Определение № 5100 от 07.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2126/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от община Сливен, чрез пълномощник адв. Д. Д. - САК, срещу въззивното решение № 63 от 22.03.2023 г. по в. гр. д. № 66/2023 г. на ОС – Сливен. В касационната жалба и изложението към нея се твърди, че въззивното решение е недопустимо, също неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл. 281, т.3 ГПК. Моли въззивното решение да се отмени и искът да се отхвърли, евентуално решението да се обезсили. Претендира разноски за всички инстанции. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи наличие на основание за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставени въпроси. Ответната страна по касационната жалба - ищец в производството Д. И. У., чрез пълномощник адв. Р. К. от АК – С., с писмен отговор оспорва жалбата с доводи, че по формулираните от касатора правни въпроси не следва да бъде допуснато касационно обжалване. Моли касационното обжалване да не се допуска, а при допускане, оспорва касационната жалба и моли да се потвърди въззивното решение. Претендира разноски за касационното производство. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение № 1033/21.12.2022 г. по гр.д. № 5269/2021 г. на РС - Сливен, с което е прието за установено, по иска на Д. И. У. срещу община Сливен отрицателен установителен иск за собственост с правно основание чл. 124, ал. 1, т. 1 ГПК, че поземлен имот с идентификатор № ***, находящ се в м.Д. р., [населено място], с площ 90 кв.м., с трайно предназначение на територията - урбанизирана и начин на трайно ползване - „за съоръжение на електропровод", съгл. КККР, одобрена със заповед № РД-18-31/19.04.2006 година на Изпълнителния директор на АК, при граници - ***, *** и ***, както и че частта от имот с идентификатор № ***, заключена между имот с идентификатор № ***, имот с идентификатор № ***, имот с идентификатор № ***, имот с идентификатор № *** и РГО 458 по КККР на [населено място], с приблизителна площ от 65кв.м., съгласно изчисления от информационна система KAIS, не са общинска собственост и е осъден ответникът да заплати на ищеца сумата1240 лв. направени по делото разноски. Въззивният съд е приел, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, и по същество правилно, а наведените от въззивника-ответник с въззивната жалба оплаквания от процесуалноправен и материално правен характер, са неоснователни, като е разгледали и изложил мотиви по всички оплаквания на въззивника. Приел е, че няма процесуални нарушения по доклада на съда, нито такива по допускане, събиране и преценка на доказателствата, че не е налице нередовност на исковата молба поради противоречие на обстоятелствена част и петитум, че за ищеца в случая е налице интерес от предявения отрицателен установителен иск с оглед твърденията му, че е собственик на имота, предмет на спора, върху който ответникът и и извънсъдебно, и в рамките на производството, счита, че има изключителни права. Предметът на спора, съгласно петитума на исковата молба, е определен като поземлен имот с идентификатор № ***, находящ се в м. Д. р., [населено място], с площ 90 кв.м. по КККР, одобрени със заповед № РД-18-31/19.04.2006г. и частта от имот с идентификатор № ***, с площ 60 кв.м., заключена между имот с идентификатор № ***, имот с идентификатор № ***, имот с идентификатор № ***, имот с идентификатор № *** и РГО 458 по КККР на [населено място], за които ищецът твърди, че са част от неговия имот с идентификатор №***, като за допълнително обособеният през 2021г. като отделен недвижим имот с идентификатор № ***, с площ 90 кв.м., предназначен за трафопост, общината е съставила АЧОС № 4409 от 29.11.2021 г., и този акт е оспорен от ищеца по силата на самата искова молба. Въззивният съд е подложил на своя преценка събраните по делото писмени и гласни доказателства и СТЕ, и при проследяване на установените от тях налични за територията кадастрални планове и сделки във времето от 1969 г. нататък, както от праводателя на ищеца Е. К., така и от собственици на съседни имоти, е формирал следните изводи: че обемът на правото на ищеца към момента на придобиването му през 1994г. въз основа на н.а. за покупко-продажба 190, том X, дело №3322/1994 г., с продавач Е. К. и съпругът й, е било върху 1960 кв.м., индивидуализиран по КП от 1989 г. с планоснимачен № 2010 и граници: път, П. Ш., К. Д. и Н. С., който имот физически се простира до северната граница на ПИ с идент. *** (по комбинираната скица съм заключението на в.л. В.), като при придобиването на имота от ищеца през 1994 г. южната му граница не е била път, изводимо последното и от свидетелските показания, че между двете части на бившия имот на Е. К., продаден с две отделни сделки-едната от които в полза на ищеца, не е имало път, такъв не е имало и между двете части на съседния на нейния имот от запад, също разделен на две /посока север–юг/, че за осигуряване на достъп на новите обособени имоти за Е. К. е останал и „ангажиментът“ да осигури право на преминаване към вътрешния западен имот. Това положение се запазило и до 1994 г., когато ищецът придобил останалата част и той оставил възможността на съседите си, като, с оглед нарасналите във времето нужди и възможности, площта била по-голяма, за да може да се преминава и с камион, т.е. за да се осигури достъп за вътрешните /западните имоти/ откъм пътя, намиращ се на изток от имота на ищеца, последният доброволно предоставил такъв от южната страна на своя – около границата с имот план. № * /сега с идент. № ***/, което първоначално било пътечка за преминаване на собствениците на съседния вътрешен имот с план. № *, по-късно ищецът е предоставил по-широко пространство – около 4-5 метра, за да може да се преминава с автомобил и камион, без обаче това пространство да е представлявало „път“ по смисъла на закона. Установено е, че КП от 1989 г. – преди придобиването на имота от ищеца, както и по КП от 1999 г., мястото между имот план. № * /на ищеца/ и южния – план. № *, е изчертано като път и това положение е пренесено в КККР от 2006г. и в ПУП-ПР е отреден ПИ с идент. *** за улица – тоест – пътят от източната част на имотите е вклинен като такъв и между ПИ с идент. *** /на ищеца/ и южния ПИ с идент. ***. Впоследствие обособеният като част от този имот ***, /в частта му, намираща се между ПИ *** и ПИ ***/ ПИ с идент. *** по КККР от 2006 г. е получил предназначение – за съоръжение за елктропровод/трафопост, и който ответната община през 2021 г. е издала АЧОС № 4409/29.11.2021 г., с който го е е актувала като отделен недвижим имот - частна общинска собственост с площ 90 кв.м., предназначен за трафопост, описан като обособена част от имот ПИ ***, заключена между имот с №*** и имоти с № *** и № ***, като правно основание е посочено чл. 56 ал. 1 и чл. 2 ал. 1 т. 7 от ЗОКС и решение на общинския съвет от 30.03.06 г. При така установените факти е направен решаващ извод, че площта на ПИ *** и участъкът от ПИ ***, между ПИ №№ ***, ***, *** и *** по КККР от 2006г., е част от терена на имота, придобит въз основа на годно придобивно основание от ищеца през 1994г. Въпреки, че още в КП от 1989 г. тази част е изчертана като път, по същия начин е отразена в следващите планове и по ПУП-ПР от 2006г. е включена в обособения ПИ с идент. *** – път, решаващият съд е приел, че че собствеността върху нея не е излизала от патримониума на праводателката на ищеца - Е. Н. К. и към момента на прехвърлянето й през 1994 г. тя е преминала успешно върху ищеца. Доколкото в община Сливен няма преписки за осъществяване на отчуждителна процедура нито спрямо Е. К. - с оглед отразяването в КП от 1989г., без да има изготвен РП, нито спрямо ищеца Д. У. – с оглед отразяването по КП от 1999 г., когато също не е имало РП, по ПУП – ПР от 2006 г. също няма проведена такава процедура - няма преписка за предаване по регулация на тази площ към имота на ответника – ПИ ***, нито за обособяването на ПИ *** чрез отделянето му от имота на ищеца, не е правена оценка, нито са уреждани регулационните отношения между страните по този повод, то към момента ПР /плана за регулация/ от 2006г. не е приложен /предходни РП не е имало, а КП не регулират имотите, а само ги отразяват/, което би обусловило трансформиране на регулационните граници в имотни, при което предвижданията на плана, щом не са проведени по предвидения начин, не са резултирали в промяна на собствеността. Посочено е, че АЧОС не поражда право на собственост, а има констативен характер, същият като официален свидетелстващ документ обвързва съда, ако страната на която се противопоставя документа не възрази срещу съдържанието му, какъвто не е настоящият случай, тъй като в настоящото производство е оборен легитимиращия му ефект по изложените съображения преди това. За ответника следователно не е установен по делото годен придобивен способ – не е надлежно осъществено регулационното предвиждане и то не е резултирало в преминаване на собствеността. Направеното от ответната община възражение за придобиване по давност на спорните части, предмет на иска, също е прието за неоснователно. Първо, защото не е доказано до влизане в сила на ЗОС през 1999 г. фактическо действие на общината по упражняване на владение върху спорния участък, второ, защото предоставянето от ищеца на други лица правото на преминаване не означава, че той е изгубил владението си върху него, нито че другите лица са го завладели, а и последното не ползва ответника, нито че поставяне на оградата от източната и южната част на имота на ищеца са относими или могат се тълкува като отказ от право на собственост, и трето, защото не е доказано ответната община да е стартирала в своя полза течение на придобивен давностен срок по предвидения в закона и подзаконовия акт ред срещу ответника- този по Наредбата за придобиване, управление и разпореждане с общинско имущество, издадена в изпълнение на чл. 8 ал. 2 от ЗОС. Предвижданията по ПУП от 2006 г. и обособяването на ПИ с идент.*** не обективират надлежни владелчески действия. Въззивният съд е приел за допустимо ищецът да защити правото си на собственост чрез избрания от него способ - с отрицателен установителен иск, а не по реда на ЗКИР, защото и така би могло да доведе до поправяне на грешното отразяване още по КП от 1989 г., пренесено и в следващите кадастрални планове и карти. Изложеното е обусловило и крайния решаващ извод, че ответникът не е доказал своето конкуриращо това на ищеца право върху спорния обект, докато ищецът е доказал наличието на своето защитимо право, поради което предявеният иск е основателен и доказан и следва да се уважи. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането на касатора-ответник за допускане касационно обжалване се поддържа в приложното поле на чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1/ Налице ли е правния интерес от отрицателния установителен иск, когато ищецът твърди, че е придобил имота по давност и е започнал процедура за обстоятелствена проверка и каква доказателствена тежест носят страните по отрицателния установителен иск в светлината на приложението на Тълкувателно решение по тълк.д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС? - противоречие със задължителните разяснения обективирани в ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, както и в противоречие с казуалната практика на ВКС, обективирана в Решение № 36/18.04.2016 г. по гр.д. № 3678/2015 г. на I – г.о., 2/ При направено оплакване за допуснати нарушения от районния съд в доклада по чл. 146, ал.1, и ал.2 ГПК, изразяващи се в неразпределение на доказателствената тежест на всички относими към спора и подлежащи на доказване факти недаване на указание на ответника за кои от твъдените от нея факти не сочи доказателства, въззивният съд дължи ли даване на указания на страните да предприемат необходимите процесуални действия за изясняване на спора от фактическа страна? - противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 3 и т.4 на Тълкувателно решение по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и с казуалната практика на ВКС обективирана в Решение № 286/31.01.2018 г. по гр.д. № 737/2017 г. на IV – г.о., 3/ Представляват ли актовете на държавна и общинска собственост официални свидетелстващи документи, които се ползват с обвързваща материална доказателствена сила и отбелязванията в тях и до тяхното оборване на фактите, за които се отнасят тези отбелязвания, следва да се смятат за установени, както и какъв е редът за съдебно оспорване на тези актове? - противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 71/27.04.2015 г. по гр.д. № 6943/2014 г.; 4/ Длъжен ли е второинстанционният съд в мотивите на въззивното решение да разгледа всички наведени от страната доводи, аргументи и възражения и съответно да се обоснове защо отхвърля и съответно ако не е сторил това, дали решението е постановено при процесуални нарушения? - противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 15/30.01.2015 г. по гр.д. № 4604/2014 г. на IV – г.о., 5/ Може ли съдът да обоснове решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и да изложи собствените си съображения защо ги отхвърля като недостоверни? - противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 24/28.01.2010 г. по гр.д. № 4744/2008 г. на I – г.о. Предвид данните по делото и мотивите на въззивното решение, настоящият състав, съобразявайки указанията по т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС да следи служебно за валидността и допустимостта на обжалвания пред него акт, дори и да няма подобно оплакване от касатора, намира, че касационното обжалване следва да бъде допуснато поради вероятността въззивното решение да е недопустимо като постановено по нередовна искова молба, в контекста на разясненията на ТР № 8/2016г. на ВКС, ОСГК за характера на иска с правно основание чл. 54 ал.2 ЗКИР като положителен установителен иск за собственост. Съмнението за недопустимост се повдига от съдържанието на обстоятелствената част на исковата молба, уточнението към нея, и становището на ищеца от 14.03.2022 г. по отговора на исковата молба, от които е видно, че предприета от него защита е обусловена от твърдение за наличие на грешка в кадастралната карта, състояща се в заснемане по кадастралната карта, без да са взети предвид имотните граници, отговарящи на правото на собственост, каквото ищецът е придобил по силата на правна сделка от 1994 г., и при формулиран петитум за отрицателен установителен иск, което противоречие не е било отстранено и поставя под съмнение допустимостта на постановения въззивен акт. Преценката за допустимостта на въззивното решение в обжалваната част ще се извърши с решението по съществото на подадената касационна жалба. Констатацията за наличието на основание за допускане на обжалването, регламентирано с чл. 280, ал. 2, предл. второ ( вероятна недопустимост) ГПК, изключва обсъждането дали е налице (и) соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК. Не се установява при извършената служебна проверка вероятност въззивното решение да е нищожно. При допускане на касационното обжалване касаторът дължи заплащането на пропорционална държавна такса, равна на заплатената по въззивната им жалба в размел на 25 лв. С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК