Определение № 60785 от 16.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2422/2021 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. А. А. чрез адв. А. срещу решение № 260042/18.03.2021 г. по гр. д. № 44/2021 г. на Апелативен съд - Пловдив. Ответникът М. Р. А. чрез адв. И. е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното: Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 20185/24.11.2020 г. по гр. д. № 66/2020 г. на Окръжен съд - Кърджали за уважаване на предявения от М. Р. А. против Н. А. А. иск с правно основание чл. 422 ГПК като е признато за установено в отношенията помежду им съществуването на вземане на ищеца от ответника в размер на 100 000 лв., произтичащо от договор за паричен заем от 05.03.2008 г. и анекс към същия от 18.01.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 16.01.2020 г. до окончателното й изплащане, за което вземане е издадена Заповед № 6 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 16.01.2020 г. по ч. гр. д. № 16/2020 г. на Районен съд – Момчилград и са присъдени на ищеца разноски. Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел, че ищецът е предоставил в брой на ответника паричен заем в размер на 100 000 лв., като уговорките на страните по съглашението са изразени в договора за заем от 05.03.2008 г., с нотариална заверка на подписите им, както и в сключеният помежду им на 18.01.2019 г. анекс към договора, също с нотариална заверка на подписи. Установил е, че с първия договор страните постигнали съгласие ищецът в качеството си на заемодател да предостави в собственост на ответника като заемател сумата от 100 000 лв., която ще бъде предадена в брой в деня на подписването му, а последният се задължава да я върне в срок до три дни след поискване от заемодателя. С последващ анекс от 18.01.2019 г. страните по правната връзка се споразумели за изменение в съдържанието й, като уговорили, че заемната сума е предадена на заемателя в деня на подписване на договора - 05.03.2008 г. и че последният дължи връщане на сумата от 100 000 лв. в срок до 15.01.2020 г. Изтъкнати са съображения, че паричният заем е реален договор, т. е. за да възникне валидно заемно правоотношение е необходимо реалното предаване на паричната сума от заемодателя на заемателя. Направен е извод, че за сключването на такова съглашение свидетелства посоченият анекс, който като частен писмен документ, който носи подписите на лицата, които са го издали съставлява доказателство за изявленията в него. А според тях при подписване на договора на 05.03.2008 г. заемната сума е предадена от ищеца на ответника. Инстанцията по същество е приела, че между страните е налице заемно правоотношение, по което задължението на ответника да върне заетата сума в уговорения срок е неосъществено. Обсъдила е правопогасяващото възражение на ответната страна за изтекла в нейна полза погасителна давност в хипотезата на чл.114 ал. 2 ЗЗД (разписваща правилото, че ако е уговорено вземането да става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало). В тази връзка с оглед данните по делото е направено съждение, че по съглашението от 05.03.2008 г. страните са уговорили връщане на заетата сума в тридневен срок от поискването, поради което приложимата по правоотношението обща 5 - годишна погасителна давност е започнала да тече от посочената дата, като такава на възникване на задължението и към 06.03.2013 г. е изтекла, а вземането на ищеца - погасено по давност. Според решаващия състав обаче с подписване на анекса от 18.01.2019 г., към който момент давността е вече изтекла, страните не са удължили давностния срок, както се поддържа от ответника, а там направените изявления и в частност това на заемателя обективира отказ от изтеклата в негова полза погасителна давност. Изложени са аргументи, че след като е налице валидно възникнало заемно правоотношение, отказ от страна на заемателя от субективното право на погасителна давност направен след изтичането й, както и неизпълнение на задължението да върне заетата сума на падежа, предявеният иск по чл. 422 ГПК за съществуване на вземане по процесния договор за паричен заем е основателен. С оглед предмета на спора за ирелевантен е счетен доводът на защитата на ответника, вкл. направен и като оплакване в жалбата пред втората инстанция, че ищецът не е разполагал фактически със заемната сума. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси, които са обусловили изхода по делото и са решени в противоречие с практиката на ВКС - основание за селекция на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК Касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като липсва общата и специалната предпоставки от соченото основание. Жалбоподателят не е поставил конкретно формулиран правен въпрос, който счита значим по делото - с оглед изразената решаваща воля на въззивния съд в обжалваното решение и по отношение на който да е налице поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС, която се сочи и прилага, а именно: решение № 186/19.06.2013 г. по гр. д. № 927/2012 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 603/07.04.1998 г. по гр. д. № 2510/1997 г. на ВКС, V г. о. и решение № 63/19.02.2013 г. по гр. д. № 1569/2011 г. на ВКС, IV г. о. Съгласно разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. В случая това не е сторено. Вместо конкретно поставено питане, произтичащо от дадено от въззивния съд правно разрешение по делото страната излага доводи за неправилна преценка от решаващия състав на фактите във връзка с подписването на анекса от 18.01.2019 г. и в частност възприемането му като действие по отказ от изтеклата в полза на заемателя погасителна давност. Обосновани и структурирани в изложението в този си вид тези доводи не удовлетворяват общо основание за селекция на касационната жалба. Тези доводи изразяват несъгласието на страната с извода на втората инстанция за неоснователност на релевираното от нея защитно (правопогасяващо) възражение за изтекла погасителна давност относно вземането и като такива не притежават характеристиката на правен въпрос по смисъла на разрешението, дадено с т. 1 от цитирания по – горе тълкувателен акт. В случая се релевират оплаквания за неправилност на атакуваното решение и се извеждат аргументи в подкрепа становището на ответника по съществото на спора. Същите обаче са относими към производството по разглеждане на касационната жалба (чл. 290 ГПК), което се развива едва след допускане на касационно обжалване по чл. 288 ГПК. Във фазата по селектиране на касационната жалба доводите по съществото на спора нямат предвиденото в процесуалния закон значение и не позволяват осъществяване на достъп до касация. Съгласно мотивите към разясненията по т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС непоставянето на правен въпрос от значение за изхода по делото само по себе си е достатъчно да не се допуска касационен контрол без да е необходимо да се установяват сочените допълнителни основания за това. Ето защо, искането за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователно. За пълнота следва да се посочи, че практиката на ВКС (напр. решение № 119/18.12.2020 г. по т. д. № 2370/2019 г. на ВКС, I т. о.), включително и посочената от касатора (решение № 186/19.06.2013 г. по гр.д. № 927/2012 г. на ВКС, IV г. о.) е последователна в разбирането си, че според нормата на чл.113 ЗЗД валиден отказ от субективното право на погасителна давност може да се направи само след изтичането й. За разлика от неупражняването на субективното право на погасителна давност във висящ процес, което може да е със знание или без знание за правните последици (резултатът и в двата случая е един и същ), отказът преди или по време на висящия процес е винаги съзнавано волеизявление. Длъжникът като знае същността на правото си трябва и да иска настъпването на правните последици от непозоваването на погасителна давност. Ако отказът като волеизявление е недействителен, то от него не произтичат правни последици. Няма форма за действителност на едностранното волеизявление за отказ от субективното право на погасителна давност. Отказът може да бъде изричен и мълчалив, но от съдържанието му трябва да може по несъмнен начин да се направи извод, че длъжникът не желае да се ползва от последиците на погасителната давност било относно цялото парично задължение, било само за част от него. В случая от съдържанието на конкретното волеизявление на длъжника – настоящ касатор, изразено в текста на подписания след изтичане на давността анекс от 18.01.2019 г. (че е получил заемната сума по процесния договор, че тя възлиза в определен размер и дължи връщането й в уговорен срок) е направен безпротиворечив и несъмнен извод, че той се е отказал от изтеклата в негова полза погасителна давност относно паричното му задължение по процесния заем. Ето защо даденото в този смисъл от въззивния съд правно разрешение е изцяло в съответствие с установената съдебна практика на ВКС, което изключва приложение на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се сочи само формално в изложението към касационната жалба и по него не са поставени нито релевантни правни въпроси с обуславящо значение за спора, нито пък е обоснована специална предпоставка в някоя от хипотезите в приложното му поле, съгласно постановките по т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Затова достъпът до касация и на това основание не може да се осъществи. В обобщение, не са обосновани предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, последицата от което е недопускане на въззивното решение до касационен контрол. С оглед на изхода по делото касаторът следва да заплати на ответника по жалба сторените и претендирани разноски в настоящото производство. Те възлизат на 3 500 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение, уговорено с приложения договор за правна защита и съдействие, като вписването в него на извършеното плащане в брой е достатъчно и има характера на разписка – така постановките по т. 1 от ТР № 6/06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на III г. о.