Определение № 110 от 12.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2804/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Постъпила е касационна жалба от „Юробанк България“ АД, подадена чрез адв. Б. В. и адв. М. К., срещу въззивно решение № 615 от 10.03.2020 г., постановено по в.гр.д. № 2189/2019 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 619 от 28.01.2019 г. по гр.д. № 11652/2016 г. на Софийски градски съд, в частта, с която са уважени предявените от Т. Ц. Ц. и Л. К. Ц. срещу „Юробанк България“ АД искове с правно основание чл. 452, ал. 3 ГПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Касаторът счита, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК – вероятна недопустимост на решението. Ответниците по жалбата Т. Ц. Ц. и Л. К. Ц., чрез процесуалния им представител адв. В. Й., оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване в общ писмен отговор. Претендират разноски. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира: С въззивното решение, първоинстанционното решение е потвърдено, в обжалваната му част, с която на основание чл. 452, ал. 3 ГПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД „Юробанк България“ АД е осъдено да заплати на всеки един от ищците Т. Ц. Ц. и Л. К. Ц. поотделно, сумата от 26 889,92 лв., представляваща извършени през периода от 02.07.2014 г. до 22.10.2015 г. плащания в нарушение на забраната по чл. 507, ал. 2 ГПК, наложена със запорни съобщения от 02.07.2014 г. и от 01.12.2014 г. по изп. дело № 20148400400783 по описа на ЧСИ М. Ц., вписана под № 840 в регистъра на КЧСИ, район на действие – Софийски градски съд, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 21.09.2016 г., както и сумата от 1026,84 лв., представляваща обезщетение за забава, за периода от 30.07.2014 г. до 22.10.2015 г. Първоинстанционното решение в частта му, с която са отхвърлени исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за периода от 02.07.2014 г. до 30.07.2014 г. не е било обжалвано и е влязло в сила. Въззивният съд е приел, че предявените искове са основателни, като е посочил, че изцяло споделя изводите на първоинстанционния съд в тази насока, които на основание чл. 272 ГПК следва да се считат мотиви и на въззивното решение. Изложил е, че Софийският градски съд с доклада по делото е указал на всяка една от страните да установи със способите и средствата, предвидени в ГПК всички правно значими факти, на които основава своите претенции или възражения. Установено е, че ищците са наследници по закон на Ц. Я. Ц.. Последният по силата договор за заем от 23.09.2011 г. предоставил на Н. Г. Т. в заем сумата от 100 000 евро. В полза на Ц. Я. Ц. са издадени два изпълнителни листа съответно на 26.06.2015 г. по гр. д. № 8224/2013 г. и на 03.11.2014 г. по т. д. № 6166/2014 г. на Софийски градски съд. Въз основа на посочените изпълнителни листи е образувано изп. дело № 20148400400783 по описа на ЧСИ М. Ц., вписана под № 840 в регистъра на КЧСИ, район на действие – Софийски градски съд. Принудителното изпълнение е било насочено върху трудовото възнаграждение на длъжника по изпълнението, който е в трудово правоотношение с ответника „Юробанк България“ АД. На последния са били връчени три запорни съобщения съответно на 02.07.2014 г., на 03.10.2014 г. и на 01.12.2014 г. Ответникът, като трето задължено лице с писмо от 03.07.2014 г. е уведомил ЧСИ М. Ц., че върху трудовото възнаграждение на длъжника няма наложени запори по други висящи изпълнителни дела и няма претенции от други лица за същото вземане, но не е превеждал суми по сметката на ЧСИ. ЧСИ М. Ц. на 17.09.2014 г. е връчила на ответника строго напомнително писмо към запорното съобщение от 02.07.2014 г., с което го е уведомила, че като трето задължено лице, по силата на чл. 452,ал. 3 ГПК носи отговорност към взискателя, а неизпълнението на задълженията е основание да бъде наложена глоба. Установено е и че Н. Г. Т. е длъжник по изпълнението по две изпълнителни дела - № 185/2015 г. и № 184/2015 г. по описа на ЧСИ К. П., вписан под № 852 в регистъра на КЧСИ, район на действие - Софийски градски съд, имащи за предмет събиране на парични вземания за издръжка. Запорните съобщения, изпратени от ЧСИ, К. П. до работодателят до ответника са връчени едновременно на 22.10.2015 г. При отсъствието на получени запорни съобщения от ЧСИ К. П. за периода от 30.07.2014 г. до 29.09.2015 г., ответникът е превел по сметка с титуляр Д. А. Т. и на основание „издръжка за дете“ парична сума, общо в размер на 61 200 лв. За посочения период ответникът е превел по сметката на ЧСИ М. Ц. сумата 10 142.56 лв., предназначена за погасяване на паричния дълг към ищците, като неправомерно е отклонил сумата от 56 324.65 лв. Ответникът не е представил в първата инстанция цитираното от него бракоразводно решение, с което твърди, че Н. Г. Т. дължи издръжка и е останало недоказано обстоятелството от коя дата е решението, както и от коя дата е допуснато предварително изпълнение на съдебното решение. За периода от 01.07.2014 г. до 31.10.2015 г. брутното трудово възнаграждение на длъжника по изпълнението е в размер на 95 370 лв., а нетното е в размер на 81 292.46 лв. При тези данни въззивният съд е приел, че ответникът, като трето задължено лице не се е съобразил с връчените му от ЧСИ М. Ц. запорни съобщения и по сметката на съдебния изпълнител неправомерно не е постъпила сумата от 56 324,65 лв., която следва да се присъди на ищците, имащи равни дялове по 1/2 или на всеки един от ищците се дължи сумата от 28 162,32 лв., а тъй като всеки един от ищците е поискал присъждане на сумата от 26 889,92 лв., всеки един от исковете е основателен до посочения размер, ведно със законната лихва върху всяка една от главниците, считано от деня на подаване на исковата молба - 21.09.2016 г. Приел е, че обезщетение за забава върху главницата се дължи от датата, на която ответникът е направил първия паричен превод в нарушение на забраната по чл. 502 ГПК на 30.07.2014 г.; че общият размер на обезщетението за забава за периода от 30.07.2014 г. до 22.10.2015 г. - когато са му връчени запорните съобщения за събиране на издръжката е в размер на 3637.01 лв. и че обезщетението за забава върху главницата, предмет на всеки един от главните искове /което следва да се присъди на всеки един от ищците/, за периода от 30.07.2014 г. до 22.10.2015 г. е в размер на 1026.84 лв. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Въззивното решение е валидно и допустимо. Не се разкрива поддържаната от касатора вероятна недопустимост на решението. Въззивният съд се е произнесъл по предявения с исковата молба, уточнена с молба от 09.11.2016 г., иск по чл. 452, ал. 3 ГПК и като е съобразил извършените от „Юробанк България“ АД действия при получаването на двете запорни съобщения по изп. дело № 20148400400783 по описа на ЧСИ М. Ц. не се е произнесъл по непредявено основание. Настоящият касационен състав намира, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване и по поставените в изложението към касационната жалба въпроси. Касаторът поставя следните правни въпроси: 1. „Предвид постановките в т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, следва ли въззивният съд, в случай, че разрешавайки спора по същество се позовава на фактическо обстоятелство, което първоинстанционният съд не е счел за нужно за доказване, да даде указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство“, 2. „Относно нормата на ал. 1 на чл. 242 ГПК, когато съдът постанови решение за издръжка, нужно ли е изрично да постанови, че същото подлежи на предварително изпълнение, или сам по себе си този съдебен акт по силата на закона се счита за подлежащ на предварително изпълнение“, 3. „Дали работодател, който след връчване на запорно съобщение за запор върху трудовото възнаграждение на служителя му се явява като трето задължено лице по см. на чл. 450, ал. 3 и с последиците и задълженията му съгл. чл. 507, ал. 2 и 3 ГПК, с факта на наложения запор се счита освободен от задължението да съблюдава и изпълнява задълженията си по чл. 446, ал. 3 ГПК спрямо вземанията за издръжка, вкл. от задължението си да следи съгл. чл. 512, ал. 3, 5 и 6 от ГПК за наличието, вписването в трудовата книжка на изпълнителния лист за издръжката, в случай, че бенефициентът на вземането за издръжка нито е взискател, нито присъединен кредитор по изпълнителното дело, или напротив“, 4. „Дали е ангажирана отговорността на третото задължено лице към взискателя /и присъединилите се кредитори/ да плати, въпреки плащането, което е направило след като е получило запорно съобщение, и в случай, че плащането /дори и в нарушение на запора/ не е било към длъжника. Единствено когато третото задължено лице, в нарушение на запора плати на длъжника ли /както ясно повелява тази норма/, ще следва да плати два пъти, т.е. да плати и на взискателя, или в хипотези, когато е платил на други /трети към спора/ лица“ и 5. „Дали е противоправно нарушаването на запора от трето задължено лице – извършеното плащане след получаване на запорно съобщение за запор върху паричните вземания на длъжника, ако е извършено макар извън предвидения процесуален ред, в изпълнение на подлежащо на изпълнение съдебно решение и съответствие със закона /в случая, съгл. чл. 136 ЗЗД“, за които твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Въпросите не отговарят на изискванията за общо основание. По първия поставен въпрос следва да се посочи и, че въззивният съд е констатирал, че първоинстанционният съд с доклада по делото е указал на всяка една от страните да установи със способите и средствата предвидени в ГПК всички правно значими факти, на които основава своите претенции или възражения. Въпросът е неотносим и, тъй като страната с въззивната жалба не е посочила и не е представила нови доказателства, нито е поискала събирането на други доказателства, които неправилно не са й били допуснати в първата инстанция, включително и защото не й е указано, че да даден факт не сочи доказателство. Поставените втори, трети и четвърти въпрос се явяват изцяло хипотетично и теоритично зададени. Същите са изцяло неотносими, тъй като не са обусловили решаващата воля на съда и не са били разглеждани в обжалваното решение. Петият въпрос също не може да послужи за общо основание за допускане на касационното обжалване доколкото, същият се отнася до правилността на постановеното решение. Липсата на поставен въпрос, отговарящ на изискванията за общо основание, е достатъчна, за да не се допуска касационна проверка на обжалвания съдебен акт, без да се разглежда наличието на допълнителни предпоставки. Само в допълнение може да се посочи, че с изключение на изложеното по първия въпрос дори не са цитирани актове на ВКС, които да съдържат произнасяне в сочения от касатора смисъл. Несъгласието с крайния извод на съда не може да послужи като основание за допускане на касационна проверка, а може единствено да се тълкува като оплакване срещу правилността на решението. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл. 290, ал. 1 ГПК/. Не е налице и бланкетно релевираното от касатора основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът не е аргументирал успешно поставените въпроси да са от значение за точното прилагане на закона, както и да е от значение за развитие на правото. Съгласно т. 4 на ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът не е посочил съдебната практика, която счита, че се нуждае от осъвременяване. Правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението на основанието за допускане на касационно обжалване. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото и на основание чл. 81 ГПК на ответниците по касация следва да се присъдят направените разноски за касационното производство в размер на 6000 лв. – за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение