акт през 1978г., при огледа на място не са установили остатъци от такава паянтова сграда. Посочили, че в съществуващата към датата на огледа сграда се вижда дървен гредоред, който е описан в експертизата, но масивната сграда също е, или може да бъде с дървен гредоред или подова конструкция от дървен гредоред. За паянтовите сгради били характерни страните, които не са от тухли, а са от дървени греди и пълнеж от „чоп“ (плетеница), запълнени с кал и слама. Въззивният съд е изложил мотиви, че вещите лица и по двете експертизи са категорични, че не може да се установи идентичност между имот - дворно място от 300кв.м. и построената върху него паянтова жилищна сграда, предмет на нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот №30, том III, дело № 444/27.09.1978г на РС - Благоевград, с поземлен имот с идентификатор №04279.108.56, целият с площ от 2126 кв.м. и сградата в него на два етажа с площ от 82 кв.м. по действащата КККР на [населено място] като е приел, че такава идентичност не следва и от останалия доказателствен материал по делото. Формиран е решаващ правен извод за неоснователност на предявения иск за собственост поради липса на идентичност на процесните имоти. Изложени са съпътстващи мотиви по наведените във въззивната жалба възражения, че макар в отговора на исковата молба да липсва изрично възражение, че ответниците са придобили процесните имоти по давност, когато двете страни по спора се легитимират за собственици с нотариални актове, то всяка страна следва да докаже своето право, т.е. фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание и доколкото в случая ответниците са признати за собственици на основание придобивна давност, то именно последното следва да докажат, за да установят собствеността си върху имотите. Прието е, че от събраните доказателства се установява, че ответниците са установили изключителна фактическа власт върху процесните имоти, като според свидетеля Б. фактическата власт датира от 1997г., а според свидетеля С. същата се упражнява близо 20г., който период от време е достатъчен за придобиване на имотите по давност. Посочено е, че свидетеля М. също е заявил, че след като бащата на Роза Ц. починал, за мястото полагал грижи Х. К. и че не е виждал да идват други хора в имота и да имат претенции за него като свидетелят С. е категоричен, че имотът се е стопанисвал, обработвал и посещавал единствено от майката на ответниците, а след смъртта й от ответниците, като наред с това същият свидетел посочил още, че имотът е бил ограден с ограда, с желязна врата с ключ. Изложени са съображения, че заключването на имота и преустановяване достъпа на другия, респ. другите съсобственици в него представлява действие, с което ответниците са демонстрирали намерението си за своене на имота по отношение на другите съсобственици. Посочено е, че показанията на ищцовите свидетели не установяват действия на прекъсване, респ. смущаване на владението на ответниците. От показанията на свидетеля Б. (съпруга на ищеца А. Б.) не е установено за период от 10 години назад, считано от снабдяването на ответниците с констативен нотариален акт за имота, ищците да са оспорвали собствеността на имота, респ. да са се противопоставяли на установеното от ответниците владение по отношение на същия. Взето е предвид и че този свидетел е съпругата на ищеца Б. и показанията й са ценени с оглед правилото на чл. 172 ГПК. Посочено е, че другият свидетел на ищците С., е посочил, че възприятията му са за времето от 1982г. до 1985г., като след това е ходел рядко, а почти всеки ден е започнал да ходи от последните 3-4 години, поради което показанията му не са за периода, за който ответниците са се снабдили с нотариален акт, а именно от 2003г. до снабдяването им с нотариалния акт през 2013г. Изложено е, че от показанията на свидетеля Я. също не може да се установи ищците да са прекъснали, респ. смутили владението на ответниците върху процесния имот, доколкото е заявила, че повече от 20-30 години не е влизала в имота, а възприятията й са само от наблюдения отвън. Посочено е, че свидетелят М. изрично е заявил, че познава А. и Г. Б., но не ги е виждал в процесния недвижим имот. Прието е, че е доказан фактическият състав на придобивната давност по отношение на процесните имоти от страна на ответниците, т.е. придобивното основание, посочено в издадения в тяхна полза констативен нотариален акт, е осъществено. С тези мотиви предявеният иск по чл.124, ал.1 ГПК и съединеният с него иск по чл.537, ал.2 ГПК са отхвърлени като неоснователни. Не е налице поддържаното от касаторите основание за допускане на касационното обжалване по поставения в изложението процесуалноправен въпрос. При постановяване на решението си въззивният съд, в съответствие с трайно установената и непротиворечива практика на ВКС, вкл. посочената в изложението, е обсъдил всички релевантни за спора доводи и възражения, както и събраните доказателства. Действително, когато въззивната жалба съдържа оплакване за неправилност на възприетите от първата инстанция фактически изводи, въззивният съд е длъжен да се произнесе по този довод, и въз основа на това може да формира собствени фактически констатации, различни от тези, поставени в основата на първоинстанционното решение ( ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д.№ 1/ 2013 г. на ОСГТК ). В конкретния случай обаче, макар и Благоевградският окръжен съд да е посочил, че препраща към мотивите на районния съд, въззивното решение съдържа собствен анализ на събраните пред първата инстанция доказателства, въз основа на които са формирани самостоятелни изводи. В този смисъл произнасянето по посочения процесуалноправен въпрос е съобразено със задължителната съдебна практика, а преценката за обосноваността на формираните фактически изводи и за съобразяването на правните изводи на въззивния съд с приложимия материален закон се извършва не в настоящата фаза на касационното производство, а при разглеждане на касационната жалба по същество ( т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/ 2009 г. на ОСГТК ). Начинът, по който съдът е извършил преценка на показанията на разпитаните по делото свидетели, по принцип не се обхваща от поставения в изложението правен въпрос. Но за пълнота на изложението следва да се отбележи, че при обсъждането на свидетелските показания въззивният съд изцяло се е съобразил с трайно установената и непротиворечива практика на ВКС, според която гласните доказателства, щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на процесуалния закон и съвкупно с целия доказателствен материал по делото (решение №250/21.12.2015г. по гр.д.№3897/2015г. на І г.о. на ВКС и посоченото в него решение №65 от 16.07.2010г. на ІV г.о. по гр.д.№4216/2008г.); при преценка на свидетелските показания съдът следва да обсъди на първо място установява ли се противоречие в показанията, съпоставяйки данните за осъществяването на релевантните за спора факти, съдържащи се в показанията на всеки един свидетел, а оттам да прецени казаното от кои свидетели следва да се приеме за достоверно и по какви съображения, като основе тази своя преценка на установените по категоричен начин от останалите събрани доказателства факти и обстоятелства (решение №176 на ІІ г.о. на ВКС от 28.05.2011г. по гр.д.№759/2010г.); основно доказателство за установяване на придобивна давност са гласните доказателства, поради което правомощие на съда по същество е да прецени достоверността им и да формира вътрешното си убеждение въз основа на тях, но при тази преценка следва да изхожда от анализа на всички доказателства, т.е. преценката на свидетелските показания следва да се извършва в съвкупност с писмените доказателства и заключенията на приетите експертизи, като се ползват и правилата на логиката; дали е основателно позоваването на придобивна давност съдът преценява при комплексна преценка на всички доказателства относно това упражнявана ли е фактическа власт върху имота и демонстрирано ли е намерение за своене (решение №266 на І г.о. на ВКС от 29.06.2011г. по гр.д.№1058/2010г.). В същия смисъл и решение №79/12.07.2017г. по гр.д.№3244/2016г. на ІV г.о. на ВКС и посочените в него съдебни актове, решение №141/11.10.2019г. по гр.д.№3719/2018г. на І г.о. на ВКС). При постановяване на решението си въззивният съд е извършил цялостен и задълбочен анализ на показанията на разпитаните по делото свидетели, на който е основал и крайния си извод, че ответниците са придобили по давност правото на собственост върху процесния недвижим имот, поради което, дори да се приеме, че към 1978г. наследодателят на ищците е придобил собствеността, то към настоящия момент предявилите иска лица не се легитимират като собственици, доколкото други лица са придобили собствеността въз основа на предвиден в закона придобивен способ, чието осъществяване е доказано по делото. Следва да се отбележи също така, че когато още с исковата молба е представен нотариалният акт, удостоверяващ придобиване по давност на правото на собственост върху имота от праводателя на ответниците, и това придобиване се оспорва, не е необходимо ответниците изрично да се позовават на изтеклата придобивна давност в отговора на исковата молба. Както е посочено и в обжалваното решение, в подобна хипотеза всяка от страните следва да докаже придобивното си основание. В този смисъл практиката на ВКС е категорична (решение №42/11.05.2016г. по гр.д.№4643/2015г. на І г.о. на ВКС; решение №128/12.01.2018г., гр.д.№412/2017г. на ІІ г.о.; решение №141/16.06.2016г. по гр.д.№6231/2015г. на І г.о. на ВКС на ВКС и др.) и с тази практика въззивният съд изцяло се е съобразил. Не може да бъде споделена и тезата на касатора, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване като очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie” - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, както и неприлагането от страна на въззивния съд на императивна правна норма. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл, както и съдебен акт, който е постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. При прочита на обжалваното решение подобни пороци не се установяват. Същото е постановено при точното приложение на разпоредбите, относими към производство по предявения иск за собственост, както и с трайно установената практика на ВКС. С оглед изхода на производството и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторите дължат на ответниците по касация заплащане на направените от тях разноски в касационното производство, а именно сумата 2 000 лв. за адвокатско възнаграждение. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение