Определение № 1456 от 27.05.2026 г. на ВКС по т. д. № 837/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от „Агро финанс – Н“ ЕООД, имащо качеството на ответник в производството, срещу определение № 349 от 30.12.2025 г., постановено по в.ч.т.д. № 284/ 2025 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, с което след отмяна на определение № 256 от 05.09.2025 г., постановено по т.д. № 24/ 2025 г. по описа на Окръжен съд – Русе, е изменено в частта му за разноските решение № 47 от 28.04.2025 г., постановено по т.д. № 24/ 2025 г. по описа на Окръжен съд – Русе, като е отменено в частта, с която „Агро финанс – Н“ ЕООД е осъдено да заплати на „Агрикорп“ ЕООД разноски в размер над сумата от 4 792 лв. до сумата от 6 792 лв. Частният касатор счита, че отговорността му за направените от ищеца разноски за платено адвокатско възнаграждение за защита в първоинстанционното производство следва да бъде ангажирана в по-нисък размер от този, определен от въззивния съд, който е 2 000 лв. Този размер на разноските за адвокатско възнаграждение, макар и по-нисък от този, до който то е платено, също е прекомерен, тъй като не отговаря на реално извършените от адвоката процесуални действия, които са само по подаване на искова молба и не включват явяване в проведеното едно съдебно заседание. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване частният касатор формулира три въпроса, като по всеки от тях се позовава на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Ответникът по частната касационна жалба - „Агрикорп“ ЕООД, е подал писмен отговор, в който заявява, че не са налице основанията за допускане на въззивното определение до касационно обжалване, както и че то е правилно. Претендира разноски за защита в производството пред касационния съд. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа изложените в частната касационна жалба доводи, данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното: Частната касационна жалба е подадена в установения в чл. 275, ал. 1 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който съгласно чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, поради което е допустима. За да постанови обжалваното определение, Апелативен съд – Велико Търново е счел, че исковото производство, образувано пред първоинстанционния съд, е приключило с постановено съдебно решение, с което са отхвърлени предявените от „Агрикорп“ ЕООД срещу „Агро финанс – Н“ ЕООД осъдителни искове за присъждане на сума в размер на 48 975, 20 лв., представляваща неплатена покупна цена на стоки, както и на сума в размер на 17 841 лв., представляваща обезщетение в размер на законната лихва за забавено плащане на главницата. В решението е прието, че посочените вземания са възникнали, но не съществуват към момента на приключване на устните състезания по делото, защото са погасени в хода на процеса. С оглед на този факт е заключено, че ответникът е дал повод за завеждане на делото, поради което на основание чл. 78, ал. 2 ГПК той носи отговорност за направените от ищеца разноски при отхвърляне на исковете. Присъдените с решението разноски са в размер на 6 792 лв., като съдът е намерил, че с оглед заявеното от ответника възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК разноските на ищеца за адвокатско възнаграждение следва да се възмездят в по-нисък размер от този, до който са платени, който възлиза на 4 000 лв. Ответникът е поискал това решение да бъде изменено на основание чл. 248 ГПК, като разноските на ищеца за адвокатско възнаграждение бъдат възложени за заплащане от него в още по-нисък размер и като бъде разпределена поравно между страните отговорността за разноските за държавна такса за разглеждане на предявените искове. Това искане е счетено за неоснователно от първоинстанционния съд, чието определение е обжалвано от ответника. При произнасяне по частната жалба въззивният съд е разгледал направеното в процеса възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на разноските за платено от ищеца възнаграждение на упълномощен да го представлява в производството адвокат, като е извършил съпоставка на размера на това възнаграждение с действителната правна и фактическа сложност на делото. Последната е определена при съобразяване на предмета на делото, на цената на предявените в процеса искове от общо 66 816, 20 лв., както и на действията за защита, извършени от упълномощения от ищеца адвокат, които се изразяват само в подаване на искова молба. Въззивният съд е изложил съображения за неприложимост на Наредба № 1 от 09.07.2004 г., издадена от Висшия адвокатски съвет, които са основани на задължителното тълкуване на правото на ЕС, дадено в Решение на СЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22. Предвид това е приел, че размерът на разноските за адвокатско възнаграждение, които следва да се възложат в тежест на ответника, трябва да е по-нисък от този, до който те са направени от ищеца, и да възлиза на сумата от 2 000 лв. Това прави основателно искането на ответника по чл. 248 ГПК. Поради разминаване в крайните изводи на двете инстанции обжалваното определение е отменено и решението на първоинстанционния съд е изменено в частта му за разноските, като е определен по-нисък размер на разноските, които се възлагат за заплащане от ответника. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване частният касатор поставя три въпроса, по отношение на които поддържа допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Те са следните: 1) Длъжен ли е въззивният съд при уважено възражение за прекомерност по чл. 78. ал. 5 ГПК да изложи конкретни и проверими мотиви за критериите, въз основа на които определя намаления размер на адвокатското възнаграждение?; 2) Допустимо ли е при уважено възражение за прекомерност съдът фактически да обвърже извода си с минималните размери по Наредба №1/ 2004 г., без самостоятелна и обективна преценка за реално положения адвокатски труд, съобразно практиката на СЕС по дело С-438/22?; 3) Следва ли при преценка за прекомерност съдът да съобрази липсата на процесуална активност на пълномощника - неявяване в открито съдебно заседание и отсъствие на допълнителни писмени становища, доказателствени искания и защита по същество?. Всички тези въпроси, въпреки че са формулирани отделно, поставят общ правен проблем, поради което ще бъдат обобщени в един въпрос относно критериите, при съобразяване на които съдът извършва преценката за прекомерност на разноските за платено адвокатско възнаграждение при заявено възражение за това по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК. Този въпрос има характера на правен. В процеса от ответника е заявено възражение за прекомерност на направените от ищеца разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защита в първоинстанционното производство, което е разгледано от въззивния съд. Ето защо обобщеният въпрос е включен в предмета на делото и по него има произнасяне в обжалваното определение, което е обусловило крайният извод по основателността на искането по чл. 248 ГПК за изменение на първоинстанционното решение в частта му за разноските. Следователно по отношение на този въпрос е осъществено общото основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК. По въпроса за прилагането от съда на нормата на чл. 78, ал. 5 ГПК, в приложимата й редакцията преди изменение с ДВ. бр.17 от 13.02.2026 г., има постановена съдебна практика. Произнасяне по него е направено в т. 3 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г., постановено по тълк.д. № 6/2012 г. по описа на ОСГТК на ВКС. Този въпрос е разгледан и в много актове на ВКС, сред които са Определение № 350 от 15.02.2024 г., постановено по ч.т.д. № 75/2024 г. по описа на ВКС, ІІ т.о., Определение № 4888 от 29.10.2024 г., постановено по ч.гр.д. № 3551/ 2024 г. по описа на ВКС, I гр.о., Определение № 1059 от 07.03.2024 г., постановено по гр.д. № 982/2023 г. по описа на ВКС, ІV гр.о., Определение № 638 от 18.03.2024 г., постановено по ч.т.д. № 757/2023 г. по описа на ВКС, І т.о. и Определение № 474 от 28.02.2024 г., постановено по ч.т.д. № 961/2023 г. по описа на ВКС, І т.о., Определение № 1036 от 01.04.2025 г., постановено по ч.т.д. № 296/2025 г. по описа на ВКС, І т.о. В тези актове е прието, че основанието по чл. 78, ал. 5 ГПК се свежда до преценка за съотношението на цената на адвокатска защита и фактическата и правна сложност на делото. Последната се определя като се вземат предвид обстоятелства като вида на спора, интереса на делото, вида и количеството на извършената от адвоката работа за защита на страната в съответното производство. Нормата на чл. 78, ал. 5 ГПК не следва да се прилага в частта, с която е регламентирано ограничение, под което съдът не може да намали разноските за адвокатско възнаграждение, което е под размера за съответния вид работа, посочен в Наредба № 1 от 09.07.2004 г., издадена от Висшия адвокатски съвет, защото противоречи на член 101, параграф 1 ДФЕС съгласно задължителното тълкуване, дадено в Решение на Съда на Европейския съюз /СЕС/ от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22. Посочените в тази наредба размери на адвокатските възнаграждения не са обвързващи за съда, като могат да служат единствено като ориентир при произнасянето му по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК. От мотивите на обжалваното определение е видно, че при разглеждане на заявеното в процеса от ответника възражение за прекомерност на разноските за заплатено от ищеца адвокатско възнаграждение въззивният съд е направил съпоставка на размера на това възнаграждение и на правната и фактическа сложност на делото, която е определена при съобразяване на всички изведени в цитираната съдебна практика критерии, а именно на вида на правата, които са предмет на защита с предявените в процеса два осъдителни иска, на цената на тези искове, на това, че в първоинстанционното производство е проведено само едно открито съдебно заседание, както и на извършените от упълномощения адвокат действия по защита. Освен това въззивният съд е взел предвид и тълкуването на правото на ЕС в Решението на СЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, като при определяне на размера, до който ответникът следва да възстанови разноските на ищеца за платено адвокатско възнаграждение, не е приложил предвиденото в чл. 78, ал. 5 ГПК ограничение до минималните размери на адвокатските възнаграждения, установени в Наредба № 1/2004 г. С оглед на това трябва да се приеме, че въззивният съд е приложил нормата на чл. 78, ал. 5 ГПК в пълно съответствие с разрешенията, дадени в цитираната съдебна практика. Въпросът дали той е определил такъв размер на разноските за адвокатско възнаграждение, които следва да се възложат за заплащане от ответника, който да е съответен на правната и фактическа сложност на делото, не може да се разглежда в стадия по селекция на частните касационни жалби по чл. 288 ГПК, защото касае правилността на обжалваното определение. Следователно по отношение на обобщения въпрос не е налице допълнителното основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Наличието на съдебна практика по въпроса за прилагане на чл. 78, ал. 5 ГПК, която е съобразена и с актуалната практика на СЕС, изключва осъществяването и на второто поддържано от частния касатор допълнителното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По изложените съображения се налага изводът, че не следва да се допуска касационно обжалване на определение № 349 от 30.12.2025 г., постановено по в.ч.т.д. № 284/ 2025 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново. В производството по чл. 248 ГПК не се дължат разноски на страната, в чиято полза то е приключило, поради което и искането на ответника по частната касационна жалба за присъждане на такива, направени в производство пред касационния съд, е неоснователно. Актът, с който съдът се произнася по подадената молба по чл. 248 ГПК, не е от категорията на актовете, предвидени в чл. 81 ГПК, с които се слага край на делото, защото с него съдът не решава материалноправен или процесуалноправен въпрос по конкретното исково производство, а само изменя или допълва вече постановен съдебен акт в частта за разноските при направено от страната искане. С оглед на това и изходът от производството по чл. 248 ГПК не обосновава отговорност за нови разноски като санкция за неоснователно предизвикан правен спор. След като не се дължат разноски в производството по чл. 248 ГПК, то няма основание за присъждане на разноски и по делата, образувани при обжалване на постановения в това производство акт. Това се приема последователно в практиката на ВКС - Определение № 387 от 14.08.2019 г., постановено по ч.т.д. № 1669/2019 г. по описа на ВКС, I т.о., Определение № 136 от 19.03.2019 г., постановено по ч.т.д. № 2580/2018 г. по описа на ВКС, I т.о. и други. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение