Определение № 2951 от 27.10.2026 г. на ВКС по т. д. № 2081/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Касационните жалбоподатели П. Г. М. и Н. К. К., чрез адвокат Г. Стойчев, обжалват решение № 1214 от 27.11.2024 г. по в.гр.д. № 3833/2020 г. на Апелативен съд - София, ГК, X състав, с което след частична отмяна на решение № 3809 от 28.05.2019 г. по гр.д. № 9817/2016 г. на Софийски градски съд, ГО, I-16 състав, е признато за установено, че настоящите жалбоподатели дължат солидарно на „Юробанк България“ АД, [населено място], на основание чл. 422 от ГПК, вр. чл. 430 от ТЗ, вр. чл. 79 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД, непогасени суми за договорни лихви (възнаградителни и санкционни) по договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL37010/17.06.2008 г., и допълнителни споразумения към него от 20.03.2009 г., 04.11.2009 г., 07.06.2010 г., 24.02.2011 г., 28.02.2011 г., 21.03.2011 г., 30.12.2011 г. и 30.11.2012 г., с което e потвърдено решение № 3809 от 28.05.2019 г. по гр.д. № 9817/2016 г. на Софийски градски съд, ГО, I-16 състав, в частта, с която е признато за установено, че на основание чл. 422 от ГПК, вр. чл. 430 от ТЗ, вр. чл. 79 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД настоящите жалбоподатели дължат солидарно на „Юробанк България“ АД непогасени суми за главница по договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL37010/17.06.2008 г., и допълнителни споразумения към него от 20.03.2009 г., 04.11.2009 г., 07.06.2010 г., 24.02.2011 г., 28.02.2011 г., 21.03.2011 г., 30.12.2011 г. и 30.11.2012 за сумата до 150 696,32 евро, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение - 18.11.2015 г. до окончателното изплащане, както и сумата от 16 709,87 евро, договорни лихви за периода от 15.05.2013 г. до 13.10.2015 г., както и договорни лихви за сумата от още 9 695,77 евро за периода 15.05.2013 г. до 13.10.2015 г., както и установеността на дължимост на такси за управление от 748,89 евро за периода 02.12.2012 г. до 13.10.2015 г., признато е вземане за 96 лв. (49,08 евро) такси за принудително изпълнение за периода от 05.12.2013 г. до 18.11.2015 г., както и в полза на „Юробанк България“ АД са присъдени разноски в размер на 13 201,84 лв. (6 750 евро) за заповедното производство и е присъдена сумата от 7 332,22 лв. (3 748,90 евро) - разноски за първоинстанционното производство, в полза на „Юробанк България“ АД - допълнително разноски за заповедното производство в размер на 3 725,18 лв. (1904,65 евро) и за първоинстанционното производство от 1 984,28 лв. (1014,55 евро), както и в частта, с която са осъдени да заплатят 379,27 лв. (193,92 евро) деловодни разноски и 300 лв.(153,39 евро) – юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство. В касационната жалба сочат основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излагат съображения за нищожност на договора за кредит и на договора за встъпване в дълг, и двата в цялост, на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. Излагат съображения, че съдът следва служебно да прогласи тази нищожност. Конкретно излагат оплаквания, че съдът не е установил неравноправността, съответно нищожността на клауза, предвидена в чл. 4 от договора, относно ежемесечна комисионна за управление на кредита и възможността съгласно чл. 12 от договора, банката едностранно да промени таксите и комисионите. Подробно обосновава наличие на недействителност на клаузи от договора Сочат процесуално нарушение за необсъждане от въззивния съд на възражението, че не е обсъдена клаузата от чл. 4 от договора, уреждаща таксите (комисионите) на банката. Подчертават, че условията за предсрочна изискуемост поради дължимост на такси и комисиони са несправедливи. Развиват съображения, че предсрочна изискуемост не е настъпила, предвид оспорване на връчването на изявление на банката и липсата на обективни предпоставки за това. Липсвало отразяване на извършеното плащане. Молят да се отмени въззивното решение в обжалваните части. Претендират разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК сочат следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване: 1.Следва ли съдът служебно да следи за нарушения на императивни материалноправни норми? – противоречие с: тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК; решение № 150 от 20.03.2020 г. по т.д. № 279/2019 г. на ВКС, II т.о.; решение № 199 от 21.01.2019 г. по т.д. № 460/2018 г. на ВКС, I т.о.; решение № 77 от 22.04.2015 г. по гр.д. № 4452/2014 г. на ВКС, III г.о.; решение № 95 от 13.09.2016 г. по т.д. № 240/2015 г. на ВКС, II т.о. 2.При установяване неравноправния характер на някои клаузи от договор за кредит, индексиран в чуждестранна валута и предвиждащ лихвен процент, обвързан с междубанковия лихвен процент за съответната валута, може ли същият договор да продължи да се изпълнява без тези клаузи? – противоречие с: CEC Dunai, C-118/17, EU:C:2019:207; решение от 7 август 2018 г., Banco Santander и Escobedo Cortes, C-96/16 и C-94/17, EU:C:2018:643, т. 74 и от 20 септември 2018 г., OTP Bank и OTP Faktoring, C-51/17, EU:C:2018:750, т.61. 3.При констатирана от съда недействителност на клаузи от анекс към договор за кредит може ли отношенията между страните да се уреждат по първоначално договорените условия в определена клауза, когато същата не урежда всички условия, предвидени в недействителните клаузи? По този въпрос се твърди основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал. 1, т. 3 от ГПК. 4.Следва ли съдът да се произнесе служебно по нищожността на клаузи от потребителски договор, които са от значение за решаване на правния спор? – противоречие с: решение № 23 от 07.07.2016 г. по т.д. № 3686/2014 г. на ВКС, I т.о.; тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. дело № 1/2020 г. на ВКС, ОСГТК; решение по дело Mostaza Claro, точка 38; решение от 4 юни 2009 г. по дело Pannon GSM, C-243/08, Сборник, стр. I-4713, точка 31; решение по дело Asturcom Telecomunicaciones, точка 32; решение по дело VB Penzugyi Lizing, точка 49. 5.Следва ли съдът да следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в потребителски договор и да се произнесе по отношение нищожността, която тази неравноправност влече? – противоречие с: дело Mostaza Claro, точка 38; решение от 4 юни 2009 г. по дело Pannon GSM, C-243/08, Сборник, стр. I-4713, точка 31; решение по дело Asturcom Telecomunicaciones, точка 32; решение по дело VB Penzugyi Lizing, точка 49. 6.Потребителят по договор за кредит дължи ли такси (комисиони) за обслужване и управление на кредита? - противоречие с: решение № 146 от 01.11.2017 г. по т.д. № 2615/2016 г. на ВКС, I т.о.; 7.Недействителността на договор с потребител води ли до недействителност на договора за встъпване в дълг в същия, от там до липса на валидно облигационно правоотношение с третото задължено лице и, респективно, до липса на задължения на същия по договора за кредит? По този въпрос се твърди основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал. 1, т. 3 от ГПК. 8.Допустимо ли е обявяване на предсрочна изискуемост на задължението по договор за кредит поради неплащането на погасителни вноски, уговорени в клаузи, обявени за недействителни? По този въпрос се твърди основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал. 1, т. 3 от ГПК. 9.Печатът на нотариуса с посочена дата на връчване на поканата за доброволно изпълнение достатъчно доказателство ли е, че действията по връчването са извършени при условията на чл.592 във вр. чл.47 ал.5 от ГПК и ако не е, необходимо ли е в разписката за връчването да бъде отбелязано колко пъти и кога е посетен адресът; как е установено, че адресатът не може да бъде намерен на посочения адрес и следва да се постави уведомление; къде е поставено уведомлението и т.н., за да се приеме, че връчването е редовно? – противоречие с: определение № 479 от 20.06.2011 г. по т.д. № 444/2011 г. на ВКС; определение № 47 от 17.01.2011 г. по т.д. № 719/2010 г. на ВКС, II т.о.; решение № 233 от 03.07.2014 г. по гр.д. № 7723/2013 г. на ВКС, IV г.о. 10.При уговорен в договора адрес за кореспонденция на длъжника, кредиторът може ли своеволно да изпрати уведомление до него на друг адрес и да го приеме за връчено, ако не е получено от длъжника на този друг адрес? – противоречие с: решение № 148 от 02.12.2016 г. по т.д. № 2072/2015 г. на ВКС, I т.о.; решение № 180 от 23.11.2016 г. по т.д. № 2400/2015 г. на ВКС, I т.о. Ответникът по касационната жалба „Юробанк България“ АД, [населено място], чрез юрисконсулт Мариела Даткова, оспорва подадената касационна жалба. Излага съображения, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Претендира разноски. Върховен касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Подадената касационна жалба е допустима, подадена в предвидения в чл.283 от ГПК срок, от легитимирани да обжалват решението лица. За да постанови решение в обжалваната част, въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд е бил сезиран от „Юробанк България“АД с искове с правно основание чл. 422 от ГПК за установяване дължимост на неизплатени суми по договор за банков кредит за покупка на недвижим имот № HL37010/17.06.2008 г. и допълнителни споразумения към него от 20.03.2009 г., 04.11.2009 г., 07.06.2010 г., 24.02.2011 г., 28.02.2011 г., 21.03.2011 г., 30.12.2011 г. и 30.11.2012. След преценка на събраните доказателства първоинстанционният съд е приел, че клаузите на чл. 3, ал.1 и ал.5, чл.6, ал.3, чл. 13, ал.1, чл. 18, чл. 19 и чл. 27 от договора за кредит са действителни, както и сключените допълнителни споразумения, с изключение на договорките за капитализиране на възнаградителна лихва и такси към главницата, съобразил е данните за последна изплатена анюитетна вноска и е заключил, че е налице обективната предпоставка за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, като е приел, че това е станало на 13.10.2015 г., когато на длъжниците е връчено уведомлението в тази насока по реда на чл. 47 ГПК. Съответно, съобразявайки и заключенията на приетите по делото съдебно-счетоводни експертизи е уважил частично предявените искове, включително срещу длъжника Н. К. К., като е приел, че договорът за встъпване в дълг е валиден и го обвързва. При преценка на събраните по делото доказателства въззивният съд е намерил за неоснователно направеното от въззивника Н. К. К. твърдение за допуснато процесуално нарушение от страна на първоинстанционния съд при преценка на наведеното от него с отговора на исковата молба възражение досежно действителността на договор за встъпване в дълг от 02.03.2010 г. В тази връзка въззивникът е посочил, че съдът не е разгледал всички обстоятелства, които той е посочил и обосноваващи нищожност, в това число, че договорът е сключен поради грешка. От събраните по делото доказателства въззивният състав е установил, че в подадения отговор на искова молба и допълнителен отговор, въззивникът е направил възражение за нищожност на договора за встъпване в дълг като е основал същото на твърдението, че той не е бил вписан в Служба по вписванията към учредената по кредита ипотека. Други възражения в тази връзка не били направени, предвид което първоинстанционният съд е мотивирал неоснователност само на това възражение. Въззивният състав е посочил, че в подадената въззивна жалба посоченото възражение не се поддържало, но се навеждало ново, а именно, че договорът за встъпване в дълг бил „нищожен“ поради грешка. По същество това възражение било изцяло ново и не съставлявало искане за установяване на нищожност на договор, а било възражение за неговата унищожаемост по реда на чл. 27 от ЗЗД, предвид което се явявало преклудирано и не подлежало на разглеждане от въззивния съд. Като е съобразил изложеното, включително и на приетото с тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е приел, че приложения по делото договор за встъпване в дълг обвързвал страните и въззивникът Н. К. К. носил солидарна отговорност за поетите с процесния договор за кредит задължения на основание чл. 101 от ЗЗД. Въззивният състав е намерил за неоснователни направените от въззивниците П. Г. М. и Н. К. К. възражения досежно изводите на първоинстанционния съд за редовно връчване на уведомленията на банката за обявяване на процесния кредит за предсрочно изискуем. Според въззивния състав, в тази връзка от доказателствата се установило, че нотариалните покани са били изпратени до адрес: [населено място], [улица], ет.7, ап.16. В разписките към тях било посочено, че адресът е бил посетен на 18.08.2015 г., на 29.08.2015 г. (събота) и на 17.09.2015 г., но до него нямало достъп, тъй като вратата била заключена, а звънците не работили. С печат и подпис нотариус Валентина Благоева е удостоверила, че на 23.09.2015 г. било залепено уведомление по реда на чл. 47 от ГПК и никой не се е явил в периода до 13.10.2015 г. да получи книжата. В тази връзка въззивният състав е взел предвид, че с отговора на исковата молба не било оспорено обстоятелството, че нотариалните покани били връчени по постоянния адрес на двамата длъжници, като това обстоятелство се установило и от приложената в кориците на ч.гр.д. № 70770/2015 г. по описа на Софийски районен съд справка, от която било видно и че адресът бил регистриран, и като постоянен, и като настоящ, и за двамата, считано от 27.07.2008 г. до 24.11.2015 г. При съобразяване на гореизложеното, въззивният състав е достигнал до извод, че първоинстанционният правилно е приел, че нотариалните покани, с които банката е обявила процесния кредит за предсрочно изискуем, са били връчени редовно по реда на чл. 47 от ГПК и съответно на 13.10.2015 г. били настъпили правните последици от изявлението. Въззивният съд е посочил, че по делото е представен договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 37010 от 17.06.2008 г., сключен между „Юробанк България“ АД, /предишно наименование „Юробанк И Еф Джи България“ АД/ и П. Г. М., от който се установило, че банката е предоставила на кредитополучателя кредит в размер на 157 300 евро за закупуването на недвижим имот и други разходи с краен срок на издължаване от 348 месеца. В чл.3, ал.1 от договора било уредено, че кредитополучателят дължи годишна лихва в размер на БЛП на банката за жилищни кредити в евро, валиден за съответния период на начисляване на лихвата. Към момента на подписване на договора БЛП на банката бил в размер на 6,7 %. Съобразно ал.5 на същата клауза, размерът на БЛП не подлежал на договаряне и промените в него ставали незабавно задължителни за страните, като банката уведомявала за тях кредитополучателя чрез обявяването на видно място в банковите салони. При преценка на следните клаузи от договора - чл.6, ал.1; чл.12; чл.4; чл.13, чл.14 и чл.18, въззивният съд е намерил за основателни възраженията на въззивниците П. Г. М. и Н. К. К., насочени против извода за валидност на всички клаузи от договора за кредит, направен от първоинстанционния съд. Въззивният съд е приел, че сключеният между страните договор за кредит бил частично недействителен, но на основание чл. 26, ал. 4 от ЗЗД продължавал да обвързва страните. В тази връзка въззивният съд е приел, че клаузите от договора, обективирани в чл. 3, ал. 5 в частта „Действащия базов лихвен процент на „Юробанк И Еф Джи България“ АД за евро не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните. Банката уведомява кредитополучателя за новия размер на БЛП за евро и датата, от която той е в сила чрез обявяването им на видно място в банковите салони, съгласно изрични текст на чл.6, ал.3 от договора, както е приет от страните - „В случай, че по време на действие на настоящия договор банката промени БЛП „Юробанк И Еф Джи България“ АД за жилищни кредити в евро, размерът на погасителните вноски, определен в алинея 1, се променя автоматично, в съответствие с промяната, за което кредитополучателят, с подписването на настоящия договор, дава своето неотменимо и безусловно съгласие.“, както и чл. 12 от договора - „Банката запазва правото си по време на действие на настоящия договор да променя Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионните, които „Юробанк И Еф Джи България“ АД прилага при операциите си. Измененията в Тарифата влизат в сила от деня на приемането им от компетентните банкови органи и са задължителни за страните по настоящия договор.“ били неравноправни, съответно нищожни на основание чл. 143, т. 3, т. 10 и т. 12 от ЗЗП вр. чл. 26, ал.1, пр. 1 от ЗЗД. По делото не били събрани доказателства, клаузите да са били индивидуално уговорени, поради което подлежали на проверка по реда на ЗЗП. Въззивният състав е посочил, че в задължителното за националните юрисдикции решение на СЕС, постановено по преюдициално запитване по дело C-472/10, било прието, че „националната юрисдикция следва да прецени с оглед на член 3, параграфи 1 и 3 от Директивата неравноправния характер на клауза, съдържаща се в договор с потребители, с която продавач или доставчик едностранно предвижда промяна в свързаните с предоставяната услуга разходи, без обаче да описва ясно начина на определяне на тези разходи или да посочва основателно съображение за тази промяна. В рамките на тази преценка посочената юрисдикция трябва по-специално да провери и дали съобразно общите условия и националното законодателство начинът на промяна на свързаните с предоставяната услуга разходи са уточнени по ясен и разбираем начин и евентуално дали потребителите имат право да прекратят договора“. „Основателно съображение“ по смисъла на това решение представлявало всяко обективно обстоятелство, извън волята и контрола на страните по договора, което е било уговорено или установено преди или при сключване на потребителския договор, и което обективно водило до увеличаване на цената на стоката или услугата. Предвид горното и съобразно събраните по делото доказателства, въззивният съд е приел, че в процесния случай възможността за едностранна промяна в БЛП, от който се формирала възнаградителната лихва не почивала на „основателно съображение за едностранна промяна на възнаградителната лихва“. От процесния договор било видно, че в него не бил посочен никакъв механизъм или методология за извършването на едностранната промяна, като съответно не били установени и обективни критерии, извън волята на банката, които при настъпването им да обосновавали изменение на вече уговорената цена по сделката. Следователно, банката е обезпечила за себе си правото произволно, при упражняване на дискреция да изменя БЛП, като увеличава със ставка, която тя счете за целесъобразна. По този начин се накърнявал принципът на добросъвестност, който бил основополагащ в частноправните отношения при упражняване на породените от договора субективни права. Изискването за добросъвестно поведение от страна на по-силната икономически страна означавало, че тя следвало да прояви честно и почтено поведение при сключване на сделки за потребление. А добросъвестната търговска практика представлявала съвкупност от правила, определящи пазарното поведение, които произтичали от законите и обичайните търговски отношения и не нарушавали добрите нрави. Не съответствала на това поведение установената от банката произволна възможност за промяна на възнаградителната лихва по кредита с потребителя. Обезпечаването на възможността банката едностранно да измени стойността на насрещната парична престация - възнаградителната лихва, при неустановени в договора конкретни показатели, при все че потребителят на банкови услуги нямал възможност да се откаже безусловно от договора, поставял ищеца в неравноправно положение по смисъла на чл. 143, т. 3, т. 10 и т. 12 от ЗЗП (така и решение № 231/02.03.2018 г. по т. д. № 875/2017 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 15/18.04.2018 г. по т. д. № 2439/2016 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 189/18.01.2019 г. по т. д. № 1607/2017 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 299/15.02.2019 г. по т. д. № 2023/2017 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 294/27.03.2019 г. по т. д. № 1599/2017 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 378/28.03.2019 г. по т. д. № 2775/2017 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 384/29.03.2019 г. по т. д. № 2520/2016 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 314/29.07.2019 г. по т. д. № 1766/2016 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 92/09.09.2019 г. по т. д. № 2481/2017 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 67/12.09.2019 г. по т. д. № 1392/2018 г. на ВКС, ТК, I т. о). Въззивният съд е приел, че в процесния случай не намирала приложение и разпоредбата на чл.144, ал. 2, т. 1 от ЗЗП. За да се приложило това изключение било необходимо: 1) доставчика на финансовата услуга да е поел задължението да уведоми другата страна за извършените без предизвестие едностранни промени в лихвения процент в 7-дневен срок и 2) другата страна по договора да може (да има право) незабавно да го прекрати. Въззивният съд е установил, че въпреки че първата предпоставка била налице, аргумент за което можел да се изведе от възможност банката да уведоми потребителя чрез обявяването на променения БЛП на видно място в банковите салони, втората предпоставка не била уговорена. В договора липсвала клауза, която предоставяла такава възможност на потребителя. Извод за противното не следвал от предвиденото в чл. 8 от договора право за прекратяване на договора, при предсрочното му погасяване от страна на потребителя. На първо място, едностранното прекратяване на договора поради промяна в условия на сключване било нещо различно от прекратяването поради предсрочното му изпълнение. На следващо място, правото на потребителя едностранно да прекрати договора съгласно чл. 144, ал. 2, т. 1 от ЗЗП налагало прекратяването да можело да се упражни свободно, т.е. без да се пораждали за потребителя насрещни неблагоприятни последици, като плащане на допълнителни такси, лихви, комисиони и т.н., каквито обаче били предвидени за заплащане като задължение от страна на кредитополучателя в клаузата на чл. 8 от договора. Въззивният съд е установил още, че към договора за кредит били сключени няколко допълнителни споразумения - от 20.03.2009 г., 04.11.2009 г., 07.06.2010 г., 24.02.2011 г., 28.02.2011 г., 21.03.2011 г., 30.11.2012 г. и 30.12.2011 г. Приетото по отношение на валидността на клаузите от договора за кредит, които давали възможност на банката едностранно да променя размера на дължимата възнаградителна лихва, водило до нищожност и на обусловените от тях клаузи на допълнителните споразумения съобразно чл. 366 от ЗЗД, а именно - чл.6 от ДС от 04.11.2009 г. в частта „Считано от датата, следваща изтичането на периода на облекчено погасяване, непогасеният остатък от общия дълг ще се олихвява с ГЛ в размер, равен на действащия към същата дата БЛП на банката за жилищни кредити в съответната валута, намален с 0.15 пункта.“; чл. 6 от ДС от 07.06.2010 г.; чл.6 от ДС от 21.03.2011 г., чл.5 от ДС от 30.11.2012 г. и чл. 6 от ДС от 30.12.2011 г. При преценка на събраните по делото доказателства, въззивният съд намерил за неоснователни възраженията на въззивника „Юробанк България“ АД срещу изводите на първоинстанционния съд касателно установения анатоцизъм в сключените допълнителни споразумения, съответно за нищожност на тези клаузи поради противоречие със закона. В тази връзка въззивният състав се солидаризирал с изводите на първоинстанционния като съобразил и приетото с решение № 66/29.07.2019 г. по т.д. № 1504/2018 г. на ВКС, II т.о. и решение № 30/20.05.2020 г. по т.д. № 739/2019 г. на ВКС, I т.о., според което уговорката в допълнителни споразумения към договор за кредит за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за лихви, върху които се начислявала възнаградителна лихва, представлявала анатоцизъм по см. на чл.10, ал.3 от ЗЗД, който бил допустим само при уговорка между търговци на основание чл.294, ал.1 от ТЗ. Въззивният състав е посочил още, че от доказателствата по делото било видно, че въззивниците П. Г. М. и Н. К. К. не били търговци и не били сключили договора в пряка връзка и за обезпечаване на търговска дейност, предвид което възражението, че уговорката била направена по взаимно съгласие на страните, следователно била допустима на основание на основание чл. 294, ал.1 от ТЗ, било изцяло неоснователно. При съобразяване на изложеното въззивният съд е приел, че правилно първоинстанционният съд е заключил, че от доказателствата по делото се установило, че към 13.10.2015 г. въззивниците не са заплатили няколко падежирали месечни погасителни вноски, поради което обективната предпоставка за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, предвидена в чл. 18 от договора за кредит, била налице. Банката е упражнила редовно правото си в тази посока като уведомлението било връчено на кредитополучателите по реда на чл. 47 от ГПК на 13.10.2015 г., предвид което това било и датата, на която настъпвала предсрочната изискуемост на процесния договор за кредит. От приетата в рамките на въззивното производство съдебно-счетоводна експерта, но при съобразяване частично и на тази, приета в рамките на първоинстанционното производство и нейните допълнителни заключения, размерът на главницата без капитализираните към нея суми бил 157 300 евро, от която кредитополучателите били изплатили сумата от 3 784,58 евро. Неплатеният остатък от задължението за главница бил в размер на 153 515,42 евро. При съобразяване на извода за нищожност на клаузите от договора за кредит и допълнителните споразумения, с които се предоставяла на банката възможност едностранно да изменя дължимата годишна възнаградителна лихва, отношенията между страните във връзка с дължимата цена за използване на заетите парични средства следвало да се уредят съобразно първоначално договорените условия в чл. 3, ал.1 от договор № HL 37010 или при дължимата годишна лихва в размер на 6,7%. С оглед установения горе размер на главницата и съобразявайки таблицата, предоставена от вещото лице във въззивното производство, конкретният размер на незаплатената възнаградителна лихва следвало да се определи на сумата от 24 171,87 евро за периода от 15.05.2013 г. до 13.10.2015 г. Въззивният състав е приел, че след датата на настъпване на предсрочната изискуемост договорни лихви не се дължали, като остатъкът от незаплатената главница се олихвявал само с лихва за забава в размер на законната лихва. До датата на обявяване на предсрочната изискуемост, банката имала право и на договорените лихви за просрочие, като в тази връзка неприложим поради размера и наличието на обезпечение с недвижим имот се явявал ЗПК. При съобразяване на таблицата, предоставена от вещото лице във въззивното производство за дължимост на този вид лихва за периода от 15.05.2013 г. до 13.10.2015 г. вземането било в размер на 2 233,77 евро. Дължимата съобразно чл. 3, ал. 5, т.2 от договора за кредит такса за управление на кредита била в размер на 1696,90 евро за периода от 14.08.2012 г. до 13.10.2015 г., съответно за този период, претенцията от 748,89 евро била изцяло основателна, както правилно е приел и първоинстанционният съд. Налице било и неизпълнено задължение за заплащане на сумата от 96 лв., съставляваща разноски по изпълнението, като отново следвало да се посочи, че в тази връзка ограничението на чл. 19 от ЗПК /отм./ не било относимо. С оглед извода и на въззивния съд за частична основателност на предявените искове с правно основание чл. 422 от ГПК, въззивният състав е приел, че следвало да се разгледат наведените от въззивниците П. Г. М. и Н. К. К. доводи за неправилност на решението на първоинстанционния съд и в частта, с която съдът е извел изводи за неоснователност на възражението за погасяване на вземанията по давност. В тази връзка въззивният съд е съобразил следното: Вноските за погасяване на задълженията по договор за кредит не били периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД, съобразно обвързващата дефиниция на тълкувателно решение № 3/2012 на ВКС. Съгласно съдебната практика договорът за кредит, аналогично на договора за заем, имал за предмет възмездно предоставяне на определена сума, за определен срок. Предвид това, връщането й на части не променяло предмета на договора в такъв за множество еднородни престации, с еднакъв произход, дължими през определен интервал от време, независимо от различието в продължителността на интервалите и в размера на отделните плащания. Кредиторът - банка е приел съобразно договора плащане на части, като всяка част следвало да е в размер поне на минималната погасителна вноска, но тази договорка между страните не правила задължението такова за периодични плащания. Съответно приложимата погасителна давност по отношение на задължението за връщане на главницата по договора за кредит била общата 5- годишна /в този смисъл - решение № 28 от 05.04.2012 г. по 523/2011 г. на ВКС,, III г.о.; решение № 65 от 06.07.2018 г. по т.д. № 1556/2017 г. на ВКС,, I т.о./. При обявена предсрочна изискуемост, давностният срок започвал да тече от датата на достигане на волеизявлението до длъжника, но само по отношение на вноските с ненастъпили падежи към тази дата. По отношение на вноските с настъпили падежи към същата дата давностният срок течал от съответната дата на падежа. Давността се прекъсвала при условията на чл. 116 ЗЗД. Вземанията за договорна лихва, наказателна лихва и такси от друга страна представлявали периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД, които се погасявали с кратката тригодишна давност. Същото важало и по отношение на претенцията за заплащане на сумата от 96 лв., претендирана като разноски по принудителното събиране на задълженията по договора за кредит, доколкото същата имала характера на неустойка за неизпълнение на задълженията, а вземанията за неустойки също се погасявали с кратката три годишна давност. Въззивният съд е посочил, че съгласно чл. 116, б. „а“ от ЗЗД един от начините за прекъсване на погасителната давност било признаването на вземането от длъжника. Признаването на вземането било изявление с удостоверителен характер или действие на носителя на задължението, с което той потвърждавал категорично и недвусмислено съществуването на все още неизпълнено конкретно задължение към неговия кредитор. Признаването на вземането не било правопораждащ, правопроменящ или прекратяващ юридически факт. Неговата единствена последица като законоустановен юридически факт била прекъсване на погасителната давност, в резултат на което длъжникът загубвал своето право да прави в процеса възражение за изтекла давност. Признаването на вземането по смисъла на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД следвало да се отнася до съществуването на самото задължение, а не само до наличието на фактите, от които произхождало. Същото следвало да бъде направено, след като е започнала да тече погасителната давност и преди нейното изтичане. То можело да бъде обективирано изрично /макар и без изискване за форма/ или чрез конклудентни действия, но следвало да бъде ясно и недвусмислено изявление на длъжника за наличие на конкретен дълг към момента на извършването му. В процесния случай първоинстанционният съд е приел, че предвид сключеното на 30.11.2012 г. допълнително споразумение въззивниците П. Г. М. и Н. К. К. са признали задълженията по процесния договор за кредит, предвид което, считано от тази дата била прекъсната погасителната давност. Тези изводи на съда били оспорени от посочените въззивници като неправилни и незаконосъобразни. При преценка на изложеното горе досежно характера на признанието по смисъла на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД и като е съобразил направените горе изводи по действителността на отделни клаузи от договора за кредит и допълнителните споразумения, въззивният съд е намерил възраженията за основателни. В тази връзка въззивният съд е приел, че нищожността на клаузите на договора за кредит, уреждащи възможността на банката едностранно и неоправдано да изменя размера на възнаградителната лихва, както и на клаузите от допълнителните споразумения в тази връзка и тези, които били свързани с капитализации, имали за последица недействителност и на функционално свързаната с тях установителна част от споразуменията относно размера на дължимите суми. /така и решение № 60118 от 15.10.2021 г. по т. д. № 2848/2019 г. на ВКС, I т.о./. Предвид това, според въззивния състав, първоинстанционният съд неправилно е приел, че със сключените допълни споразумения и съответно с последното такова, кредитополучателите са направили признание по смисъла на чл.116, б. „а“ от ЗЗД, което е прекъснало давността, считано от 30.11.2012 г. Предвид изложеното, в процесния случай вноските за главница по договора за кредит, които са падежирали към 13.10.2015 г. били в размер на 16 497,25 лв., от които заплатени доброволно били тези до 02.07.2010 г., вкл., в общ размер на 3 784,58 евро или оставали дължими 12 712,67 евро. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение било подадено на 18.11.2015 г., съответно на тази се прекъсвала давността съобразно чл. 116, б. „б“ от ЗЗД вр. чл. 422, ал.1 от ГПК, следователно всички вноски, падежирали преди 18.11.2010 г. били погасени по давност. Или съобразно представената таблица № 2 на лист № 129 това били вноските с падежи от 02.08.2010 г. до 02.11.2011 г. в общ размер на 2 819,10 евро при съобразяване, че вноските преди тези с падеж на 02.07.2010 г. били платени от кредитополучателите. Съответно непогасени по давност падежирали вноски били тези от 02.08.2010 г. до 02.10.2015 г. /предсрочната изискуемост била обявена на 13.10.2015 г./ за сумата от общо 9 893,57 евро. За останалите вноски предсрочната изискуемост била обявена на 13.10.2015 г., предвид което до датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 18.11.2015 г. петгодишната давност не е била изтекла, предвид което същите са били дължими. Или общо останалото дължимо задължение за главница било в размер на 150 696,32 евро. При съобразяване датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 18.11.2015 г., погасени по давност се явявали всички вземания за договорни лихви /възнаградителни и санкционни/, изискуеми преди 18.11.2012 г. Настоящата претенция обаче обхващала само период след тази дата, а именно от 15.03.2013 г. до 18.11.2015 г., предвид което, според въззивния състав, претенцията за този период не била погасена по давност при съобразяване, че възнаградителните лихви се дължали единствено до датата на обявяване на предсрочната изискуемост, както изрично било посочено в относимата част от мотивите. Въззивният състав е приел още, че вземанията за такси за управление, изискуеми преди 18.11.2012 г. били погасени по давност или това били тези по вноски с падежи от 14.08.2012 г. до 02.11.2012 г., вкл. от исковия период, съответно дължими оставали тези с падежи от 02.12.2012 г. до 13.10.2015 г. Те били в общ размер от 1 518,46 евро следователно доколкото по делото се претендирала само сумата от 748,89 евро, то според въззивния съд претенцията се явявала основателна. Дължима се явявала и таксата в размер на 96 лв. (49,08 евро), съставляваща разноски за принудително събиране на вземанията. Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване на предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. С оглед формулираните правни въпроси 1, 4 и 5, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, касаторите са обосновали общо основание за допускане на касационно обжалване. В предмета на делото е включено задължението на съда да прецени относно неговата валидност наличието на договор, съответно и отделни уговорки от същия договор, за да може да се произнесе по наличие на твърдение за съществуване на вземания от така сключения договор между страните. С оглед изхода на спора и установяване на посочените вземания, включително относно наличието на такси, начислени на основание сключения договор, следва да се приеме, че поставените правни въпроси са и обуславящи изхода на спора. С оглед обстоятелствата, посочени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, от значение за изхода на спора е правният въпрос, свързан със задължението на въззивния съд служебно да се произнесе дали е неравноправна клаузата относно заплащане на комисионна такса за управление на кредита всеки месец в размер на 0,03 % върху непогасената част от кредита. Посочените правни въпроси, съгласно правомощието на ВКС, така както е разяснено в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, следва да се уточнят както следва: Следва ли въззивният съд да извърши преценка служебно за нищожност на неравноправни клаузи от договор за потребителски кредит? По отношение на поставения правен въпрос е обосновано и допълнителното основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – противоречие със задължителната практика на ВКС 1/27.04.2022 г. по тълк.д. 1/20 г. на ОСГТК на ВКС, както и трайната практика на ВКС, част от която е соченото от касатора решение № 23 от 07.07.2016 г. по т.д. 3686/14 г., ВКС, I ТО. По отношение на останалите релевантни правни въпроси, формулирани от касатора, съдът ще се произнесе с решението по делото. На касационните жалбоподатели следва да се даде възможност да представят доказателства за внесена държавна такса в размер на 3 558 евро по сметка на ВКС, на основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по реда на ГПК. Така мотивиран ВКС