Определение № 1682 от 02.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 832/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 2 от ГПК. С. Н. Д. чрез адв. А. Д. обжалва определение № 884 от 19.03.2025 г. по ч.гр.д. 441/25 г. по описа на ВКС, II ТО, с което е оставена без разглеждане подадената от нея частна жалба срещу определение № 404 от 22.01.2025 г. по в.гр.д. 1832/24 г., по описа на ОС-Варна, с което е оставено без уважение искането й за изменение, на основание чл. 248 от ГПК, на решение № 1388 от 11.12.2024 г. по в.гр.д. 1832/24 г., по описа на ОС – Варна, в частта относно присъденото в полза на адв. А. Д. адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция в размер на 240 лв, с ДДС. Счита, че при произнасянето си съдът не е съобразил нормата на чл. 274, ал. 2 от ГПК и е допуснал нарушение на процесуалните правила. С измененията на чл. 274, ал. 2 от ГПК (ДВ бр. 50 от 2015 г.) била направена разграничителна линия относно родовата подсъдност между т.нар. „първоинстанционни определения“ на въззивния съд от тези, изискващи наличието на условията за допускане на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК (чл. 24, ал. 3, т. 1 и 2 от ГПК), в който смисъл била т. 1 от Тълкувателно решение 5/2015 г. от 12.07.2018 г. по т.д. 5/2015 г. Изрично с т. 24 от Тълкувателно решение 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. 6/12 г. на ОСГТК на ВКС се приемало, че определението на основание чл. 248 от ГПК, когато въззивният съд се е произнесъл за първи път относно разноските ще подлежи на директен контрол. Излага съображения, че с оглед обжалваемостта на определението и съгласно Тълкувателно решение 1/17.07.2001 г. по гр.д. 1/2001 г. на ОСГК на ВКС следвало да се разгледа частната й жалба. Счита, че с оглед систематичното, телеологическото тълкуване на чл. 248, ал. 3 от ГПК, инстанционният контрол на въззивното определение, без оглед на неговия характер, винаги подлежало на обжалване пред ВКС, от логично следствие на което, в случай, че решението не подлежи на обжалване, то и за определението да подлежи същото. След промените от 2015 г. този извод следвало да бъде различен. Моли да се отмени обжалваното определение и вместо него съдът да се произнесе по същество на искането за изменение на решението на въззивния съд, в частта за разноските. Ответникът по частната жалба „Вива кредит“ АД чрез адв. А. Н. оспорва частната жалба. Счита, че същата е неоснователна. Развива подробни съображения. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: С обжалваното определение № 884 от 19.03.2025 г. по ч.т.д. 441/25 г., Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе е приел, че предмет на обжалване пред Върховния касационен съд е определение № 404 от 22.01.2025 г. по в.гр.д. 1832/24 г. по описа на ОС- Варна, с което е оставена без уважение молбата на С. Н. Д. за изменение по реда на чл. 248 от ГПК на постановеното по делото въззивно решение № 1388 от 11.12.2024 г., в частта за разноските. Прието е, че правният режим за обжалване на определенията, съгласно чл. 248 от ГПК, е предвиден в чл. 248 ал. 3 от ГПК. С определението, на основание чл. 248 от ГПК съдът изменял постановеното по делото съдебно решение в частта за разноските. Съгласно чл. 248, ал. 3 от ГПК определението за разноските можело да се обжалва по реда, по който подлежи на обжалване самото решение, чието изменение се иска. Предмет на обжалване било определение за изменение на решението в частта за разноските, на основание чл. 248 от ГПК, с което е разгледан осъдителен иск за парично вземане, с цена на иска - 134 лв. С оглед правната уредба на критериите за достъп до касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3 от ГПК, решението било окончателно и не подлежало на обжалване. Поради това и аргумент от чл. 248, ал. 3 от ГПК, инстанционният контрол бил изключен и по отношение на определението, с което било отказано изменение на решението в частта за разноските. Настоящият съдебен състав установи, че съставът на Върховния касационен съд правилно е установил цената на иска по спора пред първоинастнационния съд, който е разрешен с решение, обжалвано пред въззивния съд. Правилно е установил, че предмет на обжалване пред ВКС е определението на въззивния съд, с което е оставено без уважение искане за изменение на решението на същия въззивен съд, в частта за разноските, постановено на основание чл. 248, ал. 1 и 2 от ГПК. Изводите на състава на ВКС относно необжалваемостта на определението, са съобразени с правната уредба на чл. 248, ал. 3 от ГПК и чл. 274, ал. 4 от ГПК. Решението, което е постановено от въззивния съд, е постановено по спор между страните, като предявеният иск е с цена на иска - 134 лв. Налице е въведено нормативно ограничение за обжалване по реда на касационното обжалване на решения, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК, с цена на иска по граждански дела до 5 000 лв. Съответно, законодателят в чл. 274, ал. 4 от ГПК е предвидил, че не подлежат на обжалване пред ВКС, актовете, решенията, по които не биха подлежали на касационно обжалване. Следователно и определенията, с които се изменят решенията в частта за разноските, на основание чл. 248 от ГПК, няма да подлежат на обжалване пред ВКС, когато решението не би подлежало на касационно обжалване. Съставът на Върховния касационен съд, действително се произнася на основание чл. 274, ал. 2 от ГПК, което е посочено в неговото определение. По този начин приема, че определенията на въззивния съд, с които този съд се е произнесъл по искане за изменение на въззивното решение, в частта за разноските, подлежат на обжалване пред ВКС, стига да не е изключен този контрол поради въведения от законодателя праг на обжалваемост на актовете на въззивните съдилища. Липсва отклонение от задължителната практика, сочена от частния жалбоподател, т. 24 от Тълкувателно решение 6/06.11.2013 г. по тълк.д. 6/12 г. на ОСГТК на ВКС. Законодателят е въвел специално изискване по отношение обжалваемостта на актовете пред ВКС, с оглед и цената на иска. Нормата на чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК предвижда, че определението в частта за разноските подлежи на обжалване по реда, по който подлежи на обжалване решението по делото. При обжалване на определение, постановено по реда на чл. 248, ал. 3 от ГПК редът за обжалване се определя и съобразно правилото на чл. 274, ал. 4 от ГПК. Не може да се приеме за основателно позоваването от жалбоподателя на т. 1 от Тълкувателно решение 5/12.07.2018 г. по т.д. 5/15 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно посоченото тълкувателно решение на касационно обжалване подлежат определенията на въззивните съдилища, с които се дава разрешение по съществото на други производства, като в тези определения са включени и въззивните определения, постановени по частна жалба срещу определение на първоинстанционния съд за изменение на решението в частта за разноските. В случая, предмет на разглеждане не е определение като посоченото, подлежащо на обжалване пред ВКС, на основание чл. 274, ал.3, т. 2 от ГПК. Предмет на разглеждане е определение за изменение на решението на въззивния съд в частта за разноските, на основание чл. 248 от ГПК, което принципно подлежи на обжалване пред ВКС, на основание чл. 274, ал. 2 от ГПК, както е посочено по-горе, съгласно тълкуването на ОСГТК на ВКС по т.д. 6/12 г. Въпросът е свързан с приложение на чл. 274, ал. 4 от ГПК, който предвижда, че не подлежат на обжалване определения, постановени по дело, по което е разгледан иск с цена на иска под праговете, предвидени в чл. 280, ал. 3 от ГПК, решението в този случай не би подлежало на касационно обжалване, съответно и други актове, принципно подлежащи на обжалване няма да бъдат обжалвани. Нормата на чл. 274, ал. 4 от ГПК е императивна и следва изцяло да се споделят изводите, изложени в обжалваното определение, относно изключване от контрол на актовете на въззивния съд по дела, образувани по искове, с цена на иска под праговете, предвидени в чл. 280, ал. 3 от ГПК. Доводите на частния жалбоподател, свързани с измененията на ГПК ДВ бр. 50/2015 г., също не могат да се приемат за относими. Въпросът за подсъдността на обжалване на определенията, постановени от въззивния съд пред Апелативния съд, не е спорен. В случая приложима е нормата на чл. 274, ал. 4 от ГПК и без значение е тълкуването на чл. 274, ал. 2, изр. 1, предл. 2 ГПК. По изложените съображения Върховният касационен съд на Р България намира, че следва да потвърди обжалваното определение. Така мотивиран ВКС