Определение № 62 от 21.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3537/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. И. И. от [населено място], чрез адв. Н. Н., срещу въззивно решение № 45 от 13.05.2021 г., постановено по в.гр.д.№ 190/2021 г. на Сливенския окръжен съд, с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 260021 от 19.02.2021г. по гр.д.№ 461/2020г. на Новозагорския районен съд, с което са отхвърлени предявените от касатора против Г. И. Т. искове с правна квалификация чл. 30, ал. 1, във вр. с чл. 28 и чл. 29 ЗН, относно недвижими имоти /ниви/, обективирани в договор за доброволна делба от 20.09.2018 г., находящи се в землището на [населено място], [община], а именно: имот № *, с площ от 15,999 дка и имот № *, с площ от 5,000 дка, придобити от ответницата. По делото е установено, че ищецът в първоинстанционното производство С. И. И. и ответницата Г. И. Т. са преки низходящи на И. С. И., починал на 17.11.2018 г. С договор за дарение от 07.10.2016г., обективиран в нот.акт № 117/2016г., наследодателят е прехвърлил на ответницата правото на собственост върху притежаваните от него по 1/3 ид. част от пет земеделски имота, находящи се в землището на [населено място], [община], подробно описани в нотариалния акт. С договор за доброволна делба от 20.09.2018 г. съсобствеността върху имотите е прекратена и в дял на ответницата са поставени двата процесни имота. Наследството на И. С. И. е включвало и недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица] – 1/2 ид. част от УПИ *, в кв. № 173, с площ от 610 кв.м, заедно с източната половина на жилищна сграда – близнак, гараж и второстепенни постройки. С нот акт № 62/12.04.2019г. страните по делото продали наследствения имот на цена от 42 000 лв., от която ищецът е получил сумата 36 000 лв., а ответницата - 6 000 лв. Стойността на придобитите от ответницата земеделски земи възлиза на 4500 лв. При така установените по делото факти, въззивният съд е приел, че в случая е налице хипотезата на чл. 29, ал. 1ЗН, при която запазената част на двамата низходящи е 2/3 от имуществото на наследодателя. Тъй като в откритото на 17.11.2018г. наследство на И. С. И. се е включвал посочения недвижим имот, от чиято продажна цена в размер на 42 000 лв. ищецът е получил по-голямата част, а именно 36 000 лв., съдът е приел, че с това същият е овъзмезден и не е накърнена запазената му част от наследството, респективно, че предявения иск е неоснователен. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Формира ли се маса по смисъла на чл. 31 ЗН при предявяване на иск за възстановяване на накърнена запазена част с дарение, извършено в полза на наследник по закон /чл. 5 – чл. 9 ЗН/ и 2. Как се извършва възстановяване на накърнена запазена част в обема на определените права по чл. 29 ЗН. Поддържа се, че решението е вероятно недопустимо и очевидно неправилно. Ответната страна по жалбата Г. И. Т. е подала писмен отговор, в който е изразила становище за нейната недопустимост и неоснователност. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първият поставен от касатора въпрос не кореспондира на посочените по-горе съображения на въззивния съд за постановяване на обжалваното решение, поради което не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване. Същият намира ясно разрешение в самия закон, както и в трайно установената съдебна практика на ВКС по приложението на чл. 30 ЗН /Р № 34 от 12.05.2014 г. по гр.д. № 3542/2013 г., I г.о.; решение № 276 от 05.03.2014 г. по гр. д. № 2959/2013 г., I г.о.; решение № 324 от 16.10.2012 г.по гр.д. № 654/2011г., I г.о. и др./, съгласно която, за да се прецени дали е налице накърняване на запазената част по чл. 29 ЗН с дарения имот е необходимо най-напред да се определи масата по чл. 31 ЗН като имущество в стойностно изражение и съответно стойността на запазените и разполагаеми части. От стойността на свободното имущество, което не е предмет на дарения и което наследниците със запазена част получават по закон, следва да се определи тяхната част и тази сума да се съпостави със запазената част, по който начин да се определи дали тя е накърнена. Отговор на поставения въпрос е даден и в решение № 231 от 02.10.2012 г. по гр.д.№ 313/2012 г. на ВКС, II г.о., съгласно което частта, с която следва да се намали завещателното или дарствено разпореждане, се равнява на частта, която е изчислена спрямо размера на всички притежавани от наследодателя имущества включени в наследствената маса, а не само като пропорционален размер спрямо конкретното разпореждане. Посочената от касатора многобройна практика на ВС и ВКС е неотносима към настоящия случай и противоречие с нея не е налице, нито същият сочи конкретно в какво се изразява то. Не може да предпостави касационното обжалване и вторият поставен въпрос, по който във въззивното решение липсва произнасяне и същият няма обуславящо изхода на спора значение. Въззивният съд е достигнал до извода за неоснователност на предявения иск с правна квалификация чл. 30, ал. 1 ЗН, поради което не е взел становище по въпроса за това как следва да бъде извършено възстановяването на накърнената запазена част. Освен това не е налице и никакво противоречие с посоченото от касатора решение № 1421 от 06.03.2009 г. по гр. д. № 5941/2007 г. на ВКС, II г.о., което се отнася до различна от настоящата хипотеза. Само за пълнота на изложението следва да се отбележи, че двата въпроса са поставени основно във връзка с наведен от касатора довод, че имотът в [населено място] не е следвало да се включва в наследствената масата по чл.31 ЗН, тъй като е продаден от страните преди завеждане на делото, който не кореспондира на установената практика по приложението на тази разпоредба. Във връзка с релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 не са изложени никакви доводи за наличието на посочените в т. 4 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставки, които по отношение на поставените въпроси липсват, тъй като не е налице неяснота или непълнота на правната уредба и е налице изобилна практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна и с която решението е съобразено. Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. Не се констатира и видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт, а сочените от касаторите евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани и като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал.2 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответната страна сумата 365 лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция за изготвения отговор на жалбата. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.,