Определение № 1553 от 08.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 561/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадена от В. С. М., чрез процесуалния представител адвокат П. К., касационна жалба с искане за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд – Велико Търново, 3 граждански и търговски състав, решение № 154/04.11.2022 г. по в. гр. д. № 208/2022 г., с което е отхвърлен предявеният от В. С. М. против „Дженерали Застраховане“ АД иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за сумата над 50 000 лв. до пълния предявен размер от 100 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 10.07.2019 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 07.08.2019 г. до окончателното й изплащане. В касационната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното решение като неправилно на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК - съществено нарушение на съдопроизводствените правила, противоречие с материалния закон и необоснованост. С жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което като основание за допускане на касационно обжалване се сочи чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси: 1. „Длъжен ли е ответникът да докаже въведеното възражение за съпричиняване при условията на пълно и главно доказване?“; 2. „Налице ли е пълно и главно доказване на възражението за съпричиняване във връзка с използване на предпазен колан, обосновано със становище на вещо лице лекар, при наличие на противоречиво – обратно такова на вещо лице – автоексперт?“, по които въпроси се твърди противоречие с решение № 226 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 31 от 09.03.2012 г. по гр. д. № 502/2011 г. на ВКС, III г. о.; решение № 61 от 01.03.2016 г. по гр. д. № 4578/2015 г. на ВКС, IV г. о.; 3. „Може ли съдът да обоснове изводите си за съпричиняване с вероятности или предположения и при недоказана причинна връзка, предвид правните последици от съпричиняването и значението му за законосъобразно определяне на размера на обезщетението на увредения за вредите от деликта?“; 4. „Дали всяко нарушение на правилата за движение има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат, или само това, което има пряка причинна връзка с вредоносните последици?“ и 5. „Само по себе си нарушението на установените правила за движение по пътищата /в случая движение с малко превишена скорост/ основание ли е да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото обезщетение или необходимо да е доказано допуснато нарушение в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат и доказано поведение на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на увреждането?“, по които въпроси поддържа противоречие на въззивното решение с решение № 147 от 05.12.2017 г. по т.д. 60341/2016 г., I т.о. на ВКС, решение № 206 от 12.03.2010 г. по т.д. №35/2009 г., II т.о. на ВКС и други решения по чл. 290 ГПК; 6. „При отчитане на съпричиняване следва ли съдът да отчете степента на вина на всеки от участниците и с оглед на това да определи размера на допринасяне и на обезщетението?“, за който се твърди противоречие с решение № 154 от 31.10.2011 г. по т.д. № 977/2010 г., II т.о. на ВКС, решение № 45 от 15.04.2009 г. по т.д. № 525/2008 г., II т.о. на ВКС и други. Поставени са и въпроси, за които се твърди, че е налице предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, а именно: 1. „Как следва да се преценява налице ли е доказано възражение за съпричиняване във връзка с използване на предпазен колан в автомобил при противоречие на заключенията на лекар и автоексперт и на кои специални знания – медицински или технически следва да се даде приоритет?“ и 2. „Свободен ли е съдът да приеме наличие на обективни предпоставки, водещи до невъзможност за пътника да използва предпазен колан или не може да приеме такива /дори да са доказани/ извън изброените в чл. 137а ЗДвП?“. По въпросите 1. „Длъжен ли е въззивният съд да установи истинността на фактическите твърдения на страните чрез самостоятелна преценка на доказателствата и субсимиране на установените факти под приложимата материалноправна норма?“ и 2. „Липсата на обсъждане в пълнота и при съвкупна и логическа последователност на налични по делото доказателства, представлява ли съществено нарушение, тъй като се отразява на изхода на делото?“ се твърди, че са решение в противоречие с установената практика на ВКС – т. 2 на ТР № 1/2013 г., ОСГТК; т. 19 на ТР №1/2001 г. на ОСГК; решение № 42 от 05.03.2014 г. по гр. д. № 5488/2013 г. IV г.о.; определение № 1006 от 15.10.2010 г. по гр. д. № 619/2010 г., III г.о. и други, „а това е касационно основание, предвидено в чл.280, ал.1 т.1 и т.3, и ал.2 ГПК“. С писмения си отговор ответникът по касацията „Дженерали застраховане” АД изразява становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на направените в касационното производство разноски за юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, ГК, състав на Четвърто отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирано лице и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови решението си, Апелативен съд – Велико Търново е приел, че по делото, с оглед изслушаната автотехническа експертиза и постановената присъда по нохд. № 341/2020г., безспорно е доказано наличието на противоправно поведение на П. С., водач на лек автомобил Ауди А6, с рег. [рег.номер на МПС], която навлизайки в лентата за насрещно движение, без да е необходимо изпреварване или заобикаляне, с превишена скорост за движение от 79,2 км./ч. при разрешена 40 км/ч., реализирала челен централен удар с насрещно движещия се специален автомобил Форд Транзит, в резултат на което на В. М. са причинени множество телесни увреждания, а именно: многофрагментно вътреставно счупване на левия ацетабулум на тазовата кост, закрито счупване на осмо, десето и единадесето ребра вдясно, закрито счупване на дясна лъчева кост на типично място, мозъчно сътресение, протекло със зашеметяване, дезориентация, главоболие и световъртеж, охлузни рани по долни крайници, кръвонасядания и оток на лява гривнена става, травматичен шок, което представлява разстройство на здравето, временно опасно за живота. При наличието на пряка и непосредствена причинна връзка между виновното и противоправно поведение на водача С. и настъпилата вреда е счел, че са налице предпоставките на чл.45 ЗЗД за ангажиране на деликтната отговорност на водача С., управлявала автомобил, застрахован по застраховка „Гражданска отговорност“ при ответното дружество, в който случай увреденото лице има право на пряк иск за обезщетение към застрахователя съгласно чл. 432, ал. 1 КЗ. Приел е за спорен размерът на дължимото обезщетение, който следва да бъде определен по реда на чл. 52 ЗЗД при спазване на разясненията, дадени в ППВС №4/1968г. С оглед конкретиката на случая е счел, че следва да се вземат предвид естеството на травмата – множество увреждания, в различни части на тялото, от който травматичен шок, състояние опасно за живота, мозъчно сътресение, както и счупвания в областта на таза, три ребра и в областта на ръката, липса на пълно възстановяване с остатъчна накуцваща походка и невъзможен клек, и болки в травмираните места при натоварване, субективно усещане за световъртеж и главоболие; престоя в лечебно заведение от 9 дни непосредствено след произшествието и 8 дни за последваща рехабилитация, както и оздравителния период – 8 месеца за счупването на лява тазова кост, 3 месеца за счупването на дясна лъчева кост, 2 месеца за счупването на трите ребра и 25 дни за охлузните рани по долните крайници и мозъчното сътресение; наложилото се пълно обездвижвмане за срок от 3-4 м., през който период ищцата е била изцяло зависима онт помощта на близките си; продължителния и тежък възстановителен период- пълно обездвижване за срок от 3-4 месеца, а шест месеца била придържана, за да стои седнала; силният ентензитет на болките през първите един – две месеца в почти всички части на тялото бил силен; възрастта на пострадалата- 60 г.; изпитаната уплаха и продължителното усещане за страх. Съдът е счел за недоказано възражението за занижен размер на обезщетението. Отбелязал е, че лечението на ищцата е медикаментозно, същата не е търпяла тежки оперативни интервенции. Търпените болки и страдания са били интензивни през първите един два месеца, със затихващ характер, като понастоящем те нямали постоянно проявление. Установил е и че ищцата е освидетелствана с 20 % намалена работоспособност, като от показанията на свидетелите се установявало и че тя се е пенсионирала по-рано, но от решението на ТЕЛК било видно, че водещата диагноза и общи заболявания нямали връзка с травматичните увреждания от настоящото ПТП, ищцата имала и други заболявания, имащи отношение към движението на долните крайници, поради което не могло да се приеме, че негативните изменения на касатора в социално-битов план са в пряка причинна връзка единствено от претърпените телесни увреждания от катастрофата. Не е споделил доводът на застрахователното дружество, че обезщетението следва да бъде занижено, тъй като се касаело за четири средни телесни повреди и леки телесни увреждания, в различни части на тялото, чието възстановяване налагало продължителен престой на легло, последващо постепенно раздвижване, с непрекъсната помощ от страна на близките, и с всички неудобства и притеснения от това. Относно възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата В. М. е приел, че към момента на процесното ПТП В.М. е била без поставен предпазен колан, което се установявало както от показанията на разпитаният по делото свидетел- водач на линейката, така и от констатациите на вещото лице- медик, че при правилно поставен предпазен колан, повечето травми не биха били получени, като вещото лице е категорично, че при поставяне на колан фрактура на долния крайник не би настъпила. Посочил е, че по отношение на ищцата не са налице изключенията на чл. 137а, ал. 2 ЗДвП, предоставящи възможност да не бъде ползван обезопасителен колан – тя е придружавала нейна близка на хемодиализа, но самата тя не е била в такова физическо състояние, непозволяващо ползване на предпазен колан. При тези данни и с оглед на това, че най-сериозната травма, с най-тежък и продължителен възстановителен период се явявало счупването на таза, която фрактура според вещото лице не би настъпила при правилно поставен обезопасителен колан, не би имало счупване на толкова много ребра, въззивният съд счел, че определеният процент на съпричиняване от страна на първостепенния съд от 50 % се явява подходящ и съответен на доказания принос от страна на касатора. При съвкупната преценка на обективно проявените обстоятелства, въззивният съд е определил обезщетението от 100 000 лв. за адекватно на претърпените неимуществени вреди и като взел предвид определения процент на съпричиняване, потвърдил първоинстанционното решение, с което обезщетението е определено в краен размер на 50 000 лв. По основанията за допускане на касационно обжалване: Не са налице основанията за допускане на касационно обжалване по първата група въпроси, свързани с предпоставките за приложението на чл.51, ал.2 от ЗЗД и определянето на степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя, които са обусловили решаващата воля на съда, но по отношение на тези въпроси е осъществено поддържаното от касатора селективно основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Съобразно константната практика на ВКС, съпричиняването на вредата изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина. Приносът на увредения - обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен. В този случай трябва да бъде направено разграничение между допринасянето на пострадалия за възникване на самото пътно - транспортно произшествие, като правно значим факт, който обуславя прилагането на чл.51, ал.2 от ЗЗД и приноса му за настъпване на вредата спрямо самия него, който факт също води до приложението на чл.51, ал.2 от ЗЗД. Само по себе си нарушението на установените в ЗДв.П и ППЗДв.П правила за движение по пътищата не е основание да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото му се обезщетение, тъй като е необходимо нарушението да е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т.е. вредоносния резултат да е негово следствие, доколкото приложението на правилото на чл.51, ал.2 от ЗЗД е обусловено от наличието на причинна връзка между вредоносния резултат и поведението на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки за настъпване на увреждането. Приносът трябва да е конкретен и да се изразява в извършването на определени действия или въздържане от такива от страна на пострадалото лице, както и да е доказан, а не хипотетично предполагаем. Дали поведението на пострадалия е допринесло за увреждането, подлежи на установяване въз основа на приетите по делото доказателства във всеки конкретен случай, като съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос - определянето на степента на съпричиняване зависи от конкретното проявление на визираните действия в конкретния причинен процес. В случая въззивният съд се е произнесъл по релевираното от страна на ответника- застраховател възражение за съпричиняване, като е извършил преценка на ангажираните в производството доказателства – писмени доказателства, включително влязла в сила присъда, свидетелски показания и заключения на допуснатите експертизи. Въз основа на направения подробен и детайлен анализ на събраните по делото доказателства и установените от тях действия на всеки от участниците в ПТП, степента на обективния принос на пострадалата е определена след отчитането на поведението й като предпоставка за настъпването на вредоносния резултат, като е взел предвид, че пострадалата е пътувала с непоставен обезопасителен колан /задължение по чл.137а, ал.1 ЗДвП/, с който линейката е била фабрично оборудвана, при поставен какъвто колан повечето от травмите не биха били получени, а най- сериозната травма, с най- тежък и продължителен възстановителен период, не би настъпила и не би имало счупвания на толкова много ребра, както и че по отношение на ищцата не са налице изключенията по см. на чл.137а, ал.2 ЗДвП, предоставящи възможност да не се ползва предпазен колан. Това й поведение е в пряка причинно- следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат. В този смисъл съдът се е съобразил изцяло с визираната практика на касационната инстанция, поради което решението не може да бъде допуснато до касационно обжалване по поставените първа група въпроси. Поддържаната от касационната жалбоподателка липса на пълно доказване на поведение като пострадала, с което да е съпричинила увреждането, е свързана с правилността на изводите във въззивното решение, по която настоящият състав не може да се произнесе в производството по чл. 288 ГПК. По изложените съображения не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 13 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първата група от въпроси. Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касационната жалбоподателка основание по чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК по въпросите: 1/. „Как следва да се преценява налице ли е доказано възражение за съпричиняване във връзка с използване на предпазен колан в автомобил при противоречие на заключенията на лекар и автоексперт и на кои специални знания- медицински или технически следва да се даде приоритет?“ и 2. „Свободен ли е съдът да приеме наличие на обективни предпоставки, водещи до невъзможност за пътника да използва предпазен колан или не може да приеме такива /дори да са доказани/ извън изброените в чл. 137а ЗДвП?“. Така поставените въпроси не са релевантни, тъй като са свързани с оплакване на страната за неправилност на акта, а не с правните изводи на съда. Освен това, доводите са й фактически неверни. В случая не е налице твърдяното от касаторката противоречие в заключенията на двете вещи лица- лекар и автоексперт, като изготвилото допуснатата автотехническа експертиза вещо лице не дава заключение за „значението и степента на предпазване на колана“, като по делото липсват и изложени от пострадалата твърдения за наличие на обективни предпоставки, водещи до невъзможност да използва предпазен колан извън изброените в чл.137а ЗДвП, по които и съдът да се е произнесъл. Ето защо не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Неоснователно е и искането на касатора за допускане до касациноно обжалване на въззивното решение по въпросите 1. „Длъжен ли е въззивният съд да установи истинността на фактическите твърдения на страните чрез самостоятелна преценка на доказателствата и субсимиране на установените факти под приложимата материалноправна норма?“ и 2. „Липсата на обсъждане в пълнота и при съвкупна и логическа последователност на налични по делото доказателства, представлява ли съществено нарушение, тъй като се отразява на изхода на делото?“ относно които се подържат основанията по чл.280, ал.1 т.1 и т.3, и ал.2 ГПК. Процесуалноправните въпроси са обуславящи, но не са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Според установената практика основно задължение на въззивния съд е да обсъди всички своевременно повдигнати възражения и доводи на страните. Произнасянето на съда по възраженията на страните включва установяването на фактите, на които съответната страна се позовава. След фактическите констатации въззивният съд трябва да формулира своите правни изводи, които произтичат от наличието или липсата на тези факти. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, събрани по делото. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, други за неустановени. В случая въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства, въз основа на които се установяват правнорелевантните факти, като е изложил свои мотиви по направените във въззивната жалба доводи и възражения. Общите доводите за необсъждане на всички представени доказателства се свеждат до оплакване за неправилност на крайния извод на въззивната инстанция, като доколкото се касае до оплакване за твърдяно неточно интерпретиране на факти, а не за същинска липса на мотиви, настоящият състав на ВКС счита, че не е налице основанието по см. на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационен контрол по същество на въззивното решение. При липсата на аргументи съществуващата практика да бъде изменена или да бъде създадена нова съдебна практика по тълкуването и прилагането на конкретни правни норми, не може да се приеме, че е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. При служебната проверка на обжалваното решение не се установяват и данни за вероятна негова нищожност или недопустимост, а от мотивите му- наличие на очевидна негова неправилност- решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 154 от 04.11.2022 г. на АС- Велико Тръново, постановено по в.т.д. № 208/2022 г. С оглед изхода на осн. чл.78, ал.8, във вр. с ал. 3 ГПК В. М. следва да бъде осъдена да заплати на „Дженерали застраховане“ АД дължимите и за касационното производство разноски в размер на 300 лв.- юрисконсултско възнаграждение. Воден от изложеното, ВКС, ГО, ІV състав,