Определение № 11 от 08.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2660/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. П. Х.,с.М., община Карлово, чрез процесуалния представител адвокат М. Г., срещу въззивно решение № 460/10.04.2020 г., постановено по гр. д. № 275/2020 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив. Поддържат се оплаквания, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са изложени твърдения за постановяване на решението по правни въпроси, решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а именно: 1.Длъжен ли е съдът да допусне направеното своевременно искане за гласни доказателства за установяване действия по приемане на наследството; 2. Следва ли едностранно изявление на свидетел, че дадено лице, което не познава, е приело наследството с конклудентни действия, да бъде кредитирано от съда като доказателство. Твърди се противоречие с решения на ВКС: №92/2013г. по гр.д.№ 1147/2012г.,ІVг.о., №7/2015г. по гр.д.№2427/2014г., ІІІ г.о., №79/2014г. по гр.д.№1631/2011г., ІV г.о. Ответниците по касационната жалба М. В. П., К. Х. П. и Д. Х. П., не изразяват становище по чл.287, ал.1 ГПК. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о., констатира следното: С обжалваното решение е потвърдено решение № 452/2019 г. по гр. д. № 674/2019 г. на Районен съд – Карлово. С него е прогласена нищожността на отказ от наследство, вписан в книгата на РС- Карлово -№13/14.03.2018г. на основание чл.124,ал.1 ГПК вр.чл.26,ал.2 ЗЗД и чл.44 ЗЗД. Въззивният съд е приел, че предявеният иск е за обявяване нищожността на вписан отказ на ответника Х. от наследството на Н. П. Н., предявен от ищците, в качеството им на кредитори на ответника – техен длъжник. От фактическа страна е приел за установено, че по силата на влязло в сила решение № 182/15.05.2018 г. по гр. д. № 127/2018 г. на Районен съд -Карлово, ответникът е осъден да заплати на ищците обезщетение за вреди от непозволено увреждане на всеки от тях по 2000 лева, ведно със законната лихва от 04.02.2016 г. и разноски. За събиране на вземането е образувано изп. дело № 201882200401397 по описа на ЧСИ, peг. № 822, по което е депозирано заявление вх.№ 10821/22.04.2019 г. от ответника, в което във връзка с писмо за налагането на възбрана се сочи, че ответникът не притежава движимо и недвижимо имущество и е приложено съдебно удостоверение изх.№ 1236/15.03.2019 г. на РС – Карлово. От него е видно,че с определение № 13 от 14.03.2019 г. по ч. гр. д. №340/2019 г. по описа на РС -Карлово е допуснат отказ на Н. П. Х. от наследството на Н. П. Н., починал на 21.02.2018 г., заведен под №13/14.03.2019 г. в особената книга по чл.49, ал.1 ЗН. С констативен нотариален акт №163/2011г. Н. е признат за собственик на недвижим имот: дворно място в [населено място], Пловдивска област – УПИ *, с площ от 308 кв.м., ведно с построената в имота жилищна сграда, лятна кухня, стопанска постройка и навес и други подобрения.Няма спор, че имотът е включен в наследството на Н.. Въззивният съд е обсъдил писмените доказателства - удостоверение за декларирани данни изх.№ 6604011051/06.06.2019 г. на община Карлово и декларация по чл.14 от ЗМДТ вх.№ 6604026337/14.03.2018 г., както и гласните доказателства във връзка с твърдяното от ищците мълчаливо приемане на наследството от ответника преди вписването на отказа. Посочил е, че във въззивната инстанция не са допуснати доказателствените искания на ответника – жалбоподател, за разпит на свидетели, тъй като са несвоевременно направени и са преклудирани. От правна страна е приел, че с оглед чл.48 ЗН, наследниците придобиват наследството на своя наследодател с приемането му. Съгласно чл.49 ЗН приемането може да се извърши с изрично заявена воля за приемане, като наследникът направи съответното писмено заявление пред районния съдия и така направеното приемане се впише в особената книга за това. Приемането на наследството може да е и мълчаливо. В този случай, за да се счете, че наследникът е приел мълчаливо наследството, необходимо е той да извърши действие, което несъмнено да предполага намерението му да приеме наследството. В конкретния случай не може да се направи извод, че ответникът е декларирал 1/2 ид.ч. от недвижимия имот на наследодателя в [населено място], тъй като макар в удостоверението за декларирани данни да е посочено, че той е декларирал имотите – земя и сгради, то тези данни се основават на декларация по чл. 14 от ЗМДТ, подадена само от наследника В. Х. и няма данни последният да е упълномощен от ответника да декларира наследствения имот от негово име. Твърденията за мълчаливо приемане на наследството обаче се доказват от установените от свидетелските показания фактически действия на ответника по ползването на оставения в наследство имот в [населено място]. Съдът е кредитирал показанията на свидетелката С., тъй като няма родство със страните, показанията й са следствие на непосредствени впечатления, придобити при честите й посещения в имота на ищците, който се намира срещу наследствения имот, познава ищците и ответника, както и е познавала наследодателя. Според тях, до смъртта си наследодателят е живял в имота като ищците са му помагали. След смъртта на наследодателя, имотът се е ползвал само от ответника. Описаните от свидетеля фактически действия като влизане и излизане от имота, оставяне в него на вещи като каруца, кон, вземане на дърва т.н. водят до извода за ползването на имота. Отказът от наследство предполага изначално намерение на призования да наследи да не приема наследството, тоест да не се възползва от наследственото имущество. В случая осъществените фактически действия на ползването на имота сочат, че ответникът се е възползвал от наследството след смъртта на наследодателя. Същевременно няма данни той да е живял заедно с наследодателя. С ползването на наследствения имот е извършил конклудентни действия, с които е приел наследството преди да направи отказ. Този отказ е недействителен, тъй като е предшестван от приемане на същото наследство. Той е нищожен поради липса на предмет на основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 44 ЗЗД. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Така поставеният от касатора въпрос във връзка с направените пред въззивния съд от него доказателствени искания, не може да се приеме за относим, тъй като се поставя при фактическа обстановка, различна от установената по делото. За да отхвърли доказателствените искания на настоящия касатор, въззивният съд е съобразил ТР№1/2013г., ОСГТК, ВКС, като е посочил, че не са допуснати процесуални нарушения от първата инстанция, вследствие на което делото да е останало непопълнено с доказателства и неизяснено. Той е приел, че исканията са преклудирани, тъй като не са заявени в сроковете по чл.131, респ. чл.144 ГПК, видно от представения отговор на исковата молба и становището на ответника. Вторият въпрос, свързан с преценката на свидетелските показания, също не може да обуслови допускане касационно обжалване на решението. По своята същност представлява касационно оплакване по смисъла на чл.281,т.3 ГПК, тъй като касае обосноваността на обжалваното решение. Освен това въззивният съд е съобразил практиката на ВКС, вкл. посочената от касатора, и е ценил свидетелските показания с мотиви, че са следствие на непосредствени впечатления на свидетеля и заявеното от него, че познава ищците, ответника и наследодателя на последния, както и процесния наследствен имот; свидетелства за действията на ответника от преки възприятия. С оглед изложеното следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.