Определение № 169 от 31.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 994/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Подадена е касационна жалба от ПК „Златица 91“ против решение № 28/20.01.2021 г. по в.т.д. № 20201001002289/2020г. на Софийски апелативен съд в частта, с която след частична отмяна на решение № 70/15.06.2020 г. по т.д. № 238/2019 г. на Софийски окръжен съд е отхвърлен искът с правно основание чл.92, ал.1 от ЗЗД, предявен от „Потребителна кооперация „Златица 91“ - [населено място], Софийска област, срещу Община Златица - [населено място], Софийска област, за сумата 24 096 (двадесет и четири хиляди и деветдесет и шест) лева, представляваща неустойка за забава, дължима на основание чл.3.3 от договор за наем от 1.02.2008 г. на недвижим имот в [населено място] - 502.42 кв.м. от сграда - комбинат, от които 352.42 кв.м. партер и 150 кв.м. мазета, ведно с 1/3 идеални части от общите части на сградата, за периода от 1.10.2018 г. до 30.09.2019 г., ведно със законната лихва, считано от 1.10.2019 г. до окончателното й заплащане, както и в частта на разноските. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, както и че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касационна жалба Община Златица оспорва основателността на касационната жалба и изпълнението на изискванията по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел по иска с правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, че възражението на ответника за нищожност на неустоечната клауза поради противоречието й с добрите нрави следва да бъде обсъдено, като дължимата преценка се отнеся към момента на сключване на договора, а не към последващ момент. Изложил е съображения, че в конкретния случай уговорката за неустойка е за забава на изпълнението на парично задължение, произтичащо от договор за наем, като изпълнението на това задължение не е било обезпечено с други правни способи. Позовал се е на заключението на експертизата, че към момента на сключване на договора за наем размерът на неустойката върху всяка евентуално дължима наемна цена за всеки отделен месец надхвърля месечната наемна цена от 2 000 лева (без включен ДДС). Според САС размерът на неустойката от 0.5 % на ден, надхвърля очакваните от неизпълнението вреди, съизмеряващи се със законната лихва за забава, като общият размер на превишението на сумата на претендираната неустойка - 24 096 лева, над сумата на законната лихва - 1 228.67 лева, е 22867.33 лева или 1 861.15 %. Поради което е заключил, че мораторна неустойка в уговорения размер, надвишаващ значително размера на очакваните вреди при забавено изпълнение на главното парично задължение в размер на законната лихва за забава, излиза извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции, като още към момента на сключване на предметния договор за наем създава възможност за несправедливо обогатяване на кредитора и затова накърнява добрите нрави, т.е същата клауза е нищожна. Оттук е достигнал и до краен извод за неоснователността на исковата претенция, заявена на основание чл. 92, ал.1 от ЗЗД. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът формулира следните правни въпроси: 1/ Правното основание, респ. правопораждащият юридически факт на предявените искове, представлява ли част от предмета на обективните предели на силата на пресъдено нещо?; 2/ Допустимо ли е да се пререшава спор, за който вече е налице влязло в сила съдебно решение, като се приема за нищожен правопораждащ спорното право факт, който е бил установен с влязло в сила решение за валиден и действащ?; 3/Длъжен ли е съдът да следи служебно за нищожност на договор, респективно на договорна клауза или този въпрос трябва да бъде въведен като част от предмета на делото чрез съответно възражение, заявено в преклузивните срокове, или по предявен инцидентен установителен иск?; 4/ Допустимо ли е съдът да се произнася по възражение за нищожност на договорна клауза поради противоречие с добрите нрави, заявено от страната извън преклузивните срокове по делото?; 5/ В кой момент за ответника настъпва преклузия за възражение за нищожност на договорна клауза, поради противоречие с добрите нрави? Правните въпроси са въведени от касатора при позоваване с допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК, поради противоречие на дадените по тях разрешения във въззивното решение: със задължителна практика на ВКС ТР №3/2016г. на ОСГТК на ВКС и практика на ВКС, обективирана в решения, постановени по реда на чл.290 ГПК: решение № 149/15.10.2019г. по гр.д. № 60078/2016г. на ВКС, I г.о., решение № 154/24.08.2016г. по гр.д. № 3848/2015г. на ВКС, IV г.о., определение №62/10.02.2016г. по гр.д. № 5227/2015г. на ВКС, II г.о. / по въпроси №1 и 2/, а по въпроси от №3 до №5– поради противоречие с практиката на ВКС, обективирана по реда на чл.290 ГПК в: решение № 305/27.04.2009г. по гр.д. № 5803/2007г. на ВКС, IV г.о. и решение № 202/27.02.2015г. по т.д. № 4123/2013г. на ВКС, II т.о. При условията на евентуалност се въвежда и допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че в своята съвкупност първи и втори въпрос са поставени в контекста на проблема допустимо ли е пререшаването на въпроса относно валидността на договорна клауза за неустойка при вече уважен иск за парично вземане въз основа на същата клауза за друг период? Така уточнен правният въпрос изпълнява изискването на чл.280, ал.1 ГПК, защото е обусловил произнасянето на въззивния съд, който е приел, че следва да бъде обсъдено възражението на ответника за нищожност на неустоечната клауза поради противоречието й с добрите нрави. Същевременно е налице изрично позоваване от страна на ищеца, че с предходни влезли в сила решения относно вземане на същото основание, но за друг период клаузата за неустойка е валидна. Настоящият състав на ВКС намира, че касационното основание следва да бъде допуснато при соченото евентуално допълнително основание – по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, доколкото не е налице практика на ВКС по този въпрос, а цитираната такава – ТР №3/2016г. на ОСГТК на ВКС и свързаните с нея решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, касаят само хипотезата на частичен иск. Отговорите на втората група въпроси относно произнасянето на въззивния съд служебно по възражение за нищожност се явяват обусловени от проблема за силата на пресъдено нещо на правопораждащите субективното право факти, установени в предходен процес. Ето защо те ще бъдат разгледани във връзка с оплакванията по съществото на касационната жалба. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе държавна такса в размер на 481,92 лв. по сметка на ВКС. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение