Определение № 4239 от 21.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1993/2023 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от С. А. М. против решение № 44/23.02.2023 г. по гр.д.№ 395/2022 г. на Шуменски окръжен съд, с което е потвърдено решение №132/10.07.2022г. по гр.д.№285/2021г. на РС- Велики Преслав. С последното е признато за установено по отношение на ответниците Т. М. К., ЕГН: [ЕГН], Г. А. К., ЕГН: [ЕГН], Т. Т. К., ЕГН: [ЕГН], Е. Т. К., ЕГН: [ЕГН] и С. А. М., ЕГН: [ЕГН], на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че ищцата А. Х. С., ЕГН: [ЕГН], е собственик на 1/2 идеална част, придобита в режим на СИО по време на брака й с М. А. К., ЕГН: [ЕГН], починал на 27.04.2021 г. от следните недвижими имоти: двуетажна жилищна сграда с таван, с площ от 80 кв.м. на всеки етаж и на тавана, жилищна пристройка към нея с площ от 30 кв.м. и навес с оградни стени на един етаж с площ от 20 кв.м., намиращи се в УПИ *** в кв.*** по плана на [населено място], общ. С., обл. Ш.. На основание чл. 33, ал.2 ЗС е допуснато изкупуване от ищцата А. Х. С. на продадения от съсобственика М. А. К., починал на 27.04.2021 г. на третото лице С. А. М., ЕГН: [ЕГН] с договор за покупко-продажба, сключен на 18.12.2020 год., обективиран в нот. акт № 72, том VII, рег. № 4317, дело № 913 от 2020 г. по описа на Нотариус С. Н. описан недвижим имот при условие, че в едномесечен срок от влизане на съдебното решение в сила А. Х. С. заплати на С. А. М. сумата от 5369,13 лева, представляваща действително уговорената продажна цена. В касационната жалба се навеждат доводи за недопустимост на решението в частта по иска по чл. 124, ал.1 ГПК, тъй като имуществените отношения между бившите съпрузи са били уредени със споразумението при развода в смисъл, че няма имущество, което е съпружеска имуществена общност /СИО/ и този въпрос не може да бъде пререшаван. Като резултат от това становище, касаторката счита неправилно решението по иска по чл. 33, ал.2 ЗС поради това, че ищцата не е съсобственик. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК е наведено основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: Допустимо ли е, след като страните в бракоразводния процес са включили в утвърденото с решението на съда по чл. 330, ал.3 ГПК споразумение по чл. 51 СК клауза, в която изрично заявяват, че нямат вещи и влогове, придобити по време на брака, нямат взаимни претенции от имуществен характер и след подписване на споразумението, че нито една от страните не може да има каквито и да е претенции към другата в последствие в друг процес, да се предявява вещно правна претенция от единия спрямо другия бивш съпруг относно конкретната вещ? Твърди се противоречие с ТР № 3/2015 г. на ОСГК на ВКС. Ответникът по касация А. Х. С. оспорва касационната жалба и допускането до касация, тъй като няма изрично изявление как бившите съпрузи уреждат отношенията, със съдебното решение не е одобрено споразумение в такава част, поради което счита иска по чл. 124, ал.1 ГПК за допустим, а въпроса – за неотносим. Моли да не се допуска касационно обжалване, или ако се допусне, да се потвърди решението. Останалите ответници не вземат становище. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: По делото е установено следното: Ищцата А. Х. С. е предявила против наследниците на бившия си съпруг и против С. А. М. искове по чл. 124, ал.1 ГПК и иск по чл. 33, ал.2 ЗС. Установено е, че с н.а. № 107 / 1964 г. М. А. К. купува къща с дворно място от 1500 кв.метра, находящи се в [населено място], съставляващ парцел***в квартал ***. Сключва брак с ищцата А. Х. С. на 18.04.1966 г. СТЕ, приета от въззивната инстанция и събраните гласни доказателства установяват, че купената къща е била кирпичена и е съборена, а по време на брака бившите съпрузи са построили сега съществуващата в дворното място двуетажна жилищна сграда, лятна кухня, в което има и стопанска сграда. Описаният в нот. акт имот, по плана, одобрен 2016 г., е идентичен с УПИ ***, кв.***, който е с площ 850 кв.м., от който собствени 812 кв.м. и в ПИ с идентификатор ***извън регулацията попадат 552 кв.м. Дворното место е купено преди брака и е индивидуална собственост на бившия съпруг. С Решение № 76/17.04.2015 г. по гр.д. № 109/2015 г. на РС- Велики Преслав, е прекратен брака между ищцата А. Х. К. и М. А. К. и е потвърдено споразумение между тях, възпроизведено в диспозитива на решението в следния смисъл: ползването на семейното жилище, находящо се в [населено място], общ. С., обл. Шумен, пл. „В.“ № ***се предоставя на съпруга, на съпругата се възстановява предбрачното фамилно име С., обявено е, че за в бъдеще съпрузите не претендират издръжка един към друг, „ нямат придобити в режим на СИО движими и недвижими вещи“. С нот. акт № 72, том VII, рег. № 4317, дело № 913 от от 18.12.2020 г. на Нотариус С. Н., М. А. К. продава. на третото лице С. А. М. целия недвижим имот – дворно място двуетажна жилищна сграда, лятна кухня и стопанска постройка за сумата 8000 лв. М. А. К., почива на 27.04.2021 г. и оставя за свои наследници Т. М. К. и Т. М. К.. След предявяване на иска, на 24.06.2021 г. почива Т. М. К. и оставя за свои наследници съпругата си Г. А. К. и децата си Т. Т. К. и Е. Т. К., които признават фактите в исковата молба и вземат становище за основателност на исковете. От показанията на разпитаните свидетели се установява, че след като съборили старата кирпичена къща, купена от съпруга през 1964 г., съпрузите построили нова жилищна сграда. Относно сделката се установява безспорно, че до ищцата не е отправяна покана да купи половината от сградите. Свидетелите са установили, че е имало слухове в селото за станалото прехвърляне в края на декември 2020 г. и че различни роднини научавали за сделката, но няма доказателства ищцата да е узнала за продажбата преди средата на м. март 2021 г. Искът е предявен на 07.05.2021 г. РС е уважил исковете, като е приел, че построените сгради по време на брака са станали СИО, прекратена с развод, че със споразумението не е оборена презумпцията за съвместен принос, поради което ищцата е собственик на 1/2 ид.ч. от сградите. Поради това, че при продажбата на трето лице – ответницата С. А. М. не е приложена нормата на чл. 33, ал.2 ЗС и са налице предпоставките на този текст, е допуснато изкупуване от ищцата на 1/2 ид.ч. от сградите, строени по време на брака. По въззивна жалба, подадена от С. А. М., въззивната инстанция, за да потвърди решението на РС, е приела по същество, че е безспорно, че процесните сгради са строени по време на брака между ищцата и М. А. К. и са СИО. Възражението, че сградата е била незаконна е прието за несвоевременно заявено едва в писмената защита, но въпреки това е обсъдено и прието за неоснователно, тъй като сградата е строена преди 07.04.1987 г. и представлява търпим строеж по смисъла на пар.16 ЗУТ, поради което няма пречки да бъде предмет на сделки. Съдът е посочил, че ищцата е придобила права върху построените по време на брака сгради на основание необорената презумпция на чл. 21 хал.3 СК, респективно чл. 19, ал.3 СК /отм/, при което не е било необходимо съгласие на съпруга й за това. Относно второстепенната стопанска постройка е прието, че тя има обслужващо жилищната сграда предназначение, т.е. не е самостоятелен обект на собственост. Въззивната инстанция е приела за неоснователно възражението на касаторката, че ищцата не може да претендира право на собственост върху 1/2 от сградите, като част от прекратена СИО предвид отразеното в споразумението при развода, потвърдено от съда, че съпрузите „нямат придобити в режим на СИО движими и недвижими вещи“. Съдът се е мотивирал с това, че уреждането на имуществените отношения между съпрузите не е част от задължителното съдържание на споразумението за развод, че в одобреното от съда споразумение за развод между ищцата А. Х. К. и М. А. К. не урежда имуществените отношения между съпрузите, че от посоченият израз в споразумението не може да се приеме, че е налице извън съдебно признание за липса на принос, че изявлението на съпрузите при развода им по взаимно съгласие, не може да опровергае презумпцията за съвместен принос, при събраните по делото категорични доказателства, за несъмнен принос на ищцата при изграждане на процесиите постройки по време на брака. Подчертано е, че направеното от страна признание на факт се преценява с оглед всички обстоятелства по делото, че направеното общо изявление, че съпрузите нямат движими и недвижими вещи в режим на СИО не може да доведе до прекратяване на съсобствеността върху процесиите постройки, възникнала между тях в резултат на съвместния им принос при изграждането на семейното жилище и пристройките към него. За да се прекрати съсобствеността, съдът е приел, че следва да има конкретно, ясно и изрично волеизявление на съпрузите по какъв начин уреждат възникналите вече между тях имуществени отношения и каква е съдбата на възникналата по време на брака бездялова собственост в резултат на съвместния им принос. Поради липса на подобно изявление от съпрузите, съдът е приел, че сградите са останали съсобствени след прекратяване на СИО в резултат на развода. Според въззивния съд, само когато съпрузите включат в споразумението уреждане на имуществените си отношения, в тази част споразумението е с характер на спогодба по смисъла на чл.365 ЗЗД, като волята на съпрузите поражда и вещно-транслативен ефект от момента на влизане в сила на решението за развод, а процесния случай не е такъв. Посочено е и че бившата съпруга не е направила отказ от правата си, за който акт е предвидена форма за действителност и вписване в имотния регистър, съгласно чл. 100 от ЗС. От съдържанието на споразумението, възпроизведено в диспозитива на решението за развод е видно, че съпрузите не са уредили имуществените си отношения. Употребеният израз е общ и не може да изключи придобиването в режим на СИО по силата на закона на построените сгради по време на брака. В тази част решението е съобразено с приетото в т.4 от ПП-5-72. Формулираният въпрос съдържа условие, което не кореспондира на съдържанието на споразумението, поради което не определя изхода от спора и не обуславя допускане до касация. Не е налице и допълнителното основание по чл. 280, ал.1 1 ГПК. Твърди се противоречие с ТР № 3 от 29.11.2018 г. по тълк. д. № 3/2015 г., ОСГК на ВКС. С него е прието, че когато в утвърденото от бракоразводния съд споразумение по чл. 99, ал. 3 или чл. 101, ал. 1 СК от 1985 г. (отм.), съответно чл. 49, ал. 4 или чл. 51, ал. 1 СК от 2009 г., съпрузите са уговорили, че придобитият през време на брака имот остава съсобствен помежду им, без да са посочили изрично обема на правата си в съсобствеността, е допустимо в последващ исков процес да се установява по-голям дял на единия съпруг на основание частична трансформация на негово лично имущество по чл. по чл. 21 ал. 2 СК от 1985 г. (отм.), съответно чл. 23, ал. 2 СК от 2009 г. В случая съпрузите не са уговорили нищо. Направили са изявление, че нямат имоти и вещи СИО, което не изключва наличие на вещи, придобити от тях по време на брака им възмездно, по отношение на които закона е установил такъв режим ако не са избрали режим на разделност или не са уредили отношенията си с брачен договор. Видно от съдържанието на установеното тълкуване с посочения акт на ОСГК на ВКС, иск за трансформация при уговорена съсобственост между съпрузите в споразумението, без посочване размера на квотите им, е допустим. По настоящото дело съпругата не се позовава на трансформация, а на презумпцията на съвместен принос, която не е оборена и твърди съсобственост при равни права. Затова съдът не констатира противоречие на въззивното решение с ТР № 3 от 29.11.2018 г. по тълк. д. № 3/2015 г., ОСГК на ВКС, т.е. не е налице наведеното основание по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване. На основание чл. 78, ал.3 ГПК, на ответницата по касация А. Х. С. следва да се присъдят претендираните от нея деловодни разноски за настояща инстанция в доказания с договора за правна помощ размер 1200 лв. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение