Определение № 133 от 30.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4193/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Я. Н. и Т. Н. Т., чрез пълномощника им адвокат Т. Г., против решение № 109 от 13.04.2020 г., постановено по гр.д. № 1002 по описа за 2020 г. на Окръжен съд-Стара Загора, с което е потвърдено решение № 1337 от 17.10.2019 г. по гр.д. № 1707/2017 г. на Районен съд-Стара Загора за отхвърляне на предявените при условията на пасивно субективно съединяване от А. Я. Т. и Т. Н. Т. против Д. Т. Д., Б. Д. И., Т. Д. И. и Д. Ж. И. и против Т. В. П. отрицателни установителни искове за собственост по отношение на поземлен имот с идентификатор *** с площ 600 кв.м., находящ се в землището на [населено място], местност „Б. “.. Писмен отговор по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК е подаден от Т. В. П., чрез пълномощника й адвокат В. А., в който е оспорена наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендира възстановяване на направените разноски. Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от страна в процеса, в срока по чл.283 ГПК /на жалбоподателите не е връчен препис от решението/ и насочена срещу подлежащо на касационно обжалване решение, постановено по спор за собственост, при който не е релевантна цената на иска съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съд съобрази следното: За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че ищците имат правен интерес от предявените отрицателни установителни искове за собственост, като наследници на Т. Н. Т., починал на 21.05.1996 г. и признато им в това качество право на възстановяване на собствеността в стари възстановими граници с Решение № 51932 от 31.01.1994 г. на ПК-Стара Загора. Процесният имот попада в границите на признатия за възстановяване имот /отразен под № 140 в помощния план, част от който е новообразуван имот № 260.22 с площ 1126 кв.м. по одобрения през 2004 г. ПНИ/ и се намира в местност по § 4 ПЗР ЗСПЗЗ и за него ответниците Д. Т. Д., Б. Д. И., Т. Д. И. и Д. Ж. И., като наследници на Д. И. Д. са се снабдили с констативен нотариален акт за собственост № 92, том I, рег. № 22, дело № 92/2010 г. на нотариус Г. В. и с нотариален акт от същата дата /4.08.2010 г./ № 93, том I, рег.№ 2215, дело № 53/2010 г. на същия нотариус са продали имота на Т. В. П. /като тази фактическа обстановка е безспорна/. Съдът е счел, че спорен между страните по делото е въпросът за собствеността върху процесния недвижим имот, тъй като е налице противопоставяне правата на бившите собственици с правата на ползвателите. Приел е за доказано, че са били налице предпоставките за придобиване собствеността от Д. И. Д. – предоставено му е право на ползване на основание ПМС № 76 /решение № 111а ог 21.09.1978 г. на ИК на ГНС и удостоверение № 292 от 29.05.1980 г. на ГНС-Стара Загора/, ползвателят е застроил имота преди 1.03.1991 г. /строително разрешение, утвърден проект и заключението на строително-техническата експертиза, както и събраните гласни доказателства/ и е заплатил цената на земята по установения законов ред въз основа на изготвена оценка /изготвена на 25.02.2009 г. по заявление на Д. И. Д. от 19.06.1992 г., като дължимата сума е внесена на 16.04.2009 г./. По отношение доводите във въззивната жалба, касаещи отменените с решение по гр.д. № 5368/2015 г. на Районен съд-Стара Загора заповеди на кмета на община Стара Загора № 2525/26.09.2008 г. /с която на наследниците на Д. И. Д. се признава правото да придобият собствеността на 600 кв.м. от имот № *, целият от 1126 кв.м. в м.“Б. "/, № РД-25-628/19.03.2015 г. /с която е изменен ПНИ, одобрен 2004 г., като е променен регистъра към ПНИ в частта му за ПИ 260.22/ и № РД-25-1503/26.10.2015 г. /с която е изменен ПНИ, одобрен 2004 г., като ПИ 260.22 е разделен на ПИ 260.22 с площ 526 кв.м. за Т. Н. Т. и на ПИ 260.71 с площ 600 кв.м. за наследниците на Д. И. Д./, въззивният съд е посочил, че административната процедура е станала висяща именно поради отмяна на тези заповеди и това обуславя правото на установителен иск за ищците, които в съдебното производство могат да защитят, претендираното от тях право, по отношение на ползвателя, който евентуално не отговаря на законовите изисквания за трансформация на правото му в право на собственост. В случая по несъмнен и безспорен начин е доказано правото на Д. И. Д., респ.неговите наследници, да претендират и получат собствеността върху процесния имот. Именно затова и ответницата Т. В. П., като частен правоприемник на наследниците на Д. И. Д., се ползва от същите права и в административното производство заповедта по § 4к, ал.7 ПЗР ЗСПЗЗ следва да бъде в нейна полза. По отношение заявеното от Т. В. П. евентуално придобивно основание – придобивна давност на основание чл.79, ал.2 ЗС – въззивният съд също е счел доводите на ищците за неоснователни. Посочил е, че е доказано, че на 4.08.2010 г. Т. П. е закупила имота от наследниците на ползвателя, като към този момент, същият е бил напълно индивидуализиран с посочени граници, местонахождения и номер и на продавачите е било признато правото на собственост със заповед на кмета, която не е била отменена. Следователно към датата на сделката Т. В. П. не би могла да знае, че заповедите не са влезли в сила, поради неправилното им връчване от страна на общинската администрация и че след пет години неизвестни за нея лица ще оспорят правата на праводателите й, поради което е добросъвестен купувач. Владението се основава на валидна правна сделка и е непрекъснато, поради което собствеността е придобита с изтичане на петгодишна придобивна давност. По отношение довода, че давност не е могла да тече, тъй като не е приключила административната реституционна процедура, съдът е счел, за да започне да тече придобивната давност, необходимо условие е имотът да е бил преди това достатъчно индивидуализиран и намерението на ползвателя да владее да е било насочено точно към този определен обект. В случая със Заповед № РД-25-1503/26.05.2010 г. на Кмета на Община- Ст.Загора спорният недвижим имот е бил индивидуализиран с конкретни граници, което прави възможно прилагането на института на придобивната давност, тъй като от този момент нататък е налице конкретен имот, и от този момент владението му е започнало да се осъществява с всички необходими елементи на владението, като част от фактическия състав на придобиването по давност. Следователно придобивната давност в полза на ползвателите е можела да започне да тече от 26.05.2010 г. Доста по- късно на 20.10.2015 г. ищците са подали жалба и са оспорили издадените заповеди от Кмета на Община- Ст.Загора, с които е било трансформирано правото на ползване в право на собственост на ползвателя Д. И. Д., страна по делото и на нея това оспорване не е било неизвестно, доколкото не е конституирана в административното производство. Чак на 29.03.2017 г. е предявен настоящия иск, но към този момент тя вече е била станала собственик на процесния недвижим имот на собствено основание, независимо от това на нейните продавачи, тъй като тя вече е била владяла като добросъвестен владелец необезпокоявано повече от 5 години имота, като собственик на основание, годно да я направи собственик. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК А. Я. Н. и Т. Н. Т. се позовават. на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като поставят следните въпроси: 1) при постановяване на въззивно решение длъжен ли е съдът да обсъжда доказателствата в тяхната съвкупност, както и да изложи конкретни съображения защо отхвърля въведените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на обжалваното първоинстанционно решение; 2) по какъв ред и условия следва да се възстановява собствеността върху имоти в терени по § 4 ПЗР ЗСПЗЗ, за които с влязло в сила решение на съответната ПК е признато право на собственост в съществуващи /възстановими/ реални граници; 3) относно приложението на чл.79, ал.2 ЗС за земеделски имоти, подлежащи на възстановяване и началото на давностния срок за придобиване на собствеността по отношение на имоти в територии по § 4 ПЗР ЗСПЗЗ; 4) тече ли давност за ползвателите в условията на неприключила административна процедура по възстановяване на собствеността със заповед о § 4к, ал.7 ПЗР ЗСПЗЗ; 5) допустимо ли е при наличие на влязъл в сила план за новообразувани имоти в терени по § 4 ПЗР ЗСПЗЗ, да се признават права в собственост на ползватели по административен ред; 6) допустимо ли е и в какви случаи е възможно по административен ред да се правят промени на влязъл в сила план за новообразуваните имоти за терени по § 4 ПЗР ЗСПЗЗ, съответно на приложения към него регистър на имотите. 7) подлежат ли на касационно обжалване въззивните съдебни решения по искове с правно основание чл.124, ал.1, предл.второ ГПК. Практиката на ВКС /решения по чл.290 ГПК/, на която се позовават касаторите, дава отговор на въпросите за началото на давностния срок за придобиване на собствеността при неприключила реституционна процедура, включително и за имоти в терени по § 4 ПЗР ЗСПЗЗ и за условията, при които може да се приеме, че решение на ОСЗ е породило конститутивно действие при възстановяване собствеността на имот в терен по § 4 ПЗР ЗСПЗЗ и как се придобива собствеността на такива имоти, т.е. относима е към поставените втори, трети и четвърти въпрос /последните два, касаещи допълнително изложените от съда съображения по наведеното от Т. В. П. евентуално придобивно основание/, а следователно по останалите въпроси се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По първия въпрос е налице трайна практика на ВКС по приложението на чл.12 и чл.235, ал.2 ГПК, поради което не може да се приеме, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона или за развитие на правото. Същевременно въззивното решение не противоречи на практиката на ВКС /относно задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото, като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство/. Тезата на касаторите, че не са изложени никакви фактически и правни доводи по съществото на спора и въведените във въззивната жалба оплаквания е мотивирана единствено с довода, свързан с употребени от въззивния съд бланкетни изрази за неоснователност и недоказаност на наведените във въззивната жалба оплаквания срещу първоинстанционното решение. Тази теза обаче не отчита, че макар да е употребил посочените бланкетни изрази, въззивният съд /макар е не особено прецизно/ е разгледал и е посочил защо са неоснователни доводите на жалбоподателите, респ. защо е правилно първоинстанционното решение, като се има и предвид, че по фактическата обстановка липсва спор между страните. По втория въпрос не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В приложената от касаторите практика на ВКС е дадено тълкуване, че правото на собственост върху имоти, находящи се в терен по § 4 ПЗР ЗСПЗЗ съответно следва да се приеме за възстановено с издаване на заповед по § 4к,ал.7 ПЗР ЗСПЗЗ независимо от обстоятелството дали в конкретния случай има позоваване от трето лице на § 4а, респ.§ 4б ПЗР ЗСПЗЗ като придобивно основание. Целта на административното производство е да се установи дали за имота има заявени права за трансформиране на правото на ползване в право на собственост и с оглед на това да се извърши преценка дали са налице предпоставките за възстановяване на собствеността в реални граници. Съгласно чл.28,ал.1 ППЗСПЗЗ в този случай се изготвя помощен план по § 4к, ал.1 ПЗР ЗСПЗЗ, който съдържа данни както за имотите, предоставени за ползване, така и за имотите, съществували преди образуване на ТКЗС и ДЗС. Именно с този план се установяват границите на имотите, правото на собственост върху които се придобива, съответно възстановява по реда на § 4к,ал.7 и при условията на § 4а, 4б и 4з ПЗР ЗСПЗЗ /чл.28,ал.4 ППЗСПЗЗ/. Посоченото тълкуване е неотносимо в настоящия случай с оглед предмета на спора. Решенията, по които е дадено тълкуването са постановени по ревандикационен или положителен установителен иск за собственост, при които е релевантно дали ищецът може да се легитимира като собственик на имота. При предявен отрицателен установителен иск в хипотеза като настоящата, при която не е приключила нито реституционната процедура на ищците, нито процедурата по придобиване на собствеността на основание § 4а ПЗР ЗСПЗЗ, предмет на спора е имат ли право наследниците на Д. И. Д. да придобият собствеността при условията на § 4а ПЗР ЗСПЗЗ, респ. техният частен правоприемник Т. В. П. въз основа на сключения между тях договор за покупко-продажба. Допустимостта на такъв отрицателен установителен иск за собственост, чрез който да се установи на кого следва да бъде издадена заповедта по § 4к, ал.7 ПЗР ЗСПЗЗ, е безспорно възприета в практиката на ВКС /мотиви към т.1 на Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. по т.д. № 8/2012 г., ОСГТК на ВКС, решение № 384 от 02.11.2012 г. по гр. д. № 804/2011 г., ВКС, I г.о., решение № 194 от 8.12.2017 г. по гр.д. № 1016/2017 г., I г.о., решение № 194 от 8.12.2017 г. по гр.д. № 1016/2017 г., I г.о., решение № 95 от 09.03.2012 г. по гр. д. № 548/2010 г., ВКС, I г.о./. Именно с оглед предмета на спора по настоящия отрицателен установителен иск, неотносими се явяват поставените пети и шести въпрос. Както се посочи предмет на делото е дали ответниците имат право по § 4а ПЗР ЗСПЗЗ, което следва да бъде зачетено и по отношение частния приобретател по договора за покупко-продажба с оглед установяване кое лице е легитимирано да му се издаде заповед по § 4к, ал.7 ПЗР ЗСПЗЗ /ищците, ако отрицателния установителен иск бъде уважен или ответницата Т. В. П., ако искът бъде отхвърлен/. При разрешаването на този спор е ирелевантно дали незаконосъобразно /при липса на разрешен спор по § 4, ал.8, т.1 ПЗР ЗСПЗЗ/ по административен ред е бил изменен вече одобрения план за новообразуваните имоти и съответно регистъра към този план. От значение е единствено осъществени ли са предпоставките по § 4а, ал.1 ПЗР ЗСПЗЗ /а в случая е установено предоставяне правото на ползване въз основа на акт на Министерски съвет, застрояване на имота преди 1.03.1991 г. ползвателят е наприл искане за оценка още при условията на първоначалната редакция на § 4а ПЗР ЗСПЗЗ от ДВ бр.28/3.04.1992 г. и плащането на земята е извършено в според редакцията, уреждаща срока, към момента на издаване на оценката от общината, като лицата не могат да загубят права, поради несвоевременното издаване на оценката от общинската администрация/. Седмият въпрос е свързан с отбелязването във въззивното решение, че същото е окончателно, но не може да обоснове допускане на касационно обжалване, тъй като от една страна отговора на въпроса е законодателно даден в нормата на чл.280, ал.3, т.1 ГПК, а от друга страна – допускане на касационно обжалване, за да се даде отговор на този въпрос, е безпредметно, след като настоящия състав приема касационната жалба за допустима и именно поради това разглежда налице ли са предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. След като липсва основание за допускане на касационно обжалване по отношение на главното, въведено от ответниците, основание на отрицателния установителен иск, а именно относно правото да придобият собствеността при условията на § 4а ПЗР ЗСПЗЗ, то не следва да се преценяват предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК спрямо третия и четвъртия от поставените въпроси, тъй като същите касаят само евентуално заявеното от Т. В. П. евентуално основание на иска – придобивна давност по чл.79, ал.2 ЗС – поради което отговора на въпросите не би могъл да обуслови различен изход от спора. С оглед изхода на настоящото производство А. Я. Н. и Т. Н. Т. следва да възстановят на Т. В. П. направените по повод касационната жалба разноски в размер на 500.00 лв., представляващи заплатено възнаграждение на адвокат В. А.. С оглед изложеното, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение