Определение № 60464 от 15.07.2021 г. на ВКС по т. д. № 2196/2020 г.

Производство по чл. 295 ГПК. Образувано е по съвместна касационна жалба на Р. и Д. М. срещу решение № 758/14.04.2020 г. по в. гр. д. № 3855/2018 г. на Апелативен съд София, с което е обезсилено решение № 134/22.06.2012 г. по гр. д. № 445/2011 г. на Окръжен съд Благоевград в една част, а в друга част /за уважаване на иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД с предмет сключен между касаторите и „Би Ем Лизинг“ АД предварителен договор от 21.11.2002 г. за продажба на 2/3 идеални части от недвижим имот, находящ се в [населено място] с идентификатор № 02676.501.1235/ решението е потвърдено. В подадената касационна жалба се излагат твърдения, че са налице всички отменителни основания по смисъла на чл. 281 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касация поради неговата нищожност, недопустимост, нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Съдът се е произнесъл по материалноправен и процесуално правен въпрос в противоречие с практика на ВКС, от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото. Налице е и очевидна неправилност. От ответника по касация „Би Ем Лизинг“ АД е подаден отговор, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Заявява се становище, че не са налице основания за достъп до касация, тъй като на практика не е формулиран никакъв правен въпрос. Претендира се въззивното решение да бъде оставено в сила и на ответника да бъдат присъдени разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното: Съвместната касационна жалба е подадена от легитимирани да обжалват страни в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима. Въззивното производство по в. гр. д. № 3855/2018 г. се е развило след постановена отмяна на предходно въззивно решение с решение № 101/01.08.2018 г. по т. д. № 1704/2017 г. на ВКС. Съставът е изпълнил дадените от касационната инстанция указания по отстраняване нередовност на исковата молба, като след уточняването й е обезсилил в една част първоинстанционното решение. В останалата част е изложил мотиви за основателност на заявената от „Би Ем Лизинг“ АД претенция с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД. В мотивите на решението е приел, че предявеният иск е основателен, тъй като са налице всички факти, предвидени в хипотезиса на чл. 19 ЗЗД, чл. 362 и чл. 363 ГПК. Възраженията на ответниците /касатори в настоящото производство/, произтичащи от фактическите твърдения за сключен между тях и ищеца договор за заем, прикрит или обезпечен с предварителния договор, съдът е намерил за неоснователни. След задълбочен анализ на събраните по делото доказателства въззивният състав е приел за недоказано твърдението между страните да има предхождащ сключване на предварителния договор друг такъв за заем. За недоказано е счел и фактическото твърдение за издаден в полза на дружеството ищец запис на заповед, обезпечаващ въпросния заемен договор. Като обобщаващ решаващият състав е формирал извод, че действителната воля на страните не е била различна от външно обективираната такава. Напротив, намерението на ответниците е било да се обещае продажба на недвижим имот, който те преди това са придобили по реда на чл. 35 ППДОП /отм./. Не са налице основания нито за директен достъп до касационен контрол, нито за факултативен такъв. Следва да бъде посочено, че касаторите само формално са изредили всички основания за директен достъп до касация без да ги мотивират надлежно. Същият формален подход са приложили и при формиране на искане за достъп до факултативен касационен контрол. Настоящата инстанция следва да изпълни служебното си задължение и да провери валидността и допустимостта на въззивното решение. При осъществяването й не се констатира наличие на посочените пороци. Решението на Апелативен съд София е валиден съдебен акт, тъй като е постановено от законен състав, произнесено е в пределите на правораздавателната власт на съда, изразено е в писмена форма, подписано е от постановилия го съдебен състав, и е разбираемо. Решението на предходната инстанция е допустимо, тъй като не е налице нито един от възможните пороци, които в задължителната практика се свързват с наличието на недопустимост. В ППВС № 1/10.11.1985 г., ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 1/09.07.2019 г. по т. д. № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че съдебното решение е недопустимо в случаите, в които то не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество – напр. при липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, оттегляне или отказ от иск, когато не е направено искане за възобновяване на спряно по взаимно съгласие на страните производство и др. Не е мотивирано и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК, което се характеризира със самостоятелен фактически състав. Той предпоставя обосноваване от касатора на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните. Такива пороци на съдебното решение са приложение на закона в противоположен смисъл, решаване на делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, нарушаване правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи правни принципи. Такива пороци на съдебен акт не са обосновани от касаторите, а и не се констатират от настоящата инстанция. Съобразно задължителните постановки на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС ТР, за да бъде допуснато едно въззивно решение до факултативен касационен контрол, е необходимо в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК да е формулиран въпрос, който е от значение за формиране волята на въззивната инстанция и който извежда материалноправен или процесуалноправен проблем, включени в предмета на делото. Касационната инстанция няма служебното задължение сама да формулира подобен въпрос. В производството по чл. 288 ГПК касационната инстанция не може да проверява правилността на изводите, формирани от въззивния съд относно установените по делото факти, истинността на приетите за релевантни доказателства и обосноваността на изводите, базирани на възприетите за осъществени факти, извън очевидните нарушения на логическите правила. В настоящия случай касаторите не са заявили никакъв въпрос, още по – малко такъв с характеристиките, посочени по – горе. Това се явява достатъчно основание да бъде отказан достъп до касационно обжалване. На практика и касационната жалба, и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК представляват несъгласие на касаторите с мотивите на въззивното решение, което предполага проверка на неговата правилност. При липса на основанията за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 2 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, то такъв следва да бъде отказан. При изхода на спора на ответника по касация се дължат разноски съобразно представения от него списък по чл. 80 ГПК в доказания размер от 5 028 лв. – адвокатско възнаграждение. С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС