Определение № 4553 от 28.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3643/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Подадена е частна касационна жалба от Д. М. Л., приподписана от адв. Б. Х. Д., против определение № 953 от 23. 03. 2026 г. по ч. гр. д. № 3287/2025 г. на Софийския апелативен съд, потвърждаващо определение № 263983 от 10. 10. 2025 г. по гр. д. № 2136/2025 г. на СГС, I ГО, 13 състав, с което е оставена без уважение молбата на частния жалбоподател с правно основание чл. 83, ал. 2 ГПК, за освобождаването му от внасяне на дължимата държавна такса за разглеждане на подадената от същия въззивна жалба вх. № 260871 от 16. 01. 2025 г. срещу решение № 260641 от 20. 12. 2024 г. по гр. д. № 2136/2025 г. на СГС, I ГО, 13 състав. Твърди се, че обжалваното определение е незаконосъобразно, тъй като изводът за наличие на достатъчно средства за заплащане на държавната такса за въззивно обжалване е необоснован – в тази връзка твърди, че вписването му в търговския регистър като управител на търговски дружества не е източник на доходи, доколкото не е договорено и изплащано възнаграждение. Твърди се и постановяване на определението при допуснато съществено процесуално нарушение, изразяващо се в несъобразяване с представената по делото декларация при преценка основателността на молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК.Поддържа се наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното определение. Иска се допускането му до касационно обжалване, отмяната му и уважаване на молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след като обсъди доводите на жалбоподателя и прецени данните по делото, прие следното: Частната жалба е допустима – подадена е в срок, от легитимирано лице, срещу подлежащ на касационно обжалване акт и съответства на изискванията на чл. 275, ал. 2, вр. чл. 260 и 261 ГПК. Налице е основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по въпрос, касаещ задължението на съда, при преценка основателността на молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК, да провери дали условията за освобождаване от внасяне на дължима държавна такса са налице и дали тази преценка следва да е основана на събраните по делото доказателства (конкретизиран от настоящата инстанция, съгласно указанията, дадени с ТР № 1/2010 г. на ОСГТК, т. 1). Съставът на въззивния съд е възприел за правилен изводът на първоинстанционния за неоснователност на молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК. Приел е, че не са представени доказателства, установяващи липса на достатъчно средства за внасяне по сметка на апелативния съд на държавна такса за въззивно обжалване. Посочено е, че декларацията е непълна, тъй като молителят не е декларирал семейно положение, както и неточна, тъй като молителят е декларирал пълна липса на доходи, а от справка в търговския регистър е установено, че е вписан като управител на 8 търговски дружества, в които не притежава дружествени дялове, която дейност поначало следва да е платена. Не са представени и доказателства за влошено здравословно състояние на молителя и пълнолетния му син. Изводите на въззивния съд противоречат на становищата по тълкуването и прилагането на чл. 83, ал. 2 ГПК, изразени в мотивите към постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определения на ВКС, според които при преценка основателността на молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК съдът следва да съобрази имущественото състояние на лицето, семейното му положение, възраст, здравословното му състояние, трудова заетост и всички обстоятелства, относими към възможността за изпълнение на законоустановеното задължение за внасяне на държавна такса и разноски за производството по делото. След изясняване на общото материално състояние на страната и на останалите относими обстоятелства съдът е длъжен да ги съпостави с цената на иска/исковете и размера на дължимата държавна такса и въз основа на това да прецени дали страната разполага с достатъчно средства, за да заплати дължимата държавна такса или част от нея и разноските по делото. Недопустимо е съдът да откаже освобождаване от внасяне на такси и разноски, мотивирайки отказа си с наличието на предположения за доходи. В този смисъл са определение № 603 от 2.10.2014 г. по ч. т. д. № 2139/2014 г. на ВКС, 2, т. о., определение № 573 от 12.07.2011 г. по ч. т. д. № 230/2011 г. на ВКС, 2, т. о., определение № 612 от 12.08.2010 г. по ч. т. д. № 564/2010 г. на ВКС, 2, т. о., определение № 496 от 10.07.2013 г. по ч. т. д. № 2492/2013 г. на ВКС, 2, т. о. В мотивите към точка 12 на ТР № 6/2012 от 6.11.2023 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че искането по чл. 83, ал. 2 ГПК се преценява не само с оглед на конкретно задължение да се плати държавна такса или съдебни разноски, а доколко страната разполага с достатъчно средства, за да се натовари с плащането на таксите и съдебните разноски в съдебното производство. В случаите, когато съдът намери, че страната е материално затруднена по начин, че няма да може да упражнява предоставените й процесуални права по делото, я освобождава от заплащането им по чл. 83, ал. 2 ГПК. Изводите на въззивния съд противоречат на становищата на ВКС, изразени в мотивите към цитираните по-горе определения, както и на указанията по тълкуването и прилагането на чл. 83, ал. 2 ГПК, дадени с ТР № 6/12 от 6.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, точка 12. По указания на въззивния съд е представена декларация, с която молителят е декларирал, под страх от наказателна отговорност по чл. 313 НК, че семейството му се състои от него самия, както и от пълнолетен син, страдащ от тежка форма на аутизъм, че не притежава доходи от трудови възнаграждения, свободни професии, наеми, хонорари или други източници, както и че той и членовете на семейството му не притежават никакви недвижими имоти, включително и земеделски земи, моторни превозни средства, банкови сметки, влогове, депозити, движими вещи на значителна стойност, ценни книжа, облигации, дружествени дялове, акции, не получават субсидии, обезщетения, издръжка от държавата или община. С декларацията молителят твърди само отрицателни факти, същата е сред предвидените в чл. 83, ал. 2 ГПК доказателства за установяване на имущественото състояние на ищеца и при деклариране на неверни обстоятелства се носи наказателна отговорност. Няма данни по делото, оборващи декларираните обстоятелства. Фактът на избор на молителя за управител на търговски дружества и вписването му като такъв в търговския регистър сам по себе си не доказва възмездност на тази дейност и получаване на доходи от упражняването й. Декларираните обстоятелства сочат на извода, че към подписване и подаване на декларацията молителят не разполага с достатъчно средства за заплащане на дължимата държавна такса за въззивно обжалване на първоинстанционното решение. Както бе посочено по-горе, изводът за наличие на доходи не може да почива на предположения, поради което са налице основания по чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаване на молителя от внасяне на такса за въззивно обжалване. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение