Определение № 958 от 28.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1886/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 23498/28.02.2024 г., подадена от Н. Б. Й., чрез адвокат А. Р., срещу решение № 18 от 03.01.2024 г. по гр. д. № 11535/2022 г. на Софийски градски съд в частта, с която е отменено р ешение № 564662 от 14.11.2018 г. по гр. д. № 2355/2014 г. на Софийски районен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от Д. И. Х. и Ц. С. Х. евентуален иск срещу Н. Б. Й. за установяване правото на собственост в режим на съпружеска имуществена общност, придобито по силата на придобивна давност, на самостоятелен обект с идентификатор *, представляващ апартамент № 30, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] състоящ се от една стая, дневна, столова с кухненски бокс и обслужващи помещения, със застроена площ от 68.72 кв.м, находящ се в сграда № 1, разположена в поземлен имот с идентификатор *, при съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж - *, *, под обекта – *, и над обекта - *, съгласно кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18-14/06.03.2009 г. на изп. директор на АГКК, както и р ешение № 20018311 от 02.03.2022 г. по гр. д. № 2355/2014 г. на Софийски районен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от Д. И. Х. и Ц. С. Х. срещу А. Л. К., починал в хода на процеса и заместен от Е. А. К., Л. А. К. и В. А. К., и Е. А. К. в лично качество евентуален иск за установяване правото на собственост в режим на съпружеска имуществена общност на ищците на същия имот на основание изтекла в тяхна полза придобивна давност, като вместо това въззивният съд е признал за установено, на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, по иск, предявен от Д. И. Х. и Ц. С. Х. срещу Н. Б. Й., Е. А. К., Л. А. К. и В. А. К., че Д. И. Х. и Ц. С. Х. с а собственици по силата на изтекла в тяхна полза, за периода от 31.05.2004 г. до 31.05.2009 г., придобивна давност при осъществявано от тях добросъвестно владение, установено въз основа на договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № 128, т. 1, peг. № 2568, д. № 90/26.04.2004 г. на нотариус П. Т., на описания по-горе имот.

Въззивното решение в частта, с която са потвърдени първоинстанционните решения № 564662 от 14.11.2018 г. и № 20018311 от 02.03.2022 г. з а отхвърляне на предявения от Д. И. Х. и Ц. С. Х. срещу А. Л. К., починал в хода на процеса и заместен от Е. А. К., Л. А. К. и В. А. К., и Е. А. К. в лично качество главен иск за установяване пълноправното право на собственост в режим на съпружеска имуществена общност на ищците върху имота по силата на договор за покупко-продажба е влязло в сила, като необжалвано.

Въззивният съд е съобразил, че ищците твърдят, че са собственици в условията на СИО на описания по-горе апартамент, заедно с прилежащото му таванско помещение и с припадащите му се идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху дворното място, който придобили по силата на договор за покупко-продажба, сключен с нот. акт № 128, т. I, peг. № 2568, д. № 90/26.04.2004 г. на нотариус П. Т.. Сочат, че имотът е бил придобит от К. Й. по силата на договор за замяна, сключен с нот. акт № 33/17.11.1992 г. След придобиване на имота, на 11.09.1993 г. К. Б. Й. и С. В. С. са сключили брак, като след брака съпругата е приела фамилията Й.. На 27.10.1996 г. е родена С. К. Й., чието собствено име е променено с решение на СРС на Д.. Излагат, че на 02.07.1998 г. К. Й. е починал и е оставил за наследници по закон съпругата си С. Й. и дъщеря си С. (Д.) Й.. Преди смъртта си К. Й., със саморъчно завещание от 14.03.1998 г., е завещал цялото си движимо и недвижимо имущество на сестра си Н. Б. Й.. На 29.09.1998 г. С. В. Й. и С. К. Й. са продали на ответниците А. Л. К. и Е. А. К. съсобствения си, придобит по наследство имот - апартамент № 30, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес]. Твърдят, че през м. декември 1998 г. Н. Б. Й. е предявила иск за делба срещу С. В. Й. и С. (Д.) К. Й., по който е било образувано гр. д. № 9511/1998 г. по описа на СРС, 61 състав. В хода на това производство ответниците са направили възражение за намаляване на завещателно разпореждане, като с решение от 14.11.2002 г. то е уважено и делбата е допусната между Н. Б. Й., А. К. и Е. К., при квоти 1/3 и 2/3 в режим на СИО. Твърдят, че в хода на висящото делбено дело, с нот. акт № 128, т. I, peг. № 2568, д. № 90/26.04.2004 г., А. и Е. К. са прехвърлили на ищците правото на собственост върху процесния имот. Поддържат, че не са обвързани от постановеното решение в производството по допускане на делбата, тъй като исковата молба и решението не са били вписани преди сключване на договора, с който са купили имота от А. и Е. К., като твърдят, че дори да се приеме, че са придобили само идеална част от него по силата на сключения договор за продажба, то са го придобили по силата на изтекла в тяхна полза придобивна давност. Поддържат, че са били добросъвестни владелци, а освен това са присъединили владението и на праводателите си. Молят да бъдат признати за собственици на посочения в исковата молба недвижим имот на основание договор за покупко-продажба, а при условията на евентуалност - по силата на придобивна давност. От страна на ответниците е депозиран отговор на исковата молба от Н. Б. Й., която заявява, че оспорва предявените искове. Твърди, че по силата на решение, с което е възстановена запазената част от наследството на К. Й., неговата съпруга и дъщеря са придобили 2/3 ид. ч. от имота, като последните не са прехвърлили собствеността върху идеалните части, които не притежават, при сключване на договора за покупко-продажба с А. и Е. К.. Именно поради това към момента на сключване на този договор не е настъпил и вещнопрехвърлителният му ефект. Едва с влизане в сила на съдебното решение С. и С. Й. са придобили право на собственост, като за 1/3 ид. ч. разпореждането с имота не е произвело вещнопрехвърлително действие. Оспорва твърдението, че ищците необезпокоявано са ползвали имота от датата на закупуването му, тъй като майката на ответницата редовно го е посещавала. Съобщенията до К. пристигали на адреса на имота; освен това са се познавали с продавачите си, тъй като имали имоти в [населено място].

Софийски градски съд е намерил за допустим предявения иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК по отношение на ответниците А. К. и Е. К., като в това отношение се е позовал на определение № 192/13.11.2020 г. по ч. гр. д. № 3192/2020 г. на ВКС, I г. о. Визирал е, че в случая е налице спор относно собствеността върху процесния имот, доколкото всяка от страните заявява, че е собственик или притежава идеални части от него, а освен това по отношение на 2/3 от идеалните части на имота допустимостта се обосновава с постановено решение по допускане и извършване на делба в друго производство.

Съдът е приел, че от събраните по делото доказателства се установява, а и не е спорно между страните, че с договор за замяна, сключен с нот. акт № 33, т. L., д. № 18536/1992 г. К. Б. Й. е придобил правото на собственост върху процесния апартамент. Съгласно препис извлечение от акт за смърт и удостоверение за наследници К. Б. Й. е починал на 02.07.1998 г. и е оставил наследници по закон С. В. Й. и С. К. Й.. С договор за продажба на недвижим имот, сключен с нот. акт № 008, т. В-1, peг. № 024, д. № 008/1998 г. на нотариус Д. Г., С. В. Й. и С. К. Й. са прехвърлили на А. Л. К. и Е. А. К. същия апартамент. На 28.12.1998 г. Н. Б. Й. е предявила иск за делба на процесния недвижим имот, като е изложила твърдения, че е собственик на 1/3 ид. ч. от него по силата на саморъчно завещание, оставено от нейния брат К. Б. Й., с което той й е завещал цялото си движимо и недвижимо имущество. По исковата молба е образувано гр. д. № 9511/1998 г. по описа на СРС, 61 състав, като същата е вписана в Служба по вписванията на 02.08.2011 г. С решение от 14.11.2002 г., поправено с решение от 08.01.2007 г., са намалени завещателните разпореждания на К. Б. Й., направени със завещание от 14.03.1998 г. в полза на Н. Б. Й., до размер от 1/3 ид. ч., по искане за възстановяване на запазена част, направено с възражение от С. Й. - лично и като законен представител на малолетната Д. К. Й., с правно основание чл. 30, ал. 1 ЗН, в размер на 2/3 ид. ч., и е допусната делба на апартамент № 30 при следните квоти: за Н. Б. Й. - 1/3 ид. ч., и за А. К. и Е. К. - 2/3 ид. ч. в режим на СИО. С решение от 16.01.2014 г. по гр. д. № 9511/1998 г. на СРС, 61 състав допуснатият до делба недвижим имот е изнесен на публична продан, като по издаден изпълнителен лист в полза на Н. Б. Й. от 02.12.2015 г. е образувано изп. д. № 20198390400583 по описа на ЧСИ И. М.-К., като изпълнителното производство е спряно въз основа на обезпечителна заповед от 29.06.2021 г., издадена по гр. д. № 2355/2014 г. на СРС. С договор за покупко-продажба, сключен с нот. акт № 128, т. І, peг. № 2568, д. № 90/26.04.2004 г. на нотариус П. Т., А. Л. К. и съпругата му Е. А. К. са прехвърлили на Д. И. Х. и Ц. С. Х. процесния апартамент № 30, като са се задължили да предадат владението върху имота до 31.05.2004 г. Съгласно удостоверение, издадено от Служба по вписванията към Софийски районен съд, изх. № 04819/18.03.2004 г., към 15.03.2004 г. е вписана договорна ипотека - том X., акт 134, д. № 23711/2003 г. в полза на Обединена българска банка, като не са отразени други вписвания по партидата на прехвърлителите или имота.

Софийски градски съд е приел, че от събраните по делото доказателства се установява, че към момента на сключване на договора за покупко-продажба с нот. акт № 128, т. І, peг. № 2568, д. № 90/26.04.2004 г. А. К. и Е. К. не са били собственици на процесния имот, доколкото същият е бил предмет на универсално завещателно разпореждане в полза на Н. Б. Й.. Едва с решение от 14.11.2002 г., поправено с решение от 08.01.2007 г., по гр. д. № 9511/1998 г. на СРС, са намалени завещателните разпореждания на К. Б. Й., починал на 02.07.1998 г., направени със завещание от 14.03.1998 г. в полза на Н. Б. Й., до размер от 1/3 ид. ч. по искане за възстановяване на запазена част, направено с възражение от С. Й. - лично и като законен представител на малолетната Д. (С.) К. Й., с правно основание чл. 30, ал. 1 ЗН, от наследството на К. Б. Й. в размер на 2/3 ид. ч. Следователно към момента, в който праводателите на ищците са сключили договора с нот. акт № 128/26.04.2004 г., те не са били собственици и не са прехвърлили правото на собственост върху имота на договорно основание. По тази причина ищците не се легитимират като собственици по силата на договор за покупко-продажба, което обуславя разглеждането на предявения евентуален иск за собственост въз основа на изтекла придобивна давност.

Въззивният съдебен състав е счел за неправилен извода на първоинстанционния съд, че Д. И. Х. и Ц. С. Х. са били обвързани от постановеното решение по допускане на делба по гр. д. № 9511/1998 г. на СРС, с което е прието, че между Н. Й., А. К. и Е. К. е възникнала съсобственост върху процесния имот при определените квоти. Посочил е, че на първо място, към момента на сключване на договора, с който А. и Е. К. са продали на Д. Х. и Ц. Х. процесния имот, те не са били негови собственици, т.е. прехвърлили са чужд имот, доколкото решението, с което е намалено завещателното разпореждане, е конститутивно и има действие за напред, поради което и прехвърлителите не са били придобили собствеността към момента на откриване на наследството. В конкретния случай не намира приложение разпоредбата на чл. 37 ЗН, тъй като тя касае разпореждане с наследствен имот, който е прехвърлен от заветниците или надарените, но не и от наследниците по закон. Не е настъпило правоприемство в хода на висящ исков процес по смисъла на чл. 226 ГПК, доколкото договорът не е породил вещнопрехвърлително действие. Обстоятелството, че ищците са установили владение върху имота въз основа на акт, който не ги е направил собственици, не обосновава извод за правоприемство, тъй като те не черпят права, а установяват фактическа власт върху спорния имот. На следващо място, според въззивния състав СРС не е съобразил разпоредбата на чл. 226, ал. 3 ГПК, според която постановеното решение във всички случаи съставлява пресъдено нещо и спрямо приобретателя, с изключение на действията на вписването, к огато се отнася за недвижим имот (чл. 114 ЗС), и за придобиване на собственост чрез добросъвестно владение (чл. 78 ЗС), когато се отнася за движими вещи. Съгласно разпоредбата на чл. 114, б. „в“, във вр. с чл. 112, б. „з“ и б. „г“ ЗС, исковите молби за делба се вписват. Придобитите права преди вписването на исковата молба не могат да бъдат засегнати от последващото вписване (по аргумент от разпоредбата на чл. 114 б. „в“ ЗС, като това вписване е непротивопоставимо на третите на спора лица. В конкретния случай исковата молба, въз основа на която е образувано гр. д. № 9511/1998 г. по описа на СРС, 61 състав, е подадена на 29.12.1998 г., а е вписана на 02.08.2011 г., т.е след извършване на прехвърлителната сделка. Следователно ищците не са обвързани от постановените съдебни решения.

Според Софийски градски съд, с договора, сключен с нот. акт № 128, т. І, peг. № 2568, д. № 90/26.04.2004 г., А. Н. К. и Е. А. К., Д. И. Х. и Ц. С. Х. са уговорили, че владението върху имота ще бъде предадено не по-късно от 31.05.2004 г. Приел е, че между страните не е налице спор относно това, че владението е предадено съобразно уговореното, а освен това обстоятелството, че ищците са започнали да осъществяват фактическа власт върху имота, се установява и от събраните по делото гласни доказателства, включително чрез разпит на свидетелката С. И. Й., майка на Н. Б. Й.. Ето защо е заключил, че считано от 31.05.2004 г. ищците са започнали да владеят процесния имот.

Въззивният съдебен състав е изложил, че съгласно разпоредбата на чл. 79 ЗС правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години (ал. 1), а ако владението е добросъвестно - в продължение на 5 години (ал. 2). С оглед наведените от ищците твърдения, че са придобили процесния имот по силата на изтекла в тяхна полза придобивна давност въз основа на осъществявано от тях добросъвестно владение, е обсъдил приложението на чл. 70, ал. 1 ЗС. Посочил е, че според тази разпоредба владелецът е добросъвестен, когато владее вещта на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена. Съдът е приел, че от събраните по делото доказателства се установява, а и не е спорно, че ищците са установили владението си върху имота въз основа на договор за покупко-продажба, който е акт, годен да ги направи собственици. Спорният въпрос дали купувачите по този договор са знаели, че праводателите им не са били собственици, следва да бъде обсъден с оглед разпоредбата на чл. 70, ал. 1, изр. второ ЗС, според която е достатъчно добросъвестността да е съществувала при възникване на правното основание, т.е. към момента на сключване на договора. Според СГС, доколкото се установява, че исковата молба за делба, по която ответници са били продавачите по договора за продажба, е била вписана след сключването му, и с оглед обстоятелството, че не са ангажирани други доказателства, които да установяват, че Д. Х. и Ц. Х. са знаели към релевантния момент, че праводателите им К. не са били собственици, то установеното владение е добросъвестно. В чл. 70, ал. 2 ЗС е посочено освен това, че добросъвестността се предполага до доказване на противното. Следователно в тежест на ответниците е било да проведат пълно обратно доказване на посоченото обстоятелство. Събраните по делото гласни доказателства чрез разпит на свидетелката С. Й. не установяват твърденията на Н. Й., че ищците са били недобросъвестни към момента на сключване на договора, тъй като посещенията на свидетелката в процесния имот касаят период след установяване на владението върху имота въз основа на сключения договор (време, в което е извършван ремонт). Според съда е без правно значение и обстоятелството, че постоянният и настоящ адрес на ответниците К. е бил този на процесния имот и там са били получавани призовки за съдебни заседания. В производството по гр. д. № 9511/1998 г. на СРС А. К. и Е. К. са призовавани по реда на чл. 51, ал. 2 ГПК (отм.) и чрез Държавен вестник и са представлявани от особен представител, т.е. след конституирането си като страни в делбеното производство те не са получавали призовки на адреса на процесния имот към момента или преди процесната продажба през 2004 г., а са уведомявани чрез определените им представители. Едва след 2009 г. до постоянния адрес на ответниците са изпращани съдебни книжа, но с оглед разпоредбата на чл. 70, ал. 2 ЗС, това обстоятелство е без правно значение. Следователно за периода от 31.05.2004 г. до 31.05.2009 г. ищците са установили добросъвестно владение върху целия спорен имот, поради което и са го придобили по давност на основание чл. 79, ал. 2 ЗС. В тази връзка въззивният съд е съобразил и че не се твърдят, а и не се установяват обстоятелства, които да спират или прекъсват давността.

Жалбоподателката счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС – решение № 80/07.07.2014 г. по гр. д. № 6441/2013 г., ІІ г. о. и решение № 97/27.07.2015 г. по гр. д. № 6353/2014 г., ІІ г. о., по въпросите:

1. Може ли лице, на което съделител е прехвърлил целия делбен имот по време на процеса за делба, да го придобие по давност, позовавайки се на това, че за него, като трето лице приобретател, тече придобивна давност по време на производството по делба, поради това че делото е продължило между прехвърлителя му и останалите съсобственици и то не е встъпило в производството по делба;

2. При висящ процес по иск за делба на недвижим имот тече ли придобивна давност за третото лице-приобретател на спорния недвижим имот, което лице се позовава на добросъвестно владение по силата на придобивна сделка, сключена между него и съсобственик в делбения имот;

3. Въпросът относно прилагане разпоредбата на чл. 121, ал. 3 ГПК (отм.), сега чл. 226, ал. 3 ГПК, и, конкретно, намира ли приложение ограничението в разпоредбата на чл. 226, ал. 3 ГПК относно невписаната искова молба за делба, според която постановеното решение във всички случаи съставлява пресъдено нещо и спрямо приобретателя, с изключение на действията на вписването, когато се отнася за недвижим имот (чл. 114 ЗС), в случай че към датата на образуване на делото за делба не е съществувало изискване за вписване на тези искови молби.

Постъпил е отговор на касационната жалба от Д. Х. и Ц. Х., в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Първият и вторият въпроси от изложението не са съобразени с конкретните решаващи мотиви на въззивния съд и по тази причина са ирелевантни. Те предполагат, че третото лице-приобретател черпи права от съсобственик – страна по дело за делба, докато в случая Софийски градски съд е заключил, че не е налице хипотезата на чл. 226, ал. 1 ГПК, тъй като в хода на производството по съдебна делба (гр. д. № 9511/1998 г. по описа на СРС, 61 състав) не е било извършено прехвърляне на спорното право от страна на А. и Е. К. на Ц. Х. и Д. Х.. Същият е приел, че съпрузите К. към момента на прехвърлянето с нот. акт № 128/26.04.2004 г. не са били собственици (съсобственици) на имота (закупили са го от несобственици и по силата на нот. акт № 008/29.09.1998 г. са получили единствено владение върху него), тъй като при осъществяване на посочената сделка не е било налице влязло в сила конститутивно решение за намаляване на завещателното разпореждане и за възстановяване запазената част на законните наследници на К. Й..

По същата причина неотносима е и визираната практика по чл. 290 ГПК, която се отнася до хипотези, при които съделителят-прехвърлител се явява съсобственик на имота към момента на прехвърлянето.

Третият въпрос от изложението, който касае изключението по чл. 226, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 226, ал. 1 ГПК, доколкото е поставен в пряка връзка с първите два въпроса, също не може да обуслови допускане на касационно обжалване. Той предполага въззивният съд да е намерил за приложима разпоредбата на чл. 226, ал. 1 ГПК, което в случая не е така.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.

В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

Всеки от ответниците по касационната жалба има право на 3000 лв. разноски за адвокат, направени в производството пред ВКС.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,