Определение № 2731 от 29.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 823/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. Р. Щ. чрез адв. М. против решение № 1135 от 12.11.2024 г. по гр. д. № 3262/2023 г. на Апелативен съд – София, седми граждански състав.

Ответникът „Водоконсултинженеринг“ ЕООД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] чрез адв. М. в отговора по чл. 287, ал. 1 ГПК взема становище за отсъствие на предпоставки за допускане на касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 260495 от 20.03.2023 г. по гр. д. № 14471/2018 г. на Софийски градски съд (СГС), ГО, I – 5 състав за отхвърляне на предявените от М. Р. Щ. против „ Водоконсултинженеринг“ ЕООД осъдителни искове: 1/ с правно основание чл. 162, ал. 4 ЗУТ, вр. чл. 265, ал. 2 ЗЗД за връщане на сумата от 1 000 лв., платена по развален договор от м. юни 2017 г. за изготвяне на работен проект „Укрепване на ляв бряг на р. В. в частен имот: парцел ..., кв. ...,[жк]– част „Т.“; и 2/ с правно основание чл. 88, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 98 311. 44 лв., явяващи се обезщетение за вреди, причинени от некачествен (негоден) проект за укрепване на левия бряг на р. „В.“ в частен имот: парцел ..., кв. ...,[жк], от които разходи за последващо проследяване и консултации на некачествения проект – 200 лв., разходи за осъществяване на проекта, заплатени на „Инерт 94“ ЕООД – 50 389. 04 лв., на „Г.“ ЕООД – 2 547. 44 лв., на „Ви Джи Еф“ ООД – 5 625. 13 лв., на „Е. Р. И – Инженеринг“ ООД – 2 150 лв.; бъдещи разходи за отстраняване на компрометираното съоръжение (за разбиването му, за извозване и депониране на отпадъците) – 35 000 лв., както и бъдещи разходи за спешни, неотложни технически експертизи и предписания – 3 000 лв. и в тежест на ищцата са възложени разноски.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че ищцата е сторила парични разходи за изготвянето на проект за укрепване на левия бряг на р. В. (последният бил обрушен в критичния му участък, поради свличане на земни маси в коритото на реката и това създавало опасност за имота на ищцата – в резултат на подкопаването на основите на оградата, разположена на самия бряг и реално застрашавало погиване на къщата, поради срутване в реката като последица от подкопаване на основите й) и за техническото му реализиране на място. При анализ и оценка на събраният по делото експертен доказателствен материал (в това число и подробните обяснения на вещите лица в съдебно заседание), е обоснован извод, че процесният проект (изготвен от ответното дружество по силата на сключения договор с ищцата) е бил технологически (технически) годен за изпълнение; годен да осъществи заложената цел – надлежно укрепване на речния бряг. Прието е обаче, че реализирането на проекта, т. е. изграждането му технически на място, е в отклонение от заложените параметри. Така е направен решаващ извод, че в подобна хипотеза отговорност може да бъде търсена от съответните правни субекти, които са осъществили фактически строителството, но не и от ответника като автор на техническото задание. В тази връзка е отречена причинно – следствената връзка между претендираните за обезщетяване имуществени вреди и поведението на ответника (било от действие или бездействие) като предпоставка за търсената имуществена отговорност – доколкото не е установено договорно неизпълнение по смисъла на чл. 79 ЗЗД. Посочено е, че по делото не са представени писмени доказателства (според констатациите на вещите лица) за окомплектоването на процесния проект с допълнителни части (които е следвало да бъдат изготвени от други специалисти – в съответните сфери на техниката) и да е бил внесен за одобрение от съответната общинска администрация. С оглед на тези фактически данни е направен извод, че процесното съоръжение е било изградено без наличие на строителни книжа и без одобрение (надлежно разрешение) от компетентния административен орган - т. е. строежът се явява „незаконен“. Застъпено е разбирането, че всички правни и фактически действия в посочените насоки е следвало да бъдат предприети от ищцата в качеството й на „възложител" на проекта и строежа – по смисъла на чл. 161 ЗУТ. Обсъдени са и възраженията на ищцата за наличие на компрометирано (извършено в отклонение на съответните правила и норми) строително укрепване на речния бряг във въпросния критичен участък като е прието, че те са неотносими към спора по делото – доколкото са заявени едва за първи път във въззивната жалба. Освен това, дори същите да бъдат съобразени е направено съждение, че са неоснователни, защото са свързани с осъществяването на проекта на място – с техническата му реализация (фактическото израждане на укрепителното съоръжение) в отклонение от проекта и от повелителни правни норми, а това е сторено от трети лица, не от изпълнителя по процесния договор – т.е. ответното дружество, което е изготвило единствено техническото задание за извършване на укрепителните дейности. Така, тези доводи са без значение за претендираната имуществена отговорност на ответника. Изложени са съображения, че непредприемането на действия за предварително „узаконяване“ на процесното строителство, е препятствало възможността фактическите действия по изграждането на съоръжението да бъдат спрени преди да са започнали (тъй като строежът би бил забранен от администрацията). В обобщение е аргументирано становище, че процесната вреда се явява следствие не от самото изготвяне на проекта (който, съгласно експертния доказателствен материал е бил надлежен – годен за техническо изпълнение), а от фактическата реализация (строителството) на съоръжението (което е било извършено в отклонение от проекта и без строителни книжа). Решаващият състав е приел, че действително законът (ЗУТ) – в чл. 232, ал. 4, т. 2, регламентира отговорност (административно – наказателна) за проектанта в хипотеза на отклонение от повелителни законови норми (регламентиращи изискванията за съответния вид строителство; в това число - отклонение и по смисъла на възраженията на ответницата по въззивната й жалба). Гражданска отговорност от проектанта обаче (договорна или деликтна) може да бъде търсена (при такъв тип отклонение само в случаите на наличие на причинно-следствена връзка между противоправното поведение (действие или бездействие) на проектанта и настъпилата имуществена вреда (претърпяна загуба или пропусната полза). С оглед данните по делото е обоснован извод, че в случая обаче такава връзка не може да се приеме за налична.

За неоснователен е приет и довода на ищцата, че ответникът не е упражнил авторски надзор. Изтъкнато е, че конкретен (формален – писмен) договор във връзка с учреденото правоотношение по изработка не е бил сключен между страните, а това препятства възможността да се проверят обема и вида на конкретно възложените на изпълнителя (ответника) договорни задължения (извън задължението да изготви технологичната част на проекта, за което обстоятелство няма спор по делото). В тази връзка е направен извод, че не се констатира на ответното търговско дружество да е било вменено задължение по смисъла на чл. 162 ЗУТ да упражнява (осъществява) авторски надзор по време на строителството. В допълнение на мотивите си второинстанционният съд е заключил, че липсват предпоставки за ангажиране на имуществената отговорност на ответника за вреди, доколкото процесното укрепително съоръжение е било надлежно проектирано - данните по делото и в частност заключението на тройната съдебно – техническа експертиза несъмнено сочат, че укрепителната инсталация (макар и изградена в отклонение от проекта на ответника; макар и частично дефектирала) все пак изпълнява, макар и не пълноценно (в това число и към момента) предназначението си – т. е. своята защитна функция. По тези аргументи предявените искове са намерени за неоснователни и отхвърлени.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът – ищец обосновава искане за достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по правни въпроси, за които твърди, че са обуславящи изхода по делото и даденото разрешение по тях е в противоречие с практиката на ВКС и ВС, респ. са от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото.

Тези въпроси имат следното съдържание:

1. „Задължен ли е съдът в обстоятелствената част на решението си да обсъди приобщените доказателства за всички правно релевантни факти и да посочи кои от тях намира за установени и кои за недоказани?“;

2. „Задължен ли е съдът да обсъди всички направени от страните процесуални искания, които се основават на установени факти, както и доводите, които имат значение за решаване на делото?“

По горните питания, които могат да се обобщят в едно – за задълженията на въззивния съд при разглеждане на материалноправния спор, предмет на делото, се обосновава искане за селектиране на касационната жалба на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдения за противоречие с практиката на ВКС, опредметена в решения, както следва: № 240/20.01.2020 г. по гр. д. № 1023/2019 г., № 246/20.01.2020 г. по гр. д. № 4881/2018 г., и двете по описа на III г.о., № 125/29.05.2012 г. по гр. д. № 534/2011 г., № 126/09.05.2011 г. по гр. д. № 421/2009 г., № 447/18.11.2011 г. по гр. д. № 1964/2010 г., и трите по описа на IV г. о., № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. и № 460/27.05.2010 г. по гр. д. № 768/2009 г., и двете по описа на I г.о.

Претендира се достъп до касация и на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с доводи за очевидна неправилност на въззивното решение.

Касационното обжалване не може да се допусне.

Двете формулирани питания от процесуално естество, свеждащи се въпроса за задължението на съда, вкл. въззивния съд като инстанция по съществото на спора, да вземе предвид всички събрани по делото доказателства и да обсъди направените от страните доводи и възражения за релевантните факти като мотивирано посочи кои от тях намира за установени и кои не, и защо, са от значение за изхода на конкретния спор. Затова по отношение на тях следва да се приеме за осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не и поддържаната специална предпоставка чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото липсва твърдяното противоречие с цитираните решения на ВКС, на които страната се позовава. Правомощията на въззивната инстанция са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. В съответствие с тази задължителна съдебна практика, в мотивите на обжалвания акт и в резултат на осъществена от него решаваща дейност, въззивният съд се е произнесъл по всички значими за спора въпроси и по заявените от страните доводи и възражения, като е основал фактическите си и правни изводи само на приетите по делото доказателства и така е разрешил спора между страните. Следва да се отбележи, че твърдението на касатора за допуснато нарушение на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК (макар да не се сочат с конкретните им разпоредби, доводите на страната, с които се обосноват питанията, по същество се отнасят до приложението именно на визираните два текста от закона) представлява по естеството си оплакване за неправилност на въззивното решение, което е относимо към касационните основания по чл. 281 ГПК, но не може да бъде преценявано в производството по чл. 288 ГПК. Наличието на задължителна съдебна практика на ВКС и съобразяването й при постановяване на обжалваното решение налага, че по двата повдигнати въпроса не е налице основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Не може да се уважи също и искането за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по така поставените въпроси. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът не е съобразил, че основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК са самостоятелни фактически състави и кумулативното им предявяване по едни и същи въпроси, е недопустимо. В тази връзка, позоваването от страната на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с посочване на съдебна практика по приложение на релевантния въпрос, изключва допускането на касационен контрол по него при предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Извън изложеното, липсват също твърдения за наличието на допълнителния селективен критерий на соченото основание с оглед съдържанието му, разяснено с постановките по т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.

Няма основание за допускане на касационното обжалване и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради поддържаната очевидна неправилност на въззивното решение. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила – т.е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая аргументите на касатора за пропуска на решаващия състав да провери дали процесното укрепване на речния (ляв) бряг се намира в имота на ищцата или е в имот – публична (държавна или общинска) собственост и респ. дали проектантът (ответното търговско дружество) е имал основание да изработва техническото задание за това укрепване (изложени под формата на въпрос № 3), не обосновават предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Тези въпроси са извън предмета на делото – търсене на имуществена отговорност от договорно неизпълнение по изработка, ирелевантни са за произнасянето на инстанцията по същество, вкл. въззивната, поради което липсата на мотиви по тях в обжалваното решение не може да се приеме за негов съществен порок - като явно необосновано с оглед правилата на формалната логика (както се твърди от жалбоподателката).

В обобщение, касаторът не е обосновал предпоставки на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, което има за последица недопускане на касационен контрол.

С оглед на изхода по делото касаторът следва да заплати на ответника по жалба сторените и претендирани разноски в настоящото производство. Те възлизат на 2 000 лв. – за адвокатско възнаграждение, уговорено с приложения договор за правна защита и съдействие от 11.02.2025 г., като вписването в него на извършеното плащане в брой е достатъчно и има характера на разписка – вж. постановките по т. 1 от ТР № 6/06.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,