Определение № 3528 от 26.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4170/2025 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от П. В. З., чрез адвокат Г. Ч., срещу въззивно решение № 856 от 19.06.2025 г., постановено от Софийския апелативен съд по в.гр.д. № 152/2025 г. Касаторът излага съображения за неправилност. Насрещната страна Т. Х. Т., чрез адвокат Р. Т., отговаря в срока по чл. 287 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално – че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, чрез надлежно легитимиран процесуален представител, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Софийски апелативен съд, като отменил решението на първостепенния Софийски градски съд, отхвърлил предявения от П. В. З. против Т. Х. Т. иск за заплащане на сумата от 25 219,21 лв. – обезщетение за държането на получени по силата на аренден договор земеделски земи, след прекратяването му, за периода от 01.10.2015 г. до 31.08.2016 г., на осн. чл. 30, ал. 3 ЗАЗ, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 17.09.2019 г. до окончателното издължаване. За да постанови този резултат въззивният съд установил, че на 11.06.2014 г. страните по делото са сключили договор за аренда, наименуван като наем, с нотариална заверка на подписите, вписан в Службата по вписванията, по силата на който З. е предоставил на Т. за временно и възмездно ползване земеделски земи в землището на [община] с обща площ от 1 147.441 дка, (съставляващи общо 166 поземлени имота), подробно описани в договора и в анекс № 1 от 20.06.2014 г. към него, за срок от шест стопански години, считано от 01.10.2013 г.. Тя е получила фактическо владение на 01.10.2013 г. С анекс № 2 от 19.08.2014 г. (вписан в Службата по вписванията на 08.09.2014 г.) договорът е прекратен по взаимно съгласие на страните за част от имотите – с обща площ от 110,82 дка, но останал действащ за останалата част – за 1036,639 дка. Впоследствие, на 24.04.2015 г. договорът е развален с получаването от ответницата на нотариална покана от ищеца от 01.04.2015 г. Развалянето на договора е вписано на 31.08.2016 г. Съдът разяснил, че тъй като арендодателят твърди, че след прекратяването на договора насрещната страна е продължила да ползва имотите му, вкл. за процесния период, то именно той е страната, която следва да докаже това обстоятелство. Въззивният съд посочил още, че когато един наемен или аренден договор установява, че ползването, респ. държането на предмета по него е било предадено, в тежест на насрещната страна е да докаже, че е изпълнила задължението си да го върне след прекъсване на облигационната обвързаност. Същевременно, когато предоставянето на ползването и прекратяването на облигационната връзка е опосредено от други факти относно упражняваната фактическа власт върху имотите, в тежест на наемодателя или арендодателя е да докаже, че именно наемателят или арендаторът е продължил да ползва имота, лично или чрез другиго. След тези пояснения, съдът приел конкретно в случая, че предаването на държането на земеделските земи от арендодателя на арендатора Т. е станало на 01.10.2013 г.; за исковия период 2015 г. – 2016 г. последната не е ползвала спорните земи – те били засети и ползвани от други земеделски производители, които не са я допуснали до имотите. Изводът е обоснован със свидетелските показания на свидетеля Т., издадената на 13.03.2024 г. справка от Министерство на земеделието и храните, която сочи, че за периода от 01.10.2015 г. до 31.08.2016 г. не са регистрирани договори за наем или аренда между П. В. З. и Т. Х. К., и писмото на ОСЗ – С. към ОДЗ – П. до кмета на [населено място], в което са изброени лицата, подали заявление за подпомагане при обработването на земите на ищеца З. в землището на града, сред които са две търговски дружества, но не и Т.. Няма доказателства, че тя е възстановила фактическата власт върху земите или, че ги е ползвала лично или чрез трети лица в исковия период. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поставя процесуалноправният въпрос: следва ли въззивният съд да обсъди всички твърдения и доказателства по делото, които са от значение за спорното правоотношение, или може да обоснове решението си само с някой от тях като игнорира останалите. Твърди противоречие на въззивното решение с решение № 609 от 15.01.2009 г. на ВКС по т. д. № 323/2008 г., I т. о.; решение № 154 от 24.08.2016 г. на ВКС по гр. д. № 3848/2015 г., IV г. о.; решение № 79 от 12.07.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3244/2016 г., IV г.о. и цитираните в него решение № 176 от 28.05.2011 г. по гр.д. № 759/2010 г. на II г. о. на ВКС, решение № 700 от 28.10.2010 г. по гр. д. № 91/2010 г. на IV г.о. на ВКС; решение № 140 от 23.03.2010 г. по гр. д. № 4755/2008 г. на II г. о. на ВКС; решение № 131 от 12.04.2013 г. по гр. д. № 1/2013 г. на IV г. о. на ВКС, решение № 176 от 28.05.2011 г. по гр. д. № 759/2010 г. на II г.о. на ВКС, решение № 297 от 22.12.2014 г. по гр. д. № 4004/2014 г. на I г.о. на ВКС, решение № 700 от 28.10.2010 г. по гр. д. № 91/2010 г. на IV г.о. на ВКС; решение № 176 от 28.05.2011 г. по гр. д. № 759/2010 г. на II г. о. на ВКС, решение № 65 от 16.07.2010 г. по гр. д. № 4216/2008 г. на IVг. о. на ВКС. Въпросът е принципно значим, но за да се прецени значението му за постановеното решение, както и дали разрешенията в цитираната от касатора съдебна практика е по идентични правни въпроси, при разрешаване на аналогични правни спорове, съответно действително ли е налице противоречие на възприетите становища, трябва да са ясни касационните доводи – твърдението, че съдът не е обсъдил всички доказателства и не е съобразил всички обстоятелства, е бланкетно. В касационната жалба конкретните оплаквания са за необсъждане на следните доказателства: документ, издаден от ОСЗ – С., изх. № РД – 12-02-529-1/17.03.2020 г.; решение № 10382 от 19.05.2021 г. по въззивно гр.д. № 5271/2019 г. на САС; документ от ДФ „Земеделие“, вх. № 265915/08.03.2024 г.; Според касатора, документ, издаден от ОСЗ – С., изх. № РД – 12-02-529-1/17.03.2020 г. за това, че в Регистъра на договорите за земеделски земи, е регистриран договор за наем между Т. Х. К. и П. В. З. от 11.06.2014 г., за срок от шест стопански години, с начало 01.10.2013 г.; регистрацията е извършена по заявление от 01.04.2015 г.; договорът е изцяло прекратен на 28.09.2016 г. Фактите, за които, касаторът твърди, че свидетелства посоченият документ, съдът е възприел и приел за установени. Друг е въпросът, че според касатора, тази регистрация, трябва да доведе до извод, извън удостоверителното изявление за горните факти. Нещо повече, касаторът счита, че от посочения документ не следвало, че имало вписани права на други лица, както и, че договорът е единственото основание, вписано в регистъра за целия исков период, от което пък следвало, че само ответникът е ползувател с регистрирано правно основание по чл. 37б, ал. 5 и ал. 6 ЗПЗП. Посочените обстоятелства стоят извън предмета на спора и постановеното от съда. Той не е приел, че трети лица имат вписани права върху същия имот, нито че Т. е лишена от ползването на обекта на договора, поради права на трети лица, а че трети лица ФАКТИЧЕСКИ са заели земята и така, ответникът не е упражнявал фактическа власт върху нея през исковия период от време. Дали Т. Т., е имала правно основание да ползва имота по чл. 37б, ал. 5 и 6 ЗПЗП, е също без значение по предявения иск – той, по твърденията на касатора/ищец, е за заплащане на обезщетение за ползването на вещта СЛЕД прекратяване на облигационното правоотношение между страните по договора. Ако се установи, че тя е имала правно основание да ползва имота, т.е. договорът не е бил прекратен, искът, както е заявен, се явява също неоснователен. В допълнение, в регистърното производство проверката се ограничава до това дали актът подлежи на вписване, съставен ли е съобразно изискванията за форма и има ли предвиденото съдържание. Не се проверяват материалноправните предпоставки на акта, освен ако това е изрично предвидено в закона, каквото предвиждане за проверка няма както относно вписването на сключването, така и относно прекратяването на арендния договор. Основната цел на вписването е осигуряване на публичност и противопоставимост. Следващият документ - решение № 10382 от 19.05.2021 г. по въззивно гр.д. № 5271/2019 г. на САС, със сила на пресъдено нещо (СПН) е разрешил спорният пред него предмет, а именно, че Т. Т. дължи на П. В. З. арендна вноска за втората стопанска година по арендния договор (01.10.2014 г. – 01.10.2015 г.), т.е. СПН се простира върху установени права на З. като арендодател по процесния аренден договор за арендно вземане от Т. за втората стопанска година, това, че тя не е изпълнила това си задължение по договора, както и, че към датата на формиране на СПН – устните състезания пред втора инстанция, дължи арендната вноска в указания размер. Никакви фактически и правни изводи за времето след 01.10.2015 г., имащи обвързващ страните и съдилищата характер, не са правени. По настоящото дело спорът е за ползване на земите след тази дата и то, вече не на договорно основание, а след прекратяване на договора, т.е. без основание. Въззивният съд е разгледал влязлото в сила решение и се обосновал за пределите на формираната по него СПН., т.е. не е вярно оплакването, че това решение е игнорирано. Несъгласието с изводите на въззивната инстанция само по себе си не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване, а също така, няма отношение към поставения в изложението въпрос. Съображенията в касационната жалба са, че щом искът бил отхвърлен по приключилото дело за периода след 01.10.2015 г., поради това, че договорът е бил прекратен, значило, че със СПН съдът, със същото решение, е установил, че земите не били върнати и след прекратяването на договора; отхвърлянето на иска било само поради това, че вземането може да се претендира на извъндоговорно основание, какъвто иск не бил предявен. Тези съображения не държат сметка за пределите на силата на пресъдено нещо на влязло в сила решение. Напълно в противоречие със закона е разбирането, че решение по един иск може да формира сила на пресъдено нещо по непредявен иск, без между тях да има отношение на преюдициалност, или да се касае за допълнително вземане след уважен частичен иск. Документът от ДФ „Земеделие“ с вх. № 265915/08.03.2024 г. е неотносим към релевантните за спора обстоятелства. От това, че Т. К. била подала за кампания 2015 г. заявление за подпомагане, не се следва, че е упражнявала правата си на „ползващо се лице“, както счита касатора. Нещо повече, той сам основава защитаваното с иска субективно материално право с твърдение, че договорът между страните е прекратен към 01.10.2015 г., т.е., като поддържа, че от въпросният период се установявало, че за исковия период ответницата имала ПРАВА на ползващо се лице, противоречи на релевантните факти, на които сам основава иска си и така го прави неоснователен. Следващият поставен правен въпрос е: как следва съдът да преценява свидетелските показания с оглед тяхното вътрешно противоречие и противоречието им с удостоверителното съдържание на приети по делото официални документи, когато за тях не е проведено надлежно оспорване и как следва съдът да отчете заинтересоваността на свидетел в хипотезата на чл. 172 ГПК. Твърди се противоречие на въззивното решение с решение № 34 от 22.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4657/2015 г., I г. о.; решение № 173 от 27.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 5166/2008 г., IV г. о. Не се установява вътрешно противоречие в показанията на разпитаните свидетели за релевантния за спора период – след 01.10.2015 г. Наред с това, разбирането на касатора за противоречие между удостоверени според него факти в официални документи, и свидетелки показания, не отговаря и на данните по делото, а и това се установи от изложеното по-горе в настоящото определение. На следващо място, въззивният съд е формирал вътрешното си убеждение, след като е преценил поотделно и в тяхната съвкупност всички релевантни доказателства по делото (писмени доказателства и свидетелски показания). Касационната инстанция не може да проверява вътрешното убеждение на въззивния съд, като извърши своя преценка на доказателствата. На проверка от касационната инстанция подлежи само начинът на формирането на вътрешното убеждение от въззивната инстанция - дали съдът да е спазил правилата на формалната логика, опита и научното знание при формиране на вътрешното убеждение. В случая, подобни грешки не са допуснати от въззивната инстанция. Не се установява противоречие с цитираните решения и по приложението на чл. 172 ГПК. Съдът е ценил, както поотделно, така и в съвкупност, показанията на свидетеля с други относими към факта на доказване доказателствени средства. Следващият въпрос, който поставя касаторът, е: когато арендаторът е декларирал писмено, че е получил държането върху арендуван имот, в чия доказателствена тежест е установяването на факта на връщането му след прекратяване на договора за аренда – на арендодателя, който претендира обезщетение за ползване на имота след прекратяване на договора, или на арендатора, и как следва да стане това доказване. Твърди се противоречие на въззивното решение с решение № 97 от 23.07.2013 г. на ВКС по т. д. № 73/2012 г., решение № 145 от 12.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 1364/2024 г., I т. о. (и цитираните в него решение № 214 от 23.01.2017 г. на ВКС по т. д. № 1642/2015 г., II т. о., решение № 477 от 20.07.2010 г. по гр. д. № 1091/2009 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 169 от 11.06.2012 г. по гр. д. № 84/2011 г. на ВКС, ГК, IV г. о. и решение № 73 от 08.04.2016 г. по гр. д. № 5376/2015 г. на ВКС, ГК, IV т. о.). Искът не е за връщане на арендуваната вещ, след прекратяване на договора, а за заплащане на обезщетение за ползване на обекта след прекратяване на договора, т.е. поради фактическото й ползването без основание. Тогава, в тежест на арендодателя е да установи ползването на имота без основание, в исковия период от време. За времето на действие на договора, арендаторът дължи арендна вноска, без значение дали фактически е ползвал земята или не, освен, ако докаже, че това е станало по причина, изхождаща от арендодателя и при спазване в определени хипотези на допълнителни изисквания по ЗАЗ. За времето след прекратяване на договора, арендаторът дължи обезщетение, само ако действително е ползвал имота. Когато арендаторът твърди, че е върнал имота, той трябва да установи връщането; арендодателят пък трябва да установи фактическото ползване на обекта за целия период от време, след прекратяване на договора, ако търси обезщетение за периода на задържането. Тежестта на доказване на релевантен факт е с оглед последиците, ако доказателствената задача не бъде изпълнена. Т.е. питане чия е доказателствената тежест има място с оглед приложените последици от разпределението на доказателствената тежест от съда в решението – когато приеме, че релевантен факт не се е осъществил, само поради това, че страната, носеща тежестта на доказването му, не е успяла да създаде у съда пълна убеденост в това. В случая, въззивният съд не просто е приел, че ищецът не е установил упражняването на фактическа власт върху земите от Т., но и, че по несъмнен начин те са били ползвани от трети лица през исковия период, т.е. последният извод се дължи не само на последиците от разпределението на тежестта на доказване в гражданския процес. Относно сочената във въпроса декларация, тя е писмено доказателство, което само по себе си не определя как се разпределя тежестта на доказване; тя се следва от правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК. Дали даден документ, ведно с останалите относими доказателствени средства, ценени по правилата на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, е довел въззивният съд до несъмненост във фактическите изводи и те обосновани ли са, съответно правилно ли са приложени последиците от разпределението на доказателствената тежест в гражданския процес, е нещо различно от формулирания от касатора въпрос. Не се установява и поддържаното противоречие между поставения въпрос и цитираната от касатора съдебна практика. В решение № 97 от 23.07.2013 г. на ВКС по т. д. № 73/2012 г. е разяснено, че наемателят, за времето на действие на наемния договор, дължи наемна цена, независимо дали е ползвал фактически обекта, щом договорът не е прекратен. В настоящия казус вземането не е за наемна/арендна вноска, а за обезщетение след прекратяване на арендното правоотношение. Следователно, посоченото от касатора решение не само, че не разрешава поставения правен въпрос според разбирането на касатора, но се явява и неотносимо към иска, който е предявен. В решение № 145 от 12.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 1364/2024 г., I т. о., съставът на ВКС е разяснил, че връщането на наетата вещ след прекратяване на наемния договор се дължи от наемателя и той следва да го докаже. Това е от значение за иска по чл. 233, ал. 1 ЗЗД – за връщане на наетата вещ от наемателя на наемодателя. Връщането на вещта е свързано и с последиците на чл. 236, ал. 2 ЗЗД, което обаче не е равнозначно, че установява несъмнено, че бившият наемател е продължил да ползва наетата вещ през целия исков период. Подобен извод не е сторен и по съществото на спора, разгледан от ВКС в обсъжданото съдебно решение, нито в цитираните в него други съдебни актове на ВКС. Само за яснота следва да бъде посочено, че има известна разлика в уредбата на договорите за аренда и на наемните договори, съответно в ЗАЗ и в ЗЗД, но настоящата инстанция няма да развива допълнителни съображения, доколкото това излиза извън предмета на производството по чл. 288 ГПК, очертано от касатора с въпросите в неговото изложение към касационната жалба. Касаторът се позовава още и на очевидна неправилност на въззивното решение, но не излага доводи, различни от оплакванията в касационната жалба, а те са твърдения за неправилност, които са от такова естество, че не могат да обусловят извод за наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Цитираната разпоредба има предвид онези случаи, в които, и без въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК и наличието на допълните условия по т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, е установима неправилността на въззивния съдебен акт. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Касаторът, също счита, че въззивното решение е недопустимо и следва да се допусне до касационно обжалване за проверка, тъй като въззивният съд обсъдил възражения, които не са били въведени в предмета на спора от насрещната страна. Оплакването за разглеждане на ненадлежно въведени възражения е по съществото си за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, евентуално за нарушение на чл. 269, изр. 2 ГПК, довели до неправилност. Решението би било недопустимо, ако съдът се беше произнесъл по друг иск, различен от този, с който е сезиран или „свръх“ петитум, а случаят не е такъв. Недопустимо е въззивното решение, когато е постановено при наличие на процесуални пречки за съществуването или за упражняване на правото на иск или правото на въззивна жалба, при липсата на процесуални условия за съществуването или упражняването на правото на иск или правото на въззивна жалба. Наличие на подобни пороци не се твърдят, нито се установяват служебно от касационния състав. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Ответникът по касационната жалба е направил искане за присъждане на съдебноделоводни разноски, но не е представил доказателства да е сторил такива в инстанцията, поради което искането е неоснователно. Мотивиран от горното, съдът