Определение № 608 от 03.09.2013 г. на ВКС по т. д. № 787/2012 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на ДА”Д. Р. И В. З.” против въззивното решение на Пловдивския окръжен съд № 478 от 22.03.2012 год., по гр.д.№ 3279/ 2011 год., в частта, с която след отмяна на първоинстанционното решение на ПРС № 3003/25.07.2011 год., по гр.д.№ 10820/2010 год. са уважени предявените от [фирма] срещу касатора, като ответник, обективно съединени искове по чл.59 ЗЗД за заплащане на сумите: 582.07 лв. –възнаграждение на управител на склад; 1783.16 лв.- възнаграждение на въоръжена охрана; 546.58 лв .- изплатено възнаграждение за охрана продукция; 796.72 лв .- обезщетение за ползване на склад от 920 кв.м. за м. януари 2010 год.; 300 лв .- горива за отопление и транспорт; 300 лв .- разходи за палети; 159.32 лв. – разходи за платена консумирана ел. енергия за наетия обект за м. януари 2010год., ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 13. 07. 2010 год. до окончателно им изплащане, както и в частта, с която е потвърден горепосочения съдебен акт на ПРС за осъждане на последния да заплати сумата 1500 лв., представляваща направени от ищцовото АД разходи за наем на площадка за м. януари 2010 год. и в негова тежест са поставени деловодните разноски за двете инстанции, съобразно уважените искови претенции, в общ размер от 1324.47 лв.. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения, че претендираното от ищеца вземане произтича от договор за влог, който и след изтичане на първоначално уговорения срок не е прекратен и по силата на § 1, т.1 ДР на НУРОДДРВВЗ ищцовото АД е продължило да има качеството „съхранител”по см. на горепосочената разпоредба, поради което не е налице хипотезата на неоснователно обогатяване и при липса на изрична уговорка между съконтрахентите на влогоприемателя не се дължат разноски за възнаграждение, съгласно общото законово правило на чл.250, ал.2 ЗЗД. Въведени са и оплаквания за процесуална незаконосъобразност на обжалвания въззивен съдебен акт, предвид липсата на конкретност в заключението на в.л. по изслушаната ССЕ и необсъждане на всички събрани по делото доказателства от решаващия съд. В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, по отношение на определения за значим за изхода на делото въпрос на процесуалното право за правната квалификация на предявения иск, с оглед произхода на претендираното от ищеца вземане и създадената от законодателя правна възможност за влогоприемателя на стоки, съставляващи „държавен резерв” за защита по реда на чл.12, ал.5 от НУРООДДРВВЗ. Като израз на визираното противоречие са посочени: решение на Великотърновския апелативен съд от 29.05.2007 год., по гр.д.№ 364/ 2006 год.; решение на Бургаския апелативен съд № 67 от 10.06.2003 год., по т.д.№ 98/2003 год. и решение на БОС от 14.03.3003 год., по гр.д.№ 58/2002 год.. Ответната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразила по допускане на касационното обжалване и алтернативно по въведените касационни основания. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във вр. с инвокираните оплаквания и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира: Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима. Основателно е искането за допускане на касационно обжалване, поради следното: Съгласно задължителните за съдилищата в страната постановки по т. 1 на ТР №1/19.02. 2010 год. на ОСГТК на ВКС, Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалвания съдебен акт. Следователно, ако съществува вероятност обжалваният съдебен акт на въззивния съд да е недопустим ВКС е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за допустимостта ще се извърши с произнасяне по съществото на подадената касационна жалба. Такава вероятност за недопустимост на обжалваното въззивно решение в процесния случай е налице, доколкото видно от обстоятелствената част на исковата молба и заявен петитум ищецът - [фирма] претендира възстановяване на направени от него, като съхранител по см. на § 1 от ДР на Наредбата за държавен резерв и военновременни запаси, приета с ПМС № 234/ 21. 03. 2003 год. и приложима към настоящия правен спор, необходимо присъщи разходи за съхранение на материали, представляващи „военновременни запаси” по см. на З., предоставени му от ответника за съхранение по силата на сключен помежду им договор, чието действие е преустановено от 01.01.2010 год., но и след тази датата, поради водените преговори за сключване на нов договор, влогоприемателят е продължил да съхранява вещите. Първоинстанционният ПРС е приел, че с оглед така изложените в исковата молба факти и обстоятелства, претенцията на ищеца се основава на сключен между страните договор за влог, чието действие е преустановено, но по силата на чл.255, ал.2 2 ЗЗД, във вр. с чл.12, ал.5 от Наредбата същият, в качеството си на „съхранител” по см. на ЗВРВВЗ е продължил да съхранява и опреснява военновременните запаси на ответника, намиращи се под специален режим, за стойността на които направени в тази вр. разходи следва да бъде ангажирана договорната му отговорност. Въззивният съд е отменил решението на първостепенния съд, като е приел, че дадената правна квалификация на предявения иск е неправилна и с оглед твърдението на ищеца в исковата молба е приел, че претенцията му е за обезщетение от неоснователно обогатяване по чл.59 ЗЗД, по основателността на която се е и произнесъл. Следователно, доколкото при тези данни по делото е налице основателна вероятност въззивният съд, в нарушение на диспозитивното начало да се произнесъл по непредявен иск, то настоящият съдебен състав намира, че касационното обжалване следва да бъде допуснато на осн. чл.280, ал.1, т.1 ГПК. На осн. чл.84, ал.1, т.1 ГПК касаторът ДА”Д. Р. И В. З.” не дължи заплащане на държавна такса за касационното производство, поради което не следва да му бъдат давани указания за внасяна на такава, съгласно чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държаните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, а делото следва да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание. Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК, във вр. с чл.280, ал.1, т.1 ГПК