Определение № 60215 от 04.11.2021 г. на ВКС по т. д. № 2491/2020 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

П. Д. П. обжалва решение № 1283 от 18.06.2020 г. по в.гр.д. № 197/2020 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 1-ви състав /поправено по реда на чл. 247 от ГПК с решение № 12017 от 24.09.2020 г. по в.гр.д. № 197/2020 на Софийски апелативен съд/, с което след частична отмяна на първоинстанционното решение са отхвърлени исковете на настоящия жалбоподател срещу „Дженерали застраховане“ АД с правно основание чл. 226, ал.1 от КЗ /отм./ за заплащане на сумата от 20 500 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, реализирано на 28.08.2016 г., ведно със законната лихва, считано от 28.08.2016 г. и за заплащане на сумата от 539,66 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от горепосоченото ПТП, ведно със законната лихва, считано от 02.09.2016 г.

В касационната жалба сочи основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Счита, че решението е неправилно по отношение на определените размери на дължимите застрахователни обезщетения за неимуществени и имуществени вреди. Позовава се на константната практика на Върховния касационен съд по приложението на чл. 52 от ЗЗД. Изложени са подробни съображения за недостатъчно оценяване на всички релевантни критерии за определяне на дължимите обезщетения. Твърди, че неточно е приложена разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД.

Жалбоподателят моли за отмяна на решението в обжалваната част и уважаване на предявения иск за неимуществени вреди до сумата от 50 000 лв., а искът за имуществени вреди - до пълния предявен размер от 1347,95 лв. Претендира разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касационният жалбоподател е поставил на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК следните правни въпроси:

1. Процесуалноправен въпрос за задължението на въззивния съд да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото, за да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора, за което да изложи свои мотиви – противоречие с решение № 219 от 02.12.2014 г. по гр.д. № 1325/2014 г. на ВКС, III гр.о.; решение № 715 от 05.11.2010 г. по гр. дело № 139/2010 г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 71 от 18.06.2020 г., по т.д.№ 900/2019 г. на ВКС, II т.о.

2. Материалноправен въпрос за приложението на принципа за справедливост, въведен с чл.52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя и за задължителното излагане от страна на съда на съображения за определяне на същия – противоречие с ППВС № 4/1968, т. II, решение № 78 от 07.05.2013 г. по т.д. № 490/12 г. на ВКС, II т.о.; решение № 24 от 25.06.2013 г. по т.д.№ 767/2011 г. на ВКС, II т.о.; решение № 83 от 06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, II т.о.; решение № 1 от 26.03.2012 г. по т.д. № 299/2011 г. на ВКС, II т.о.; решение № 104 от 25.07.2014 г. по т.д. № 2998/2013 г. на ВКС, I т.о., Решение № 71 от 18.06.2020 г. по т.д. № 900/2019 г. на ВКС, II т.о.

3. Материалноправен въпрос относно отчитането на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, свързан с приложението на чл.51, ал.2 от ЗЗД - противоречие с т.7 от ППВС 17/1963 г.; решение № 106 от 15.10.2012 г. по т.д. № 618/2011 г. на ВКС, I т.о.; решение № 58 от 29.04.2011 г. по т.д. № 623/2010 г. на ВКС, II т.о.; решение № 154 от 31.10.2011 г. по т.д. № 977/2010 г. на ВКС, II т.о.

Ответникът по касационната жалба – „Дженерали застраховане“ АД, не е заявил становище по същата.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срок. Съобщение с препис от решението е връчен на касатора на 29.06.2020 г. Касационната жалба е подадена на 29.07.2020 г., видно от пощенското клеймо. Следователно е в срока по чл. 283 от ГПК.

Върховният касационен съд, констатира, че Софийски апелативен съд е отменил частично решението на първоинстанционния съд, както по иска за имуществени вреди, така и по иска за неимуществени вреди.

решението по исковете за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди и в частта по иска за имуществени вреди. С оглед постановеното решение са разгледани искове за имуществени вреди, чиято с цена на иска е 1 347,95 лв и иск за неимуществени вреди с цена на иска 80 000 лв. На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК, когато цената на иска е до 5 000 лв, за граждански дела, то решението на въззивния съд не подлежи на касационно обжалване. В случая, частично решението на въззивния съд, по иска за имуществени вреди, не подлежи на касационно обжалване, поради предвиденото изключение, тъй като цената на иска е 1 347,95 лв, т.е. под 5 000 лв. Предвиденото изключение на искове с цена под 5000 лв за граждански дела от касационен контрол, обуславя извод за частична недопустимост на касационната жалба на П. П.. В тази част касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане.

За да постанови обжалваното решение в частта по иска за заплащане на неимуществени вреди, на основание чл. 226 от КЗ отм, въззивният съд е приел, че жалбоподателят П. П. е претърпял неимуществени вреди при ПТП, настъпило на 28.08.2016 г. Ответникът „Дженерали застраховане“ АД /правоприемник на ЗАД „В.“ АД/ бил застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, сключена за лек автомобил марка „Фиат”, модел „Палио“ с рег. [рег.номер на МПС], управляван от С. П. Г. към момента на настъпване на процесното пътно-транспортно произшествие. Въззивният съд е приел за безспорно, че следва да се ангажира отговорността на застрахователното дружество, тъй като е установен фактическият състав, от който възниква отговорност на застрахователя за заплащане на застрахователни обезщетения на увреденото лице – наличие на договор за застраховка, противоправно поведение на лицето, чийто действия обезпечава застрахователният договор при управление на моторно-превозно средство, увреждане на лицето, причинна връзка между противоправното деяние и увреждането на лицето.

По отношение на спорните въпроси, относно размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди и за наличието, респективно отсъствието на поведение, с което жалбоподателят пряко и непосредствено е допринесъл за настъпване на вредите, на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД въззивният съд е приел следното:

За да определи справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е обсъдил доказателствата по делото и е установил, че преживените увреждания от пострадалия са в пряка причинно-следствена връзка с пътно-транспортното произшествие. В резултат на пътния инцидент ищецът бил получил двуглезенно счупване на лявата подбедрица, което увреждане му причинило трайно затруднение на движението на левия долен крайник за срок от около 3-4 месеца, масивно кръвонасядане на лявото рамо, лявата мишнична област, както и масивен оток и кръвонасядане на лявото коляно и лявото бедро, охлузвания по тръбната повърхност на двете китки. Отчетено е проведеното оперативно и болнично лечение, при което под спинална анестезия била извършена кръвна репозиция и метална остеосинтеза на фрактура на тибия и фибула. Отчетено е проведеното лечение в клиниката по физикална и рехабилитационна медицина на болницата по повод болки и затруднени движения в ляв долен крайник. Съдът е взел предвид, че мекотъканните увреждания са отзвучали за период от около 25-30 дни, без да останат трайни или постоянни последици за здравето и живота на пострадалия. Предвид локализацията и характера на счупването в областта на левия глезен, в теоретичен план било възможно да се наблюдават след приключването на възстановителния процес ограничения в обема на движение в глезенната става. При промяна на времето и натоварване на крайника било възможно да има болезненост. Възприети са показанията на разпитания по делото свидетел, съпругата на ищеца, обсъдени по реда на чл. 172 от ГПК, като са съпоставени с другите доказателства по делото и е установено, че са налице ограничения в движението, накуцване и болки при промяна на времето. Прието е, че животът на пострадалия е променен, в резултат от преживения стрес, болките от счупванията в глезена, операциите и раздвижването, промененият начин на живот, необходимостта от чужда помощ в ежедневието и при обличане, при посещение на банята. Възприето е заключението на вещото лице съобразно, което наличният ревматоиден артрит няма произход от травмата. Отречено е, че придружаващите заболявания следва да се отчетат при определяне на обезщетението. Установено е, че състоянията сърдечна недостатъчност, ревматоиден артрит с множествена локализация не били в причинна връзка с инцидента, но се наслагвали върху травмата и усложнявали възстановителния процес. Въззивният състав е приел, че макар и съпътстващото състояние на ищеца да било обусловило по-дълъг период на възстановяване, именно деликтът бил причинил счупването, а оттам и болките и обездвижването, както и страха от придвижване с превозното средство и промяна в стереотипа на живот. При определяне на справедливия размер следвало да се включи и психическото отражение на инцидента. Така са преценени всички болки и негативни преживявания на ищеца в съвкупност и въззивният състав е преценил, че сумата от 40 000 лв. представлява справедливо обезщетение за претърпените неимуществени вреди предвид датата на настъпване на деликта и съдебната практика по сходни случаи. Оплакванията във въззивната жалба, че обезщетението било завишено, са приети от въззиния съд като частично основателни. Обезщетението за неимуществени вреди се дължало от деня на настъпване на деликта, както било прието от първата инстанция и в тази част нямало въззивни доводи, поради което и законната лихва се дължала от 28.08.2016 г.

По повод другия спорен въпрос - за приноса на пострадалия ищец за настъпване на инцидента, а оттам и на вредите, въззивният съд е приел, че страните не оспорвали механизма, изяснен от вещото лице и приет в обжалваното решение. Прието е, че след преминаване на първото кръстовище с булеварда, автомобилът спрял на пътен знак Б2 „Стоп“ пред второто кръстовище с [улица]върху моста над „Сухата река“, разделяща пътните платна на булеварда. В същото време ищецът, с електрически скутер „Саreer Eleckttik Bike”, се движил по пътното платно на [улица]с посока към кръстовището с [улица]. При приближаването към кръстовището скоростта на движение на скутера била около 15 км/ч и ищецът предприел извършване на маневра „завой на ляво“. От пътното платно на булеварда, водачът, без да възприeме лекия автомобил, навлязъл в ляв завой, като насочил скутера към лявата част на пътното платно на [улица], където в момента бил спрял лекият автомобил. Водачката на автомобила, без да възприеме движещия се скутер, потеглила в ускорителен режим и автомобилът продължил движението си в първоначалната посока на запад, при което настъпил сблъсък между двете движещи се МПС. Ударът бил страничен кос, осъществен с предната лява част на автомобила в зоната на предна лява дъга на предната броня по лявата странична част на скутера. Въззивният съд, обсъждайки заключението на автотехническата експертиза е установил, че причина за настъпването на ПТП били действията и на двамата водачи: на водачката на лекия автомобил, която след спиране на пътния знак Б 2 „Спри! Пропусни движещите се по пътя с предимство!“ подновила движението на автомобила, без да се убеди, че няма движещи се по пътя с предимство превозни средства и без да възприеме движещия се по [улица]електроскутер, и от водача на електроскутера, който извършил неправилно маневрата „завой на ляво“ със „сечене“ на завоя, при което навлязъл в коридора за движение на лекия автомобил. Въззивният състав е приел, че водачът на мотопеда е нарушил нормата на чл. 36, ал. 2 от ЗДв, поради което било правилно прието от първоинстанционния съд, че е налице основание за намаляване на обезщетението съгласно чл. 51, ал. 2 от ЗЗД.

Така въззивният съд е определил, че обезщетението съобразно правилото на чл. 52 от ЗЗД следва да е вразмер на 40 000 лв, поради което намалено с 50 %, съдът е преценил, че следващото се обезщетение е в размер на 20 000 лв като е отхвърлил иска за разликата над 20 000 лв до уважения размер от 40 500 лв и е потвърдил решението в останалата обжалвана част до напълно предявения размер от 80 000 лв.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение се извършва служебно само на основанията, посочени в чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 от ГПК. Когато се установи наличието на предвидени основания за допускане касационно обжалване, а именно да са налице пороци, обосноваващи извод, че е вероятно обжалваното решение да е нищожно или не са били налице предпоставки за произнасяне на въззивния съд по съществото на спора и поради това е налице основание да се приеме, че е налице недопустимост на обжалваното съдебно решение.

Освен посочените основания, законодателят е предвидил, че касаторът следва да посочи основание за допускане касационно обжалване. Съобразно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът следва да посочи материалноправен или процесуалноправен въпрос, разрешен от въззивния съд, който е от значение за решението по конкретното дело, за решаващата воля на съда и е обусловил изхода на делото. Едновременно с това сочените от касатора въпроси следва да отговарят на допълнителните основания, предвидени от законодателя в чл. 280, ал. 1, т.1-3 ГПК.

В конкретния случай поставеният първи въпрос е включен в предмета на делото, разрешен от въззивния съд и е обусловил изхода на спора. Поради това представлява общо основание за допускане касационно обжалване. Но даденото от въззивния съд разрешение не е в отклонение от задължителната практика на ВС и ВКС, изразена в ППВС 1/85, г. ТР 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и ТР 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и от константната практика на ВКС.

По отношение на втория посочен от касатора въпрос, настоящият съдебен състав намира, че действително въпросът за критериите при определяне размера на обезщетение за неимуществени вреди по справедливост на основание чл. 52 от ЗЗД и разрешен от въззивния съд и обусловил изхода на спора чрез определяне конкретния размер на обезщетение, което следва да се присъди на касатора в качеството му на ищец. Но въпреки разрешението, дадено от въззивния съд, липсва основание за допускане касационно обжалване, доколкото не е налице допълнително соченото основание по чл. 280, ла. 1, т. 1 от ГПК. Въззивният съд е разгледал конкретно установените обстоятелства по делото в тяхната съвкупност и с оглед проявлението им, след като е извършил анализ на начина на настъпване на ПТП, специфичните увреждания, които са констатирани, заболяванията на увреденото лице, които са му попречили бързо да се възстанови, както и конкретните увреждания как са повлияли и променили в отрицателна насока ежедневието на пострадалия и е определил конкретен паричен еквивалент на обезщетението. Поради това съдът е спазил задължителните указания, посочени в ППВС 4/68 г., както и не се е отклонил от практиката на ВКС, изразена в посочените от касатора съдебни решения.

По отношение на третия посочен от касатора в изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК въпрос, настоящият съдебен състав намира, че застрахователят е направил в срок възражение за съпричиняване. Следователно въпросът за това налице ли е съпричиняване и как следва да се определи неговият размер е въпрос, включен в предмета на делото и разрешен от въззивния съд като конкретното разрешение чрез определяне на процент съпричиняване е обусловило изхода на спора. Съобразно разрешенията, дадени в решенията на ВКС, обемът на съпричиняване се определя като се вземе предвид конкретното поведение на пострадалото лице и как влияе на целия комплекс от причинно следствени връзки, причинили конкретното увреждане. Следва да се прецени степента на каузалност на действията на всеки от участниците, тяхната обетивна вредоносност, както и субективния елемент. В случая е прието, че вина за настъпване на произшествието имат и двете страни, по равно. Преценката е направена въз основа на анализ на доказателствата по делото – протокол за ПТП и заключение на вещо лице. Конкретните изводи са направени въз основа на тези доказателства. В случая анализът на доказателствата от значение за определяне размера на съпричиняване е свързан с правилността на съдебното решение. Съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, общо основание за допускане касационно обжалване не може да е въпрос, свързан с правилността на съдебното решение, конкретно в случая с неговата обоснованост. Поради това, поставеният правен въпрос не съставлява общо основание за допускане касационно обжалване. Въпросите, свързани с правилността на съдебното решение, могат да бъдат разрешавани само при допуснато касационно обжалване, след призоваване на страните по делото в открито съдебно заседание, при преценка, на основание чл. 281, т. 3 от ГПК. Ето защо в настоящия случай поставеният въпрос не представлява общо основание за допускане касационно обжалване.

Така мотивиран Върховният касационен съд на Р България