Определение № 1 от 04.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 1997/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Г. Ц. против решение № 851/19.06.2025 г. по в.гр.д.№ 3009/2024 г. на Спфийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 4355/18.07.2024 г., поправено с решение № 5273/24.09.2024 г., в частта, с която касаторът е осъден да заплати на ЗК „Лев Инс“АД сумата от 30 949,80 лв. по иск с правно осн. чл.500, ал.1, т.1 КЗ. В касационнa жалба се излагат твърдения за неправилност на обжалваното въззивно решение. Изтъкват се аргументи за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В писмения отговор на ЗК „Лев Инс“АД се оспорва основателността на касационната жалба и допускането на касационно обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.3 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на основание чл.500, ал.1, т.1, пр.1 КЗ застрахователят по застраховка „Гражданска отговорност“, платил застрахователно обезщетение за имуществени или неимуществени вреди на пострадал от ПТП, настъпило по вина на застрахования при него водач, има право на получи платеното от последния при определени предпоставки. В тези случаи независимо, че застрахованият е платил застрахователна премия и е възникнало валидно застрахователно правоотношение, той не се освобождава от гражданската си отговорност. В случая ищецът- застраховател е твърдял наличието на хипотезата на ал.1, т.1, пр.1 на чл.500 от КЗ- виновният водач, застрахован при него по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, е управлявал МПС под въздействието на алкохол с концентрация на алкохола в кръвта над допустимата по закон норма. Съдът е установил, че застрахователят ЗК „Лев Инс“ АД е платил обезщетение за имуществени вреди на пострадалото лице и от това е възникнало правото да се субругира в правата му срещу делинквента. Приел е за безспорно, че вина за настъпване на ПТП на 29.01.2020г. има касаторът Ц. като водач на МПС. По отношение на него са били съставени АУАН и Наказателно постановление, поради което решаващият състав е намери, за установени елементите на фактическият състав на чл.45 от ЗЗД. САС е счел ПТП е настъпило в 18ч. на 29.01.2020 г. и водачът Ц. е бил тестван с техническо средство в 18.30ч. видно от листа, отчитащ резултата от изследването, както и че е била отчетена концентрация на алкохол от 0, 65 промила. За безспорно е приел и обстоятелството, че на Ц. е бил издаден талон за изследване № 093101/ 29.01.2020г., който му е бил връчен в 20.15ч., но водачът не се е явил за вземане на кръвна проба. Според САС нормата на чл.5, ал.3, т.1 от ЗДвП императивно въвежда забрана за управление на ППС под въздействието на алкохол. Релевантният момент, към който трябва да бъде установена стойността на алкохол в кръвта е настъпването на ПТП. Към този момент концентрацията на алкохол в кръвта на водача е била 0, 65 промила. Не е била оспорена годността на измерване на техническото средство. По отношение на направеното от касатора оспорване на размера на обезщетението, което се дължи за лек автомобил „Рено Каджар“ поради наличие на тотална щета САС е изложил следните съображения: Позовал се е на приетото заключение на автотехническата експертиза, което е установило, че разходите за ремонт на МПС надвишат действителната му стойност и по отношение на него има тотална щета по смисъла на чл.390, ал.2 КЗ, като при отчитане на размера на запазените части застрахователното обезщетение е 30 929, 80 лв. Въззивният съд е разгледал ОУ, които са били действащи към момента на настъпване на пътния инцидент. Констатирал е уговорка, че при тотална щета/пълна загуба на МПС застрахователят възстановява действителния размер на щетата, но не повече от 80 % от действителната стойност на МПС към датата на настъпване на застрахователното събитие. Посочил е, че разпоредбите на ОУ се отнасят до определяне на застрахователно обезщетение за застрахован при застрахователя по имуществената застраховка, като е счел, че се прилагат и при предявена регресна претенция по реда на чл.411 КЗ. Позовал се е на приложената щета, образувана пред ищеца, при което той като застраховател, е спазил разпоредбите на ОУ. САС е намерил, че той не е имал основание да откаже или намали застрахователното обезщетение, тъй като не са били налице нито предвидените в чл.408, ал.1 КЗ, нито в ОУ изключения/непокрит риск. На основание чл.38 от ОУ застрахователната сума не се намалява, ако застрахователното събитие е причинено виновно от трето лице, по отношение на което застрахователят има право на регрес. В случая Ив. Ц. е трето лице, тъй като ползвател по застраховката „ Гражданска отговорност“ е „ Ес Ди Ай Груп“ ООД. Според САС горната разпоредба се прилага и в случаите на тотална щета на МПС, защото тя е обща и е относима към всички видове имуществени застраховки, обект на ОУ. Съдът е намерил, че не са събрани доказателства дали увредения автомобил „Рено Каджар“ е в движение или е дерегистриран в КАТ, като това не е основание да се откаже да се изплати застрахователно обезщетение. При твърдение от страна на делинквента, за наличието на други вреди върху автомобила, настъпили преди процесното ПТП, което би довело до намаляване на размера на застрахователното обезщетение, негова е била тежестта да го докаже, тъй като от този факт черпи за себе си благоприятни правни последици. Доказателства във връзка с това според съда не са били ангажирани, поради което е приел, че вредите по лек автомобил „Рено Каджар“ са изцяло в причинна връзка с пътния инцидент на 29.01.2020г. Също така решаващият състав е констатирал, че не е било доказано съпричиняване на вредите от страна от водача на лек автомобил „Рено Каджар“ поради нарушаване на правилата за движение по пътищата. Същият не е управлявал МПС с несъобразена скорост. Вещото лице е приело, че тя е била 50 км.ч., която е разрешена от ЗДвП в населено място- чл.21, ал.1 от ЗДвП. Това е извод за основателност предявения иск по чл.500, ал.1, т.1, пр.1 от ЗК за сумата от 30 929,80 лв. и 20лв. ликвидационни разноски. В изложението си по чл. 281, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът въвежда следните правни въпроси: 1/Длъжен ли е застрахователят да прилага едни и същи правила при изплащане на щета, когато я заплаща от собствения си бюджет и когато има право на регрес?; 2/Има ли право длъжникът по регресен иск да отправи правновалидни възражения по заплатената щета, доколкото той не може да упражни тези права в процеса на търговска комуникация между двете застрахователни дружества?; 3/В тежест на ответника по регресен иск ли е да доказва възраженията си, че не са ангажирани доказателства от страна на ищеца, нито са направени доказателствени искания от него относно оспорването на влагането на частите и консумативите, описни, претендирани и платени по застрахователното събитие; възражение, че няма данни за наличие на щети по автомобила преди процесното ПТП, както и оспорването, че автомобилът е отремонтиран и пуснат в движение? По всички въпроси касаторът въвежда допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК – счита, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Настоящият състав на ВКС намира следното: Първи и втори въпрос не отговарят на изискванията към общото основание по чл.280, ал.1 ГПК. Първи въпрос касае начина на определяне на размера на претендираното от застрахователя обезщетение при предявяване на регресен иск спрямо делинквента, и по-конкретно в случая от значение е, че за да отговори на него въззивният съд е приложил конкретни клаузи от общите условия. Следователно обуславящи крайните му правни изводи са аргументи, почиващи на тълкуване на тези клаузи. Правен въпрос относно приложението на чл.20 ЗЗД касаторът не поставя. На втория въпрос от изложението въззивният съд е дал положителен отговор, като е разгледал всички възражения на касатора, обективирани в отговора на исковата молба. Третият въпрос е свързан с приложението на чл.154 ГПК по регресен иск и по него е налице създадена практика на ВКС, поради което не е изпълнено соченото от касатора допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Така с решение № 122/19.06.20214 г. по т.д. № 3228/2013 г. на ВКС, I т.о. е разяснено, че тежестта на доказване на наличието и основанието на регресното право, на основание чл.154, ал.1 ГПК, е на ищеца, претендиращ суброгаторното право. Правоизключващото регреса възражение следва да се докаже от ответника по суброгаторния иск. В съдебната практика на ВКС, установена по реда на чл.290 ГПК- решения на ВКС № 25/27.01.2012 г. по гр.д. № 1832/2010 г., № 670/15.11.2010 г. по гр.д. № 695/2009 г., № 147/19.06.2012 г. по гр.д. № 582/2011 г., № 222/24.06.2011 г. по гр.д. № 982/2010 г., № 394/18.05.2010 г. по гр.д. № 1584/2009 г., № 183/18.07.2012 г. по гр.д. № 1387/2011 г., № 95/21.07.2016 г. по т.д. № 1280/2015 г. и др. е прието в съответствие с чл.154 ГПК, че всяка страна е длъжна да установи обстоятелствата, на които основава исканията и възраженията си и носи доказателствената тежест за фактите, от които извлича изгодни за себе си правни последици. При липса на такова доказване, съдът следва да приеме като неосъществили се в обективната действителност недоказаните по делото факти. На доказване не подлежат само фактите, за които съществува установена от закона презумпция, общоизвестните и служебно известните на съда факти – чл.154 ал.2 и чл.155 ГПК. В настоящия случй САС е разпределил в съответствие с така цитираната практика на ВКС доказателствената тежест относно въведените от ответника по регресния иск възражения срещу размера на претендираното обезщетение. Предвид гореизложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение