Определение № 1999 от 22.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3589/2024 г.

за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по постъпила касационна жалба, подадена от Р. Р. Г., в качеството й на частен съдебен изпълнител с рег. № *** на КЧСИ, действаща чрез адвокат Н. Л. Х. и адвокат Г. Г. Г., двамата от Софийска адвокатска колегия, против въззивно решение № 206 от 27.02.2024 г. по гр. д. № 1826 по описа за 2023 г. на Софийския апелативен съд, с което е отменено решение № 279/24.04.2023 г., постановено по гр. д. № 701/2022 г. по описа на СОС, ГО, като вместо това е отхвърлен предявеният от Р. Р. Г. срещу Община Божурище иск за заплащане на сумата 42 820.86 лева, представляваща неоснователно получена от взискателя след проведена публична продан на недвижим имот по изп. дело № 20189250400265 по описа на ЧСИ Р. Г. - Ч. и внесена без основание от обявения за купувач А. Ш. Ш., поради липса на право на собственост на длъжника „У. И. К.“ ЕАД върху имота, предмет на публичната продан, както и сумата 14 166.57 лева, представляваща законна лихва върху главницата за периода 12.07.2019 г. - 17.10.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 17.10.2022 г. до окончателното изплащане, като неоснователен.

В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение следва да бъде отменено поради недопустимост, неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът твърди, че обжалваното въззивно решение следва да се допусне на касационно обжалване поради неговата вероятна недопустимост и очевидна неправилност, както и на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Според касатора обжалваното въззивно решение е вероятно недопустимо, тъй като въззивният съд се е произнесъл по незаявен от жалбоподателя довод при излагане на своите мотиви като се е позовал на деликтното поведение на ЧСИ и на база на този довод е отменил решението на първоинстанционния съд, излизайки извън очертаните от въззивната жалба рамки, произнасяйки се свръхпетитум. За обосноваване на становището за недопустимост на въззивното съдебно решение касаторът се позовава на съдебна практика, изразена в решение № 50139/11.04.2024 г. по т. дело №1414/2022 г., ВКС, първо т. о.

На следващо място, касаторът твърди, че въззивното решение е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2 ГПК поради грубо нарушение на правилата на формалната логика и при наличие на объркани, нелогични и взаимно изключващи се разсъждения при позоваването на задължителната съдебна практика по Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на ВС.

Извън изложеното касаторът твърди, че обжалваното въззивно решение следва да се допусне на касационно обжалване по следните въпроси:

1. Налице ли е суброгация по реда на чл. 74 от ЗЗД, когато правният интерес на третото лице да изпълни чуждо задължение се състои в избягването на опасността да бъде ангажирана отговорността на това трето лице във вътрешните му отношения с кредитора?

Като основание касаторът сочи разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и се позовава на практиката на ВКС, обективирана в решение № 5 от 04.07.2016 г. на ВКС IV г. о. по гр. дело № 2723/2015 г., както и определение № 4120 от 18.12.2023 г. на ВКС, III г.о., по к. гр. д. № 1440/2023 г.

2. В хипотезата на иск за неоснователно обогатяване по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД необходимо ли е наличие на пряка причинно-следствена връзка между обогатяването и обедняването?

Като основание по този въпрос касаторът сочи разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и се позовава Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на ВС.

3. На следващо място в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 касаторът сочи група от въпроси, които основава на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а именно:

3.1. При продажба на публична продан на имот, който не е бил собствен на длъжника, при което продажбата не е произвела прехвърлителен ефект, счита ли се разпределената на взискателя сума от продажбата на чуждия имот за основателно получена само поради факта, че изпълнителното основание на взискателя не е отменено или обезсилено?

3.2. В какво съотношение се намират деликтната отговорност на съдебния изпълнител и отговорността на взискателя, получил цената от публичната продан на недвижим имот, който не е бил собствен на длъжника по изпълнението, и по какъв начин се уреждат вътрешните отношения между съдебния изпълнител, репарирал вредите със собствени средства и получилия цената от проданта взискател?

3.3. Наличието на основание за деликтна отговорност на съдебния изпълнител към едно лице (страна или участник в изпълнителното производство) изключва ли автоматично регресния иск на съдебния изпълнител към друго лице (страна или участник в изпълнителното производство), което се е обогатило неоснователно за сметка на съдебния изпълнител?

3.4. Разпоредбата на чл. 499 ГПК, която предвижда възможност на купувача от публична продан да иска връщане на платената от него цена при евикция, изключва ли директен иск срещу взискателя на основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД за връщане на получената по разпределение сума от публична продан на недвижим имот, когато се установи с официални документи, че длъжникът не е бил собственик на имота към момента на налагане на възбраната, без купувачът да е съдебно отстранен от имота с влязло в сила съдебно решение?

3.5. Разпоредбата на чл. 499 ГПК изключва ли евентуалната евикция при публична продан на имот, когато след възлагане на имота се установят обстоятелства, които водят до извода, че длъжникът не е бил собственик на имота към момента на налагане на възбраната, без купувачът да е съдебно отстранен от имота с влязло в сила съдебно решение?

По така постъпилата касационна жалба Община Божурище като насрещна страна по спора е депозирала писмен отговор, в който жалбата се оспорва по наведени в него съображения.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което формално са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:

С обжалваното в настоящото производство въззивно решение въззивният съд е приел, че от фактическа страна се установява, че въз основа на възлагателно писмо от 21.06.2018 г. на Община Божурище, в качеството й на взискател, ЧСИ Р. Г. е образувала изпълнително производство за събиране на публични вземания по реда на ГПК срещу длъжника „У. И. К.“ ЕАД с присъединен взискател В. Г., като въз основа на това дело е възбранен и изнесен на публична продан недвижим имот - ливада с площ 11 501 кв. м., находяща се в с. Х., община Б., представляваща имот № *** по картата на землището. Съдът е констатирал, че с постановление за възлагане от 17.01.2019 г. за купувач на имота е обявен А. Ш. срещу заплащане на сумата 60 111 лв., която сума е внесена от него по специалната сметка на ЧСИ, а с протокол за извършено разпределение от 11.04.2019 г. постъпилата сума е разпределена между взискателите по делото Община Божурище, на която с платежно нареждане от 28.03.2019 г. е преведена сумата 42 820,86 лв., и В. Г., на която е платена сума в размер на 9 374,66 лв. Според въззивния съд по-късно е установено, че към датата на публичната продан имотът вече не е принадлежал на длъжника, тъй като по партидата на описания имот на 26.01.2017 г. /т.е. две години по-рано/ вече е вписан акт - Постановление за възлагане от 02.12.2016 г. по изп. дело № 96/2012 г. по описа на ЧСИ Н., влязло в сила на 21.12.2016 г., по силата на което правото на собственост върху недвижимия имот е придобито от трето лице - купувач, в лицето на „Т. Г. Б.“ ЕООД, като длъжник в това изпълнително производство отново е било „У. И. К.“ ЕАД. По фактите съдът е установил още, че с постановление от 08.07.2019 г. ищцата е указала на взискателите Община Божурище и В. Г. да възстановят получените от тях при разпределението суми с оглед връщането им на купувача А. Ш.; че с цел избягване на съдебни спорове с обявения за купувач А. Ш., който би могъл да ангажира деликтната отговорност на ЧСИ по реда на чл. 441 ГПК вр. чл. 74 ЗЧСИ, ищцата се е съгласила да възстанови на последния със свои средства платената от него цена при публичната продан въз основа на договор за спогодба от 15.10.2019 г.; че Община Божурище е получила сумата 42 820,86 лв., преведена от купувача по изпълнителното дело А. Ш. по специалната сметка на ищцата ЧСИ Г. – Ч.; че след плащането ЧСИ е депозирала покана за доброволно плащане, получена от общината на 12.07.2019 г., но последната отказала да върне сумата поради липсата на влязло в сила съдебно решение за евикция, от една страна, а от друга - поради липсата на неоснователно обогатяване, тъй като ЧСИ Г. е изпълнила свое лично задължение, основано на деликтната й отговорност.

При така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел, че нормата на чл. 483 ГПК изисква от съдебния изпълнител неговата увереност, че недвижимият имот е бил собственост на длъжника към момента на налагане на възбраната, която увереност се основава на проверка, че при налагане на възбраната съдебният изпълнител няма задължение за извършване на проверка дали имотът е собственост на длъжника, а същата е дължима с пристъпване към опис на възбранения имот; че публичната продан е едностранен акт на принудително изпълнение с характеристиката на принудителна продажба; че процесуалноправната същност на публичната продан, произтичаща от регламентираната в ГПК поредица от процесуални действия, насочени към индивидуализация на имота, предмет на принудителното изпълнение, определя и отговорностите на съдебния изпълнител при нарушаването им. Съдът е посочил, че върху дължимата първоначална служебна проверка налице ли е годна вещ като обект на собственост (фактически и правно), се надгражда проверката по чл. 483 ГПК за принадлежността на вещното право и неговите тежести. Според въззивния съд неправилни и незаконосъобразни са изводите на първа инстанция, че ЧСИ Г. се е суброгирала в правата на удовлетворения кредитор /купувача/ срещу взискателя, в лицето на Община Божурище, доколкото тя не е изпълнила едно чуждо задължение, а свое собствено, основано на деликтното й поведение при провеждане на публичната продан - неизвършване на надлежна проверка кой е собственик на имота, върху който се насочва принудително изпълнение и то както към датата на налагане на възбраната, така и към провеждането на публичната продан и възлагането на имота в полза на купувача, като всички тези действия са реализирани две години след като ЧСИ Н. вече е провел публична продан на същия имот срещу същия длъжник и го е възложил на трето лице-купувач. Въззивният съд е изложил съображения, че неизпълнението за проверка на собствеността влече последиците, предвидени в 441 ГПК вр. чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ и чл. 45 ЗЗД като превеждането на сумите от осребреното имущество (платената цена) на лица, които нямат право да ги получат, уврежда купувача, който в случая е единственият правоимащ да ги получи обратно. Съдът е посочил, че тъй като публичната продан не е договор и уредбата за едностранно разваляне поради неизпълнение в чл. 87, ал. 3 ЗЗД не е приложима, аналогични на евикцията последици законодателно са уредени в чл. 499 ГПК, като при липса на транслативен ефект купувачът има вземане за цената и разноските си срещу лицата, в полза на които сумите са били разпоредени, тъй като вземането по своята правна природа е кондикционно и не произтича от деликт. Въззивният съд е приел, че ако обаче се установи допуснато от съдебния изпълнител процесуално нарушение при разпореждането на сумата, налице е неправомерно засягане на имуществото на купувача и вреда за него, но на друго основание. Съдът е акцентирал, че в случая фактическият състав на увреждането е завършен именно с превеждането на все още наличната по сметката на ЧСИ сума в полза на лица, които нямат право да я получат и възниква възможността да бъде потърсено пълно обезщетение за всички вреди от съдебния изпълнител при условията на професионалната отговорност по чл. 74 ЗЧСИ вр. чл. 45 ЗЗД или алтернативно да се предяви иск по чл. 499 ГПК срещу взискателите. Според съда, налице е паралелен процесуален ред, който е предоставен на избора на увредения купувач и хипотеза на неистинска солидарност, при която изпълнението на единия от длъжниците - ЧСИ или мнимия взискател погасява задължението на другия. Съдът е отбелязал, че общината не е мним взискател, тъй като нейното вземане е реално и дължимо /с основание публични вземания за данъци и такси/.

Съдът е стигнал до извода, че в случая увреденият купувач е направил своя избор кой процесуален ред за защита да избере, тъй като няма проведено производство по реда на чл. 499 ГПК - т.е. отговорността на общината не е ангажирана с влязло в сила съдебно решение. Купувачът се е обърнал директно към ЧСИ, с което е направил избор между двата налични иска. Затова следва да се приеме, че с връщането на платената от купувача цена, ЧСИ е изпълнила свое лично задължение, основано на деликтната й отговорност по чл. 74 ЗЧСИ, това автоматично погасява възможността да се търси обратно платеното от взискателя, чието изпълнително основание не е отменено или обезсилено. Затова ЧСИ няма как да се е суброгирала в правата на купувача срещу взискателя, доколкото е изпълнила не чуждо, а свое лично задължение, произтичащо от деликтното й поведение.

По отношение на вредата САС приема, че тя е установена, доколкото не е необходимо купувачът да бъде съдебно отстранен от имота, за да се приеме, че той търпи вреда в размер на заплатената продажна цена. Като установена практика на ВКС в този смисъл е изтъкнато решение № 3/23.01.2018 г. по гр. д. № 953/2017 г. на ВКС, Трето г.о. По отношение на причинната връзка е изтъкната практика на ВКС, съгласно която ЧСИ дължи обезщетение за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането (решение № 264/08.04.2010 г. по гр. д. № 474/2009 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о., решение № 139/31.05.2011 г. по гр. д. № 1445/2009 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о, решение № 184/21.09.2011 г. по гр. д. № 1124/2010 г. на ВКС, ГК, Трето г.о.) Посочено е, че вредата в случая е причинена от небрежността на ЧСИ, който не е извършил надлежна проверка на собствеността, към датата на издаване на постановлението за възлагане, тъй като ако е била проведена надлежна и щателна проверка на собствеността на имота, към който е насочена публичната продан, купувачът не би претърпял процесните вреди. Според въззивния съд, твърденията в исковата молба, по която е образувано настоящото дело, категорично задават белезите, индивидуализиращи иска по чл. 59 ЗЗД /по-късно уточнен на чл. 55, ал. 1 пр.1 ЗЗД/, който иск е основан на забраната за неоснователно обогатяване. Въззивният съд е приел, че юридическите факти, които го пораждат и се твърдят в исковата молба по образуваното дело, са несъвместими с фактите, които пораждат деликтната отговорност на ЧСИ, тъй като кондикационното вземане и деликтното вземане имат не само различна правна характеристика, но и различни последици - напр. начало на дължимите лихви и на погасителната давност. Съдът е изложил съображения, че съобразно т. 1 на ППВС № 1 от 28.05.1979 г., когато не са налице елементите на някой от трите фактически състава на чл. 55, ал. 1 ЗЗД и когато въобще липсва друга възможност за правна защита, а е увеличено без основание имуществото на едно лице за сметка на имуществото на друго лице, обеднелият разполага с иска по чл. 59 ЗЗД, но е отбелязал, че в случая недоказана остава пряката причинно-следствена връзка между обогатяването на общината и обедняването на ЧСИ, който е изпълнил едно свое лично задължение към купувача, основано на деликтната й отговорност по реда на чл. 74 ЗЧСИ. Въззивният съд е акцентирал, че с Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на ВС, т. 5 на съдилищата е посочено, че връзката между обогатяването и обедняването в хипотезата на чл. 59 ЗЗД неправилно се квалифицира като причинна - обогатяването не е следствие на обедняването и обратното, тъй като както едното, така и другото са последица на общ факт или група от факти, поради което по субсидиарния иск за неоснователно обогатяване по чл. 59 ЗЗД съдът следва да изясни, дали обедняването на ищеца и обогатяването на ответника произтичат от един общ факт или от обща група факти. Въззивният съд е приел, че в развилото се производство такъв факт или факти няма и че съдебният изпълнител поначало отговаря за вреди при установена противоправност на свои действия или бездействия. Съдът е заключил, че принципът на законоустановеност намира проявление както за защита правата на участниците в процеса, така и на съдебният изпълнител, който няма да носи имуществена отговорност само ако действията му съответстват на хипотезата, който ги обуславя според съдържанието на нормата, която е длъжен да приложи.

С оглед тези основни съображения Софийският апелативен съд е приел, че предявеният иск е неоснователен. Отменил е решението на първоинстанционния съд и е постановил отхвърляне на иска.

По посочените от касатора основания за допускане на въззивното решение на касационен контрол, настоящата касационна инстанция приема следното:

Въззивното решение не е недопустимо. Съдът не се е произнесъл свръхпетитум. Безспорно е, че съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, задължението на въззивния съд за служебно произнасяне се отнася само за валидността на първоинстанционното решение и за допустимостта му в обжалваната негова част, а по отношение правилността на акта, съдът е ограничен от посочените в жалбата основания с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма или следи за защита интереса на определени частноправни субекти. В случая въззивната жалба на ответника Община Божурище съдържа доводи за това, че отговорността към купувача е била на самия ЧСИ като в изложението на въззивната жалба изрично е посочено, че „ищцата е преценила, че е уязвима съгласно чл. 441 от ГПК; „че съдебният изпълнител може и следва да понесе имуществена отговорност и именно избягването от тази отговорност формира за ищцата нейният правен интерес да изплати сумата на купувача - т .е. макар и заобиколно съдът признава и навежда на заключението, че е налице незаконосъобразно принудително изпълнение, за което частният съдия изпълнител отговаря при условията на чл. 441 от ГПК и чл. 45 от Закона за задълженията и договорите“. Тезата на въззивника Община Божурище, съобразно съдържанието на въззивната жалба, е, че „купувачът е действал законосъобразно като се е обърнал към ЧСИ, провел публичната продан, визирайки неговата лична и професионална отговорност за незаконосъобразните му действия.“ Въззивният съд се е произнесъл по заявени от жалбоподателя във въззивното производство доводи, основани на тезата за деликтното поведение на ЧСИ, поради което не е налице недопустимост на обжалваното въззивно решение в сочения от касатора смисъл.

Що се отнася до твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение, касационната инстанция приема, че в решението са налице частични противоречия при обосноваване на правните изводи на съда, но като единен съдебен акт решението не е очевидно неправилно и не страда от такива тежки пороци като допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи.

По така поставените в изложението по 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси на касатора, настоящата касационна инстанция приема следното:

По първия поставен от касатора в изложението му въпрос, касаещ приложението на разпоредбата на чл. 74 ЗЗД, следва да се посочи, че във въззивното решение съдът е преценявал основателността на предявения иск не с оглед това дали ищцата е имала правен интерес да изпълни чуждо задължение, а с оглед отговора на въпроса дали ищцата е изпълнила свое или чуждо задължение – т. е. така поставеният от касатора въпрос не от такъв характер, който да е свързан с правните изводи на въззивния съд и да е обуславящ изхода от спора. В настоящото производство по предварително селектиране на касационните жалби касационната инстанция преценява правните изводи на въззивния съд, но не и конкретните факти по спора и след като поставеният въпрос не е бил включен в разглежданите от въззивния съд въпроси, респ. – не е получил отговор, то спрямо такъв въпрос не е налице общата предпоставка за допускане на въззивното съдебно решение до касационен контрол, респ. – няма как за се изследва и наличието на сочения допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Изложените съображения от настоящата касационна инстанция по първия въпрос са относими и към така поставения от касатора втори въпрос. Съдебната практика на ВКС, включително и задължителната такава, касаеща института на неоснователното обогатяване, е богата и непротиворечива. Въпросът е общ, теоретичен и не е привързан към конкретната фактическа обстановка, поради което спрямо същия не е налице общата предпоставка за допускане на въззивното съдебно решение на касационно обжалване.

Поставените от касатора група от въпроси в т. 3 от изложението му са въпроси, които са относими към обосноваване на тезата на ищцата за допустимост и основателност на предявения от нея спрямо ответника иск, но това не са въпроси, които са били предмет на обсъждане от страна на въззивния съд и които да са обосновали крайния правен резултат по спора. В мотивите на обжалваното съдебно решение въззивният съд единствено е посочил, че при съдебно отстранение продавачът на публична продан разполага и с иск по чл. 499, ал. 1 ГПК, но крайният правен резултат от спора не е достигнат чрез отговор на така зададените от касатора въпроси в т. 3 от изложението. Спрямо тази група от въпроси също не е налице общата предпоставка за допускане на въззивното съдебно решение на касационно обжалване. На никой от тези въпроси въззивният съд не е дал отговор, който отговор да е послужил за обосноваване на крайните изводи на съда. С оглед постановките на ТР № 1/2009 на ОСГТК касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос е от значение за изхода по конкретното дело и е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали тези изводи са законосъобразни.

С оглед така изложените съображения настоящата касационна инстанция приема, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивно решение № 206 от 27.02.2024 г. по гр. д. № 1826 по описа за 2023 г. на Софийския апелативен съд.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение