Определение № 50691 от 29.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 873/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Д. Д. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Великотърновски апелативен съд № 2 от 07.01.2022 г. по гр.д.№ 247/ 2021 г., с което, след като е отменено изцяло решение на Габровски окръжен съд по гр.д.№ 408/ 2020 г., касаторът е осъден да заплати на И. Л. И. сумата 33 000 лева, дадена в заем на два пъти съответно на 22.07.2019 г. и на 30.08.2019 г., заедно със законната лихва считано от 30.08.2019 г. до окончателното й изплащане и 4 285 лв разноски за производството. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателят повдига правни въпроси, които при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС следва да бъдат уточнени и синтезирани в следния смисъл: допустимо ли е със свидетелски показания да се установява заемно правоотношение и предаване в заем на сума на стойност над 5 000 лв при липса на съставен писмен документ за предаването на сумата; длъжен ли е въззивният съд при мотивиране на акта си да обсъди всички доказателства и да отговори на защитните тези на страните, като обсъди всички техни възражения; изисква ли се писмена форма за валидност на договор за заем, когато заетата сума е в размер над 5 000 лв; представлява ли извлечение от банкова сметка документ, който да доказва предаване на парична сума в заем; длъжен ли е въззивният съд при анализа на свидетелските показания да отчете тяхното съдържание и да не се позовава на факти, невъзпроизведени от свидетелите; допустимо ли е съдът да приеме за установени факти само въз основа посочването им в исковата молба; допустимо ли е съдът да уважи иск за връщане на дадена в заем парична сума, без да е установил кога е падежът на това задължение. Касаторът счита, че първите два от тези въпроси са разрешени в обжалваното решение в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/, а за останалите счита, че имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Ответната страна И. Л. И. оспорва жалбата и моли касационното обжалване да не бъде допуснато. Поддържа, че на поставените от касатора въпроси въззивният съд е дал обоснован и правилен отговор в мотивите на акта си. Излага и доводи по съществото на спора. Жалбата е допустима, а са налице и основанията за допускане на касационното обжалване. За да уважи предявения иск, окръжният съд е констатирал, че страните били в съвместно съжителство, продължило от 1999 г. до 2015 г., имали дъщеря В., а от 2004 г. до 2015 г. разработвали заедно заведение под наем в [населено място]. Ищцата и брат й били обезщетени от Застрахователно дружество Лев инс АД със сумите по 90 000 лева за всеки един от тях, представляващи застрахователно обезщетение поради настъпила смърт на баща им при застрахователно събитие, станало на 19.11.2015 г. На 22.07.2019 г. от своя банкова сметка, по която било превеждано дължимото обезщетение, ищцата изтеглила сумата от 17 000 лева, а на 30.08.2019 г. сумата от 20 000 лева. И при двете тегления ищцата била придружавана от ответника, който бил с нея в паричния салон и присъствал на тегленето на сумите. На 22.07.2019 г. в банковия офис била и свидетелката Ч., пред която ищцата отделила 13 000 лева и ги предала на ответника, в плик. На 30.08.2019 г. свидетел на тегленето на сумата била Д. А., която видяла, че касиерката броила на ищцата сумата 20 000 лева, поставила ги в плик, който плик ищцата веднага предала на ответника. Пред свидетелката В. Д. /дъщеря на страните/ ищцата молила ответника да й върне дадените в заем пари, но той отказвал. Срещу ответника е имало заведено изпълнително дело за негови публично правни задължения, по което били наложени запори върху банковата му сметка и върху 5 моторни превозни средства, негова собственост, което изпълнително дело било прекратено на 05.11.2019 г. При тези фактически установявания от правна страна съдът извел основателност на иска, като посочил, че въпреки липсата на писмен договор между страните по делото, от доказателствата се установявало по категоричен и убедителен начин, че ищцата на два пъти дала на ответника общо сумата от 33 000 лева в заем - срещу уговорка да й бъде върната, като сумите били предадени в присъствието на свидетели. Извлечението от банковата сметка на ищцата доказвало тегленето от нейна страна на двете процесни суми, съответно 13 000 лева и 20 000 лева, първата на 22.07.2019 г. и втората на 30.08.2019 г. Това извлечение имало характер на начало на писмено доказателство и следвало да се цени във връзка с показанията на свидетелките Ч. и А., които присъствали на тегленето на двете суми и на предаването им от ищцата на ответника. Без значение било, че първата свидетелка била съпруга на брата на ищцата. Нормално било отношения между страните от такъв характер да са известни само на най – близкия им кръг. Свидетелските показания били допустими за установяване на обстоятелствата, при които е сключен договорът, както и каква е била действителната обща воля на страните, включително и досежно уговорките относно изпълнението на договора. При тези мотиви на инстанцията по същество, първият поставен от касатора правен въпрос /допустимо ли е със свидетелски показания да се установява заемно правоотношение и предаване в заем на сума на стойност над 5 000 лв при липса на съставен писмен документ за предаването на сумата/ обуславя обжалваното решение. Съдът е намерил сключването на договора за доказано въз основа на свидетелски показания, т.е. счел ги е за допустими, макар да се претендира заемане на сума над 5 000 лв. Основателно касаторът поддържа, че противоположното разбиране е застъпено в соченото от него решение на ВКС, ІV г.о. по гр.д.№ 167/ 2011 г., поради което по този въпрос касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Останалите въпроси ще бъдат разгледани като касационни доводи при разглеждане на жалбата по същество. По изложените съображения Върховният касационен съд