Определение № 1178 от 01.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 306/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ответника „БАКАЛСКИ 96“ ЕООД срещу решението на Апелативен съд Пловдив под №464/07.11.2022г. по в.т.д. №383/2022г., с което след отмяна на решение на ОС – Пловдив № 260110 от 21.04.2022 г. по т.д. №104/2021г., жалбоподателят е осъден да заплати на ЗК „ЕДИНСТВО“ сумата 46 295,09 лв. - дължима наемна цена по договор за пренаемане на земеделски земи от 13.07.2018 г. за стопанската 2018/2019 г. и договор за пренаемане на земеделски земи от 13.07.2019 г. за стопанската 2019/2020 г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от 15.10.2020 г. до окончателното й изплащане, като е прието за неоснователно възражението за прихващане.

Касаторът твърди, че решението е неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон, необосновано и постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Поддържа, че в нарушение на чл. 236, ал. 2 ГПК въззивният съд не бил коментирал материалите по прокурорската преписка и показанията на свидетеля С. Бакалски в цялост, и ако беше сторил това, щял да стигне до извода, че председателят на кооперацията е знаел за засятата люцерна. Поддържа, че апелативният съд неправилно бил приложил и разпоредбата на чл. 92 от ЗЗД, приемайки че дружеството няма права върху продукцията след изтичане на срока на договора. Поддържа, че тя е изцяло неприложима, тъй като ЗК „Единство“ не е собственик на земята, а само наемател. Сочи, че противно на приетото от въззивния съд, предоставянето на земята на новия наемател, без да му се даде възможност да прибере продукцията, съставлява виновно и противоправно поведение, от което са му причинени вреди. С оглед горното претендира отмяна на въззивното решение и отхвърляне на исковите претенции.

В приложеното към касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът поставя следния въпрос, за който твърди противоречие с практиката на ВКС, обективирана в цитираните и приложени решения по т.д.№2435/2016г. на ВКС, 2 т.о. и гр.д.№ 952/2015г., ВКС, 3г.о., като основание за допускане по чл. 280, ал.1 т.1 от ГПК:

1. „ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните, допустими и относими към предмета на спора, фактите, на които се основават и доказателствата за тях?“

Ответникът по касационната жалба – Земеделска кооперация „Единство“ я оспорва по съображения, подробно изложени в отговора от 14.02.2023г. чрез процесуалния си пълномощник - адв. П., като поддържа, че не са налице предпоставките за допускане до касация на обжалваното решение. Претендира разноски.

Настоящият съдебен състав, намира че касационнатата жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт, изложени са основания по чл. 281 ГПК и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, АС – Пловдив е приел, че между страните по делото са сключени два договора, първият договор от 13.07.2018 г., съгласно който ищецът ЗК „Единство“ е предоставил на ответника за временно възмездно ползване през стопанската 2018/2019 г. земеделска земя в размер на 2 927,571 дка в землището на [населено място], в различни местности под опис, срещу цена от 45 лв. на декар за стопанската година, платима 30 % авансово при сключване на договора и остатъка в срок до 20.08.2019 г., като с договор от 21.07.2018 г. с цел окрупняване на масиви е пренаел за временно и възмездно ползване през стопанската 2018/2019 г. земеделска земя общо 333,653 дка в землището на [населено място]. ПлАС е посочил, че вторият договор от 13.07.2019 г. се отнася за следващата стопанска година 2019/2020 г. и е със същите клаузи като първия. Апелативният съд е приел, че договорите са в обикновена писмена форма, а не с нотариална заверка на подписите съгласно изискването на чл. 3 от Закона за арендата, уреждащ арендните отношения в земеделието и арендуването на земеделската земя. Въззивният съд не е приел извода за нищожност на договорите, направен от първоинстанционния съд, и е заключил, че договорите имат всички съществени елементи, да се считат съобразени с разпоредбата на чл.4а от ЗСПЗЗ, в която е предвидено земеделската земя да може да се отдава под наем, когато са посочени условията за това, като за договори за наем на земеделска земя със срок до една година, какъвто срок е уговорен от страните в процесните договори, не е необходима писмената форма с нотариална заверка на подписите, посочена в чл.4 б от закона. С оглед горното, прилагайки конверсия и позовавайки се на Тълкувателно решение № 2 от 20.07.2017 г. на ВКС по т.д. №2/2015 на ОСГТК, апелативният съд е приел, че процесните договори са действителни. Кредитирайки заключението на изслушаната експертиза, апелативният съд е приел, че за стопанската 2018/2019 г. и след прихващане на насрещни задължения и плащанията, е останал дължим остатък в размер на 3 126,31 лв., а за стопанската 2019/2020 г., след прихващане на насрещни задължения и платените суми е дължим остатък от 43 168,78 лв. или общата дължима сума е 46 295,09 лв., за която е уважил иска. Пловдивският апелативен съд е приел за неоснователно възражението за прихващане, заявено от ответника за сумата от 146 160 лв., представляваща претърпяна вреда от извършени разходи за подготовка и сеитба на люцерната, разорана на 10.02.2021 г., като е посочил, че от доказателствата и свидетелските показания не се установява устна договорка за продължаване срока на договора за наем, а разораването е извършено, както се посочва от изслушания свидетел по нареждане на новия наемател ЗП Ж., т.е. твърдяното вредоносно действие е извършено не от ищеца, а от трето лице, с оглед на което не е налице фактическия състав на увреждане, причинено от земеделската кооперация.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения:

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, а не е задължение на съда да го изведе от изложението към касационната жалба. Правният въпрос може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира въпрос, ако той не е посочен от касатора. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК е налице когато в обжалваното въззивно решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е решен в противоречие с Тълкувателно решение или решение по чл. 290 от ГПК, което е постановено по същия правен въпрос. За наличие на основанието по чл. 280, ал.1 т. 3 от ГПК се приема, че правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни и противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

По поставения от касатора процесуален въпрос относно задълженията на въззивния съд да обсъди всички доказателства, възражения и доводи на страните, е налице константна и непротиворечива практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК и мн. други решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, включително и цитирани от жалбоподателя, в които се приема, че въззивната инстанция в пределите на въззивната жалба и отговора на ответната страна, е длъжна да изложи фактически и правни изводи по спора, като обсъди събраните доказателства и релевираните възражения и доводи на страните. Както се посочва в решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., и др., непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, като въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, излагайки фактически и правни изводи по съществото на спора, и да се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд не е действал в противоречие с горецитираната практика. Апелативен съд – Пловдив е изложил подробни мотиви по спора и по събраните доказателства, като е обсъдил както показанията на сочения свидетел Бакалски, баща на едноличния собственик на капитала на дружеството – касатор, така и данните по прокурорската преписка, съпоставяйки ги с показанията на другите свидетели по делото и всички събрани доказателства. Следователно не е налице допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1 т.1 от ГПК за допускане до касационно обжалване. Оплакванията на жалбоподателя за неправилност на въззивното решение поради неговата необоснованост и незаконосъобразност съставляват доводи за основания за отмяна по чл. 281, т. 3 ГПК, но тази преценка може да бъде направена само след допускане на решението до касационен контрол при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, а такива не са налице.

С оглед гореизложените съображения, ВКС намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното решение.

Разноски на касатора не се следват с оглед изхода на спора. Ответникът по касация е заявил искане за присъждане на разноски, представляващи адвокатско възнаграждение, като е представил списък по чл. 80 ГПК, както и договор за правна защита и съдействие №004003/20.01.2023г., но в същия е отразено, че уговореното възнаграждение е платимо по банков път. Ответникът не е представил доказателства за заплащане на сумата, поради което не е установил надлежно и съобразно приетото с ТР 6/2012г. на ОСТГК на ВКС относно разноските, извършването на разходи за заплатено адвокатско възнаграждение в претендирания размер и такива не му се следват.

Воден от горното Върховният касационен съд, Второ т.о.