Определение № 60410 от 24.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3363/2021 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 103/27.05.2021 г. по в. гр. д. № 211/2021 г. Плевенският окръжен съд, гражданско отделение, IV-ти гр. възз. състав, е потвърдил решение от 08.09.2020 г. и решение № 260528/01.12.2020 г., двете постановени по гр. д. № 6484/2019 г. на Плевенския районен съд, с които е:

І. допусната делба на:

1. самостоятелен обект в сграда с идентификатор ................, съставляващ апартамент № 4 с площ 81.33 кв. м., ведно с прилежащите му мазе № 4 с площ 6 кв. м. и таван № 7 с площ 12.60 кв. м., с административен адрес: [населено място], [улица];

2. самостоятелен обект в сграда с идентификатор .........., съставляващ гараж № 5 с площ 15.30 кв. м., находящ се на същия административен адрес;

3. самостоятелен обект в сграда с идентификатор ............., съставляващ апартамент № 7 с площ 46.14 кв. м., ведно с прилежащите му мазе № 7 с площ 13.40 кв. м. и таван № 7 с площ 16.30 кв. м., с административен адрес: [населено място], [улица], вх. Г;

4. нива, съставляваща имот № ..........с площ 11.995 кв. м. в м. «Б. ливади» в землището на [населено място], с идентификатор .........;

5. нива, съставляваща имот № .........с площ 3.002 дка в м. «Д. лозя» в землището на [населено място], с идентификатор ...........;

6. нива, съставляваща имот № ..........с площ 12.099 дка в м. «К.» в землището на [населено място], с идентификатор ...........;

7. широколистна гора, съставляваща имот № ..........с площ 4.446 дка в м. «К.» в землището на [населено място], отдел 2, подотдел 52д, с идентификатор ...............,

между съделителите Б. В. С. и С. А. С., като от имотите по т.т. 1, 2, 4, 5, 6 и 7 да се образуват два равни дяла, по един за всеки съделител, а по отношение на имота по т. 3 да се образуват 40 равни дяла, от които 21 дяла за С. А. С. и 19 дяла за Б. В. С.;

ІІ. не е допусната делба на:

1. дворно място с площ 817 кв. м., съставляващо парцел .......... от стр. кв. 30 по плана на [населено място], заедно с построените в него двуетажна масивна къща от 40 кв. м., кухня от 15 кв. м., сайвант от 40 кв. м., стопанска постройка от 50 кв. м. и гараж от 30 кв. м., с идентификатор ...........;

2. дворно място с площ 910 кв. м., съставляващо парцел ............ от стр. кв. 30 по плана на [населено място], заедно с построените в него два навеса и стопанска сграда, с идентификатор ............;

3. нива с площ 12.001 дка в землището на [населено място] с идентификатор ..............

Касационна жалба срещу въззивното решение е подала съделителката С. А. С. /първоначална ответница по иска/, която иска то да бъде отменено като неправилно - основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

От ответника по касация - първоначалния ищец Б. В. С., е получен писмен отговор със становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна, насочена е срещу въззивно решение, което попада в обхвата на касационното обжалване и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:

По делото е установено, че съделителката С. А. С. и И. В. С., починал на 14.06.2019 г., са били съпрузи, чийто брак, сключен на 25.10.1970 г., е прекратен поради унищожаване с решение от 15.09.2005 г. по гр. д. № 327/2001 г. на Плевенския районен съд, влязло в сила на 27.10.2005 г.

По време на брака съпрузите са придобили чрез строителство в Ж. „М.-76“ [населено място] апартамент № 4 и гараж № 5, находящи се в [населено място], [улица] /н. а. № .../1979 г./.

С. С. и И. С. са имали родена от брака една дъщеря- А. И. С., която е починала на 30.08.2014 г. След смъртта си тя е оставила за наследници по закон двамата си родители. А след смъртта си на 14.06.2019 г. И. В. С. е оставил за наследник по закон брат Б. В. С. - първоначален ищец по делото.

Въззивният съд посочил, че бракът между С. С. и И. С., сключен при действието на СК от 1968 г. /отм./, е заварен по смисъла на пар. 4 от ПР на СК от 1985 г. /отм./, който е приложим относно имуществените им отношения и за наличните имущества, придобити преди влизането му в сила. Така, при приложение разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от този кодекс имотите, находящи се в [населено място], [улица], са станали съпружеска имуществена общност, тъй като са придобити възмездно, на името на двамата съпрузи и с техния съвместен принос, който съгласно чл. 19, ал. 3 СК от 1985 г. /отм./ се предполага до доказване на противното.

Въз основа на така установените фактически положения и при приложение разпоредбите на чл. 26, ал. 1, чл. 27, чл. 94, т. 2 и чл. 98, ал. 1, изр. 1 СК от 1985 г. /отм./ въззивният съд приел, че съпружеската имуществена общност между С. С. и И. С. по отношение на тези два имота е прекратена с влизането в сила на решението за унищожаване на брака и всеки от съпрузите е станал собственик на по 1/2 ид. ч. при условията на дялова съсобственост. След смъртта на И. С. имуществените му права са наследени съгласно чл. 8, ал. 1 ЗНсл от единствения му наследник по закон - съделителя Б. С., негов брат, в качеството му на наследник от трети ред, тъй като починалият не е имал наследници от първи и втори ред, нито съпруга.

Възражението на съделителката С. С., че е придобила двата имота чрез давностно владение, продължило от 1997 г. до 2015 г., въззивният съд приел за неоснователно. Посочил, че до 2005 г. съпрузите са били в брак, а не може по време на брака единият съпруг да придобие чрез давностно владение вещ, представляваща съпружеска имуществена общност - в чл. 26, ал. 1 СК от 1985 г. /отм./ са посочени случаите, при които тази общност се прекратява, но сред тях липсва „придобиване по давност от единия съпруг“ на определено имущество. По давност не може да се придобие и лично имущество на другия съпруг, тъй като съгласно чл. 84 ЗС вр. чл. 115, б. „в“ ЗЗД между съпрузи давност не тече. Освен това в данъчната декларация от 1998 г. С. С. е декларирала, че имотите са съпружеска имуществена общност.

Въззивният съд посочил, че не са събрани доказателства съделителката С. да е придобила двата имота по давност след прекратяването на брака през 2005 г. до смъртта на бившия съпруг през 2019 г. Недоказано е останало твърдението ѝ, че още през 1997 г. И. С. е напуснал семейното жилище и се е установил при майка си в [населено място] /там е отишъл непосредствено преди да почине/. Не е установено като съсобственик на имотите С. да е отблъсквала бившия си съпруг, да е превърнала държането на частта на съсобственика си във владение за себе си. От съвкупната преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства е установено, че след унищожаването на брака бившите съпрузи са поддържали добри отношения, между тях не е съществувал спор относно ползването на съсобствените имоти; в гаража И. С. е изградил офис с оглед регистрацията си като търговец; в апартамента, от който е имал ключ, е извършвал е ремонти, канил е приятелите си и е пребивавал там главно когато С. С. се е намирала в [населено място], където се грижела за родителите си. Съдът посочил, че от показанията на св. С. не може да се направи извод С. С. да е демонстрирала владение върху апартамента, недопускайки в него бившия си съпруг, тъй като свидетелката установява скандал между съпрузите през 2000 г., когато бракът им не е бил прекратен, през който период давност не тече /чл. 84 ЗС вр. чл. 115, б. „в“ ЗЗД/.

За неоснователно въззивният съд приел възражението на съделителката С., че бившият съпруг няма принос в придобиването на имотите, тъй като доходите му са били по-ниски. Съдът посочил, че съделителката не се е позовала на някоя от предпоставките на чл. 20 СК от 1985 г. /отм./, регламентираща личното имущество на съпрузите, или на чл. 21 СК от 1985 г. /отм./, регламентираща трансформацията на лично имущество, а и не са представени доказателства двата имота да са лично или трансформирано лично имущество съгласно посочените разпоредби. Посочил, че ако е считала да има право на по-голям дял от придобитото по време на брака имущество, С. е следвало да установи твърдените си права в исково производство по чл. 28 СК от 1985 г. /отм./, което не е сторено и преклузивният срок за което е изтекъл. Поради това въззивният съд не е допуснал доказателства за установяване на твърдян по-голям принос, тъй като искането е недопустимо - приносът се установява чрез конститутивен иск в отделно производство, а съединяването на иск за делба с иск за по-голям принос е недопустимо.

По изложените съображения въззивният съд приел, че следва да се допусне делба на имотите, съставляващи прекратена съпружеска имуществена общност на съделителката С. и наследодателя на съделителя С., при два равни дяла - по един за всяка страна съгласно чл. 27 СК от 1985 г. /отм./ и чл. 8, ал. 1 ЗНсл. Становището на С., че делба не следва да се допуска, тъй като правото на собственост за двете страни произтича от различни юридически факти, съдът приел за неоснователно като противоречащо на посочените правни норми.

По отношение на имотите, съставляващи нива имот № ............с площ 3.002 дка в м. «Д. лозя»; нива имот № ...........с площ 12.099 дка в м. «К.» и широколистна гора имот № ...........с площ 4.446 дка в м. «К.», трите в землището на [населено място], въззивният съд посочил, че същите са били собственост на А. И. С.- дъщеря на съделителката С. и на бившия ѝ съпруг И. С.. Имотите са придобити чрез договор за дарение, сключен с н. а. № .../02.07.2008 г., като посоченото основание е годно да направи приобретателката собственик и няма данни след изповядване на сделката същата да е изгубила собствеността върху имотите. Не са събрани доказателства майката - съделителката С., да е придобила по давност имотите на дъщеря си. Тъй като след смъртта си през 2014 г. собственицата не е оставила деца и/или съпруг, тя е наследена съгласно чл. 6 ЗНсл по равно от родителите си като наследници от втори ред. След смъртта си през 2019 г. бащата е наследен съгласно чл. 8, ал. 1 ЗНсл от своя брат - съделителя Б. С., като наследник от трети ред, тъй като наследниците от предните два реда - дъщеря и родители, са починали преди него. Така Б. С. е придобил всички права и задължения на покойния си брат, включително и вещните права, които последният е придобил като наследник на единствената си дъщеря. Ето защо делбата на тези имоти е допусната от първоинстанционния съд при равни части - по една за С. С. и за Б. С.. Твърдението на съделителката С., че Б. С. не е съсобственик на имотите, останали в наследство от А. С., въззивният съд приел за неоснователно, като посочил, че чичото не е наследил племенницата си пряко, а е наследил съгласно чл. 8, ал. 1 ЗНсл своя брат - неин баща, който е починал след детето си и е придобил по наследяване съгласно чл. 6 ЗНсл 1/2 ид. ч. от правата ѝ. Въззивният съд посочил, че предмет на делба е още един земеделски имот - нива с № .........с площ 11.995 кв. м. в м. «Б. ливади» в землището на [населено място], който е със същия правен статут, както и останалите земеделски земи, предмет на договора за дарение от 2008 г. Същият обаче не е посочен като предмет на обжалване, поради което искът за неговата делба не е обсъден в обжалваното въззивно решение.

По отношение на дворно място с площ 817 кв. м., съставляващо парцел ........... от стр. кв. ... по плана на [населено място], заедно с построените в него сгради, и на дворно място с площ 910 кв. м., съставляващо парцел .............. от стр. кв. ... по плана на [населено място], заедно с построените в него сгради, искът за делба на които е отхвърлен, по делото е установено, че са придобити от С. С. чрез договори за покупко-продажба, сключени с н. а. № .../21.04.1997 г., и н. а. № .../09.08.1990 г. От представените «скрити писма» с дати 21.04.1997 г. и 09.08.1990 г. е установено, че действителната воля на страните по договорите е за дарение, а от приетата по делото графическа експертиза е установено, че писмата са подписани от прехвърлителите по сделките. Въззивният съд приел, че скритите писма имат правния характер на обратни писма, автентичността на чиито подписи е потвърдена от експертизата, от което заключил, че между съделителката С. и нейните родители, които са прехвърлители по първия договор, съответно- нейната майка, която е прехвърлител по втория договор, е осъществено съчетаване между привидна и прикрита сделка, като волята на договарящите, която са искали да прикрият, е била за дарение. При това положение изповяданите договори са привидни, което е основание за тяхната нищожност съгласно чл. 26, ал. 2 ЗЗД. Като се съобразил с разпоредбата на чл. 17, ал. 1 ЗЗД, въззивният съд посочил, че прикритите договори за дарение са действителни, тъй като са сключени в предписаната нотариална форма за нействителност на сделките за прехвърляне на недвижими имоти и няма данни за пороци, обуславящи нищожност на някакво основание. По тези съображения съдът приел, че двата поземлени имота в [населено място] заедно с построеното в тях като придобити по дарения не представляват съпружеска имуществена общност на С. С. и И. С., а са лично имущество на С. съгласно чл. 20, ал. 1 СК от 1985 г. /отм./, действащ както по време на придобиването на имотите, така и при прекратяването на брака. Ето защо искът за делба на тези имоти правилно е бил отхвърлен от първоинстанционния съд.

Относно първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от С. С. иск за делба на нива с площ 12.001 дка в землището на [населено място] с идентификатор .........., въззивният съд посочил, че по време на брака си със С. С. И. С. е придобил, заедно с други сънаследници, правото на собственост върху земеделски земи в землището на [населено място], възстановени по реда на ЗСПЗЗ. На 09.05.2001 г. между сънаследниците, призовани към наследяване, между които са и И. С. и Б. С., е сключен договор за доброволна делба в писмена форма с нотариална заверка на подписите, по силата на който И. С. е получил дял ІV-ти, включващ процесната нива с площ 12.001 дка, а Б. С. е получил дял V-ти, включващ 4 бр. земеделски имота с обща площ 18.087 дка. В раздел VІІІ-ми от договора е записано, че съделителката Н. И. С. е получила от И. С. и Б. С. общо сумата 10 лева. Въззивният съд споделил становището на първоинстанционния съд, че получената в дял от И. С. нива е станала негово лично притежание и не следва да се признава частично право на съпружеска имуществена общност, тъй като сумата 10 лева за уравнение на дяловете е незначителна, и добавил, че тази сума е заплатена общо от двамата братя, като не е посочено кой от тях колко е заплатил. Ако се приеме, че са заплатили по равно, то И. С. е заплатил 5 лева. Ако се приеме, че всеки е заплатил съразмерно на дела си, И. С. би следвало да е заплатил 4 лева, а Б. С. - 6 лева. В договора няма данни за стойността на всеки от делбените имоти към момента на доброволната делба, но уравнение от 4, 5 или дори 10 лева за нива от 12 дка, ІІІ-та категория, не може да обуслови съпружеска имуществена общност на дела от делбения имот, съответстващ на сумата за уравнението, която след прекратяването на брака за съпруга-несъделител би следвало да е половината от заплатеното уравнение, а именно 2, 2.50 или 5 лева. По тези съображения въззивният съд приел, че нивата в землището на [населено място] е била лична собственост на И. С., придобита чрез наследяване, а не съпружеска имуществена общност между него и С. С., и след неговата смърт е наследена съгласно чл. 8, ал. 1 ЗНсл от неговия брат Б. С.. За неоснователно вззивният съд приел възражението на съделителката С. да е придобила имота по давност по съображения, че бившият ѝ съпруг до смъртта си ѝ е давал парите от рентата за този имот. От представените писмени доказателства съдът приел за установено, че И. С. е бил член на З. «С.» [населено място] и за периода 2001-2019 г. е получавал полагащата му се рента за отдадения под наем имот. При тези данни съдът приел, че след доброволната делба от 2001 г. И. С. е владял собствения си имот чрез държател в лицето на местната земеделска кооперация, с оглед на което твърдението на съделителката С., че е придобила по давност имота, е прието за неоснователно. Съдът посочил и това, че ако И. С. е давал ежегодно на С. С. получената рента, то това сочи на добри взаимоотношения между бившите съпрузи, установени и от свидетелите, но не и на вещни права на С. върху имота.

По делото е установено, че с основното си решение от 08.09.2020 г. първоинстанционният съд е допуснал делба на 19/20 ид. ч. от апартамент № 7 с административен адрес: [населено място], [улица], и не е допуснал делба на 1/20 ид. ч. от същия. С решение № 260528/01.12.2020 г. съдът е изменил основното си решение в частта за разноските, а по реда на чл. 247, ал. 1 ГПК е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка, като е постановил, че делба следва да се допусне на целия апартамент, от който да се образуват 40 равни дяла - 21 за С. С. и 19 за Б. С..

Този имот е бил закупен с договор за покупко-продажба, сключен с н. а. № 40/27.08.1998 г., с който А. С. е придобила 19/20 ид. ч., а С. С. - 1/20 ид. ч.

От представеното «скрито писмо» с дата 27.08.1998 г., което въззивният съд определил като такова с характер на обратно писмо, и предвид заключението на графическата експертиза, според което писмото е подписано от прехвърлителите по сделката, е установено, че действителната воля на страните по договора е за дарение. При това положение е прието, че договорът е привиден и поради това нищожен, прикритият договор за дарение е действителен, тъй като е сключен в предписаната нотариална форма за нействителност на сделките за прехвърляне на недвижими имоти и няма данни за пороци, обуславящи нищожност на някакво основание. По тези съображения въззивният съд приел, че 1/20 ид. ч. от апартамента като придобита по дарение не представлява съпружеска имуществена общност на С. С. и И. С., а е лично имущество на С. съгласно чл. 20, ал. 1 СК от 1985 г. /отм./, действащ както по време на придобиването на имотите, така и при прекратяването на брака. По отношение на придобитите от А. С. 19/20 ид. ч. съдът посочил, че в резултат на наследяването на А. С. от С. С. и от И. С. и последвалото наследяване на дела на И. С. от Б. С. те се явяват съсобствени между страните по делото. Съдът посочил, че след като 1/20 ид. ч. принадлежи на съделителката С., а 19/20 ид. ч. са наследени от нея и от съделителя С. при равни права, то апартаментът изцяло е съсобствен и подлежи на делба, като делът на С. включва както притежаваната на лично основание 1/20 ид. ч., така и половината от наследствените 19/20 ид. ч.

Произнасяйки се по въззивната жалба на съдебителката С. срещу решението по чл. 247, ал. 1 ГПК, въззивният съд посочил, че вместо в диспозитива на основното си решение първоинстанционният съд да запише, че до делба се допуска целият съсобствен имот, е допуснал делба на 19/20 ид. ч. и е отхвърлил иска за 1/20 ид. ч., като нито от правна, нито от житейска и логическа гледна точка може да се дели само част от имот. Затова правилно по реда на чл. 247 ГПК първоинстанционният съд е поправил очевидна фактическа грешка и е допуснал делба на целия имот, частта на С. С. в който е по-голяма, тъй като включва както притежаваните на собствено основание идеални части, така и наследените от А. С.. Оплакванията срещу решението по чл. 247, ал. 1 ГПК въззивният съд приел за неоснователни. Посочил, че в случая поправката е извършена по инициатива на съда, с каквото правомощие съдът разполага, като в този случай процедура по връчване на преписи от искане в този смисъл не се извършва, а съгласно чл. 247, ал. 3 ГПК съдът не е длъжен да призовава страните в открито заседание. За невярно е прието твърдението, че с решението за поправка на очевидна фактическа грешка първоинстанционният съд е подменил волята си относно съделителите, допуснатите до делба имоти и правата на съделителите. Въззивният съд посочил, че до делба се допуска целият имот, а по-големият дял на някой от съделителите има значение за определяне на частите, при които се допуска делба. В случая с поправката на очевидна фактическа грешка не се нарушават правата на съделителката С., защото тя запазва размера на дяловете си, но се прецизира волята на съда. Съдът посочил, че без решението по чл. 247, ал. 1 ГПК правата на С. биха били накърнени, тъй като във втората фаза нейните 1/20 или 2/40 ид. ч., които тя притежава в повече от другия съделител, нямаше да се оценяват и правата им щяха да са равни.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, както и в касационната жалба жалбоподателката поддържа, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК за допускане на касационно обжалване. В изложението са поставени въпросите:

1. Допустимо ли е с оглед разпоредбата на чл. 246 ГПК съдът да постановява нов диспозитив в решението си под формата на поправка на очевидна фактическа грешка по реда на чл. 247 ГПК, без да е налице несъответствие между формираната в мотивите на съдебния акт действителна воля на съда и начина на нейното изразяване в диспозитива на същия - поддържа се, че този въпрос е решен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд, без такава да е посочена;

2. В производството по иск за делба при спор между страните относно наличието на съсобственост върху част от имотите, предмет на искането за делба, длъжен ли е решаващият съд да разгледа и се произнесе по изрично заявените от ответника релативни възражения, свързани с предмета на иска, респективно с погасяване на същото, т. е. относно наличието или не на предпоставките за допускане на делба съгласно чл. 34 ЗС- поддържа се, че и този въпрос е решен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд, без такава да е посочена.

По първия въпрос се поддържа, че в мотивите на основното първоинстанционно решение съдът е изложил ясно и последователно волята си за допускане на делба само на 19/20 ид. ч. от апартамент № 7 на [улица], за които е приел, че са съсобствени между страните като придобити по наследство от общата наследодателка на С. С. и бившия ѝ съпруг И. С. - А. С., тяхна дъщеря, поради което, като е допуснал с решението по чл. 247, ал. 1 ГПК делба на целия имот, съдът е нарушил разпоредбата на чл. 246 ГПК, установяваща неоттегляемост на постановеното решение.

Действително, в мотивите към основното първоинстанционно решение, съдът е приел, че действителната воля на страните по договора за покупко-продажба, сключен с н. а. № ../1998 г., с който А. С. е закупила 19/20 ид. ч., а С. С. е закупила 1/20 ид. ч. от апартамент № 7, е за дарение, от което заключил, че придобитата от С. С. идеална част не е със статут на съпружеска имуществена общност, а е нейна лична собственост и това обуславя неоснователност на иска за делба на тази част. Така формираната воля е изразена в писмения текст на основното решение, с което е допусната делба на 19/20 ид. ч. и не е допусната делба на 1/20 ид. ч.

Това решение в частта за допускане на делба на 19/20 ид. ч. е предмет на подадената от С. С. въззивна жалба, а в частта, с която не е допусната делба на 1/20 ид. ч., е предмет на подадената от Б. С. насрещна въззивна жалба.

В решението по чл. 247, ал. 1 ГПК първоинстанционният съд е приел, че е допуснал очевидна фактическа грешка, като процесният имот следва да бъде допуснат до делба, а неподлежащата на делба 1/20 ид. ч. следва да бъде прибавена към полагащата се /на С. С./ половина от останалите 19/20 ид. ч., вследствие на което е допуснал делба на целия апартамент при 40 равни дяла, от които 21 дяла за С. С. и 19 дяла за Б. С..

Решението по чл. 247, ал. 1 ГПК е предмет на въззивна жалба, подадена от С. С..

Въззивният съд, след като е приел, че решението за поправка на очевидна фактическа грешка е правилно, и е съобразил подадените и от двете страни въззивни жалби по отношение делбата на апартамент № 7, е посочил, че ако се отмени решението за поправка на очевидна фактическа грешка, то насрещната въззивна жалба на Б. С. срещу недопускането на делба на 1/20 ид. ч. следва да бъде уважена, а ако решението се потвърди, същата въззивна жалба в посочената част ще се яви неоснователна, но във всички случаи в диспозитива на решението следва да се запише, че се допуска делба на целия имот при различни квоти на съделителите, защото при двама съделители делбата само на идеални части от имот представлява правен и житейски абсурд.

Изводът, че както при отмяна на решението по чл. 247, ал. 1 ГПК, което ще доведе до уважаване на насрещната въззивна жалба, така и при потвърждаване на това решение, правният изход от спора за делбата на апартамент № 7 ще бъде един и същ - до делба ще бъде допуснат целият имот при различни квоти на съделителите, налага да се приеме, че поставеният първи въпрос няма характер на определящ изхода на правния спор за делба на този имот и затова по него не е налице общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

По втория въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че в нарушение на чл. 236, ал. 2 ГПК въззивният съд не е обсъдил и не е разгледал изрично и своевременно заявеното в писмения отговор на исковата молба възражение за изтекла в полза на ответницата придобивна давност по отношение на апартамент № 7 в [населено място], ул. Г. Д.“ № 20, за частта от същия, притежавана от А. И. С.. Посочено е още, че окръжният съд не е разгледал и обсъдил всички заявени възражения на ответницата, без да е уточнено за кои възражения става въпрос. В касационната жалба се твърди, че възражението за придобивна давност не е обсъдено и по отношение на останалите делбени имоти.

Обжалваното въззивно решение не противоречи, а съответства на трайната съдебна практика по приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, която приема, че съдът е длъжен да обсъди в съвкупност и взаимна връзка всички допустими и относими доказателства, както и доводите и възраженията на страните, които имат значение за решението по делото с оглед неговия предмет и вида на търсената защита, а когато някое доказателство се приема за недостоверно - да изложи мотиви за това.

Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, тъй като подробно е обсъдил събраните по делото доказателства по правопрекратяващото възражение, въведено своевременно от ответницата /сега жалбоподателка/, за изтекла в нейна полза придобивна давност. Така, възможността за придобиване по давност на имотите на [улица] по времето, когато съпрузите са били в брак, е отречена предвид законовата забрана на чл. 84 ЗС вр. чл. 115, б. „в“ ЗЗД, а за времето след прекратяване на брака след обстоен анализ на събраните писмени и гласни доказателства, включително с излагане на съображения защо не се кредитират показанията на св. С., е прието за недоказано С. С. да е превърнала държането на частта на съсобственика си И. С. във владение за себе си. По отношение на собствеността, притежавана от А. С., в мотивите към обжалваното решение е записано, че не са събрани доказателства майката да е придобила по давност имотите на дъщеря си. По отношение на придобитата от И. С. чрез доброволна делба нива от 12.001 дка в землището на [населено място] е прието, че същата е останала лична собственост на С., тъй като заплатената по време на брака сума за уравнение на дяловете е незначителна и не може да доведе до придобиване на вещни права от бившата съпруга. Обсъдени са и станалите възражения, твърдения и доводи на ответницата- за обратното действие на унищожаването на брака, за нищожност на част от придобивните сделки и за липсата на принос на бившия съпруг в придобиването на делбените имоти. А след като в обжалваното решение са обсъдени възраженията, твърденията и доводите, имащи значение за изхода на спора налице ли е съсобственост между съделителите и при какви дялове, то основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по втория поставен въпрос не е налице.

На последно място в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката се позовава на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК, без да е изложила мотиви в какво се състои очевидната неправилност на обжалваното решение.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. Видно от мотивите към обжалваното решение, в разглеждания случай тези предпоставки не са налице.

Ответникът по касация не е направил искане за присъждане на разноски по водене на делото във Върховния касационен съд и не е представил доказателства да е сторил такива.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.