Определение № 706 от 17.12.2020 г. на ВКС по т. д. № 353/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. С касационна жалба от страна на пълномощника на ЗАД „Армеец“АД- [населено място] е обжалвано решение № 287 от 10.12.2019 г. по в.т.д. № 331 /19 на Апелативен съд-Велико Търново, в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 69 /03.06.2019 г. по т.д. № 241/2018 г. на ОС-Плевен, в частта, с която касаторът е осъден да заплати на ищеца Б. Д. Д. на основание чл.226 от КЗ/отм./ сумата от 80 000 лева–обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Б. Д. А., негова баба, като следствие от ПТП на 22.02.2015 г., ведно със законната лихва от тази дата до окончателното плащане, както и в частта за разноските. Ответникът по жалбата Б. Д. Д. чрез процесуалния си представител изпраща писмен отговор със становище за недопускане на касационно обжалване. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи, че е налице основание за това по чл.280 ал.1, т.1 и ал.2 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над минималния размер по чл.280 ал.3,т.1 ГПК намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 22.02.2015 г. е настъпило пътно-транспортно произшествие/съкр. ПТП/ в следствие на виновно поведение на Е. Сюрелов К. като водач на МПС-признат за виновен с влязла в сила присъда по НОХД №708/16 на ОС-Плевен. Лекият автомобил, управляван от виновния за ПТП водач, е бил застрахован срещу риск”Гражданска отговорност” на водач на МПС в ответното застрахователно дружество. В резултат на така причиненото ПТП е настъпила смъртта на Б. Д. А.-пътник в автомобила, управляван от ищеца. При определяне основанието за получаване от страна на ищеца на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на пострадалата и на размера на това обезщетение са подробно разгледани и анализирани от страна на въззивния състав следните факти: Загиналата Б. Д. А. се явява възходящ роднина по права линия от втора степен-т.е. баба по бащина линия на ищеца Б. Д.. От съответните писмени и гласни доказателства се установява по категоричен начин, че ищецът, [дата на раждане], е бил оставен от майка си за отглеждане в Дом за медико-социални грижи за деца в [населено място] веднага след раждането си. На 28.06.1988 г. е бил изписан по искане на баща си и баба си Б. Д., която го е отгледала като свое собствено дете, доколкото същият не е имал близки отношения с рождената си майка, при която е останал за отглеждане брат му Искрен, срещу когото искът е отхвърлен и решението в тази част е влязло в сила. Отношенията на ищеца със загиналата са били изключително близки, той я е представял за своя майка и така се е отнасял и обръщал към нея. Двамата са били регистрирани на един и същи адрес в [населено място],където са и живели до смъртта на същата. След смъртта на баба си, при процесното ПТП, ищецът, вследствие на преживяната психическа травма от внезапната загуба на най-близкия му човек, е станал раздразнителен, затворен и започнал да употребява често алкохол. От всичко изложено, съдебният състав е направил извод за наличие на основание за обезщетяване на ищеца за претърпените страдания от внезапната смърт на Б. Д.-негова баба, доколкото между двамата е била изградена трайна и дълбока емоционална връзка, излизаща извън обичайните между баба и внук близки отношения, поради което и ищецът е претърпял и продължава да изпитва психически болки и страдания с висок интензитет, които са дали основание за присъждане на обезщетение в хипотезата на чл.52 ЗЗД .в размер на 80 000 лева. При произнасянето си въззивният съдебен състав изрично се е позовал на задължителното тълкуване на закона, относно разширяване кръга на лицата, имащи право на обезщетение в подобни хипотези и предпоставките за това, намерили израз в ТР № 1/21.06.2018 г. по тълк.дело №1/2016 на ОСНГТК. Изложени са и съображения за това, че за заварените от изменението в с параграф 96 ал.1 ЗИД на КЗ/ДВ бр.101/2018 г./ законодателно въведени лимити на отговорността на застрахователя на ГО за подобни хипотези, случаи тази разпоредба не се прилага и следователно застрахователят следва да носи отговорност до размера на действително претърпените неимуществени вреди. Изложени са и съображения, че така въведените законодателно ограничения на отговорността на застрахователя са в противоречие с чл.9 ал.1 от Директива 2009/103/ЕО. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят –застраховател сочи наличие на хипотезата на очевидна неправилност на обжалваното решение по смисъла на чл.280 ал.2 ГПК. Според определение на ВКС,Второ т.о.№ 97/02.02.2018 г., постановено по ч.т.д. № 221/18, за да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт, като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда, без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на очевидно тежко нарушение на закона/приложен несъществуващ закон или приложена норма в нейния обратен смисъл/ или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Като такива, в случая, се навеждат оплаквания за неправилна преценка за идентичност на предмета на правната уредба в параграф 96 ал.1 ЗИД на КЗ/ДВ бр.101/2018 г./, с която законодателно са въведени лимити на отговорността на застрахователя на ГО, с тази- в Директива 2009/103/ЕО. Подобни оплаквания се свеждат до неправилно приложение на материалния закон като основание по чл.281 т.3 ГПК, но не обосновават очевидна неправилност, тъй като предполагат анализ и съпоставка на отделни правни разпоредби. По изложените съображения, същите не попадат в обсега на законовото понятие „очевидна неправилност“,визирана от законодателя като основание за допускане до касация. Във връзка с развитите от касатора основания за касация по ал.1,т.1 и т.3 на чл.280 ГПК са поставени въпроси, които се свеждат до: по какви критерии се определя конкретния размер на обезщетението по справедливост и какви са същите при определяне на изключението, при които имат право на обезщетяване по-широк кръг лица по смисъла на ТР № 1/2018 на ОСНГТК, за приложението на пар.96 ал.1 от ПЗР на КЗ и за претенции предявени след 21.06.2018 г. и по отношение на претенции по КЗ/отм./ и противоречи ли пар. 96 ал.1 от ПЗР на КЗ на Директива 2009/103/ЕО. По отношение на критериите, по които се определя конкретния размер на обезщетението по справедливост, въззивният съд е изложил подробни съображения, които напълно съответстват, на дадените задължителни указания относно изясняването и прилагането на принципа на справедливост в ППВС 4/68 при определяне на размерите на обезщетенията за неимуществени вреди. Същото важи и за прилагане на изключението, при които имат право на обезщетяване по-широк кръг лица по смисъла на ТР № 1/2018 на ОСНГТК: В мотивите е анализирана фактическата обстановка в конкретния казус и са направени обосновани изводи за дълбока лична връзка между пострадалата и нейния внук, излизаща извън обичайната такава за отношенията между роднини по права линия от втора степен. Относно приложението на пар.96 ал.1 от ПЗР на КЗ и за претенции предявени след 21.06.2018 г., по КЗ/отм./ е налице практика на ВКС по чл.290 ГПК: Р № 57/25.07.2019 г. по т.д. №1218/18 на Второ т.о. на ВКС, с което е прието, че тази разпоредба няма обратно действие и не се прилага по отношение на претенции по КЗ/отм./, каквото е становището на настоящия състав. С оглед този отговор без значение се явява въпросът за това, противоречи ли пар. 96 ал.1 от ПЗР на КЗ на Директива 2009/103/ЕО. От изложеното следва, че жалбоподателят не е не е обосновал основание за допускане до касация. По отношение на разноските: В полза на пълномощника на ответника по КЖ следва да се присъди възнаграждение на основание чл.38 ал.2 ЗАдв във вр. с чл.9 ал.3 от НМРАВ за процесуално представителство в настоящото производство в размер на 750 лева, с оглед изготвяне на отговор на КЖ със становище по основанията по чл.280 ал.1 ГПК. С оглед изложеното, съдът