Определение № 197 от 06.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 92/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 142/04.10.2019 на Търговищкия окръжен съд по гр. д. № 194/2019, с което е отменено решение № 183/21.03.2019 на Търговищкия районен съд по гр. д. № 1051/2018, като е уважен предявеният иск за сумата 6.960, 28 лева обезщетение за водене на чужда работа без пълномощие по чл. 61, ал. 2 ЗЗД. Недоволна от решението е касаторката И. Д. И., представлявана от адв. А. Г. от ВАК, като счита, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправните въпроси за правомощията на въззивния съд да извърши служебна проверка за допустимост на първоинстанционното решение и по-специално допустимо ли е предявен иск солидарно срещу двама ответници да бъде уважен само срещу единия от тях; да определи вярната правна квалификация, по която страните да организират своята защита; за задължението на съда по чл. 162 ГПК определя размера на иска по своя преценка или след като вземе заключението на вещо лице, когато той е установен в своето основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, както и по материалноправните въпроси за основанията за отговорността за заплащане на извършените подобрения при водене на чужда работа без пълномощие, за началото на давността в хипотезата на чл. 61, ал. 2 ЗЗД и подлежат ли на обезщетяване разходи за незаконно строителство, които (въпроси) са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Счита, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване, тъй като е недопустимо. Ответникът по жалбата Д. И. Г., представляван от адв. А. А. от САК, я оспорва като неоснователна и счита, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, поради което касационното обжалване не следва да бъде допуснато, а по същество счита, че въззивното решение е правилно. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като констатира, че обжалваното решение е въззивно, както и че предметът на делото пред въззивната инстанция не е под 5.000 лева, намира, че то подлежи на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена в срок, редовна е и е допустима. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че ищецът е баща на първата ответница, като двете ответници са едноутробни сестри. Със съгласието на своята майка първата ответница (на 15 год.) е сключила предварителен договор за процесния имот, който не е прехвърлен по нотариален ред, предвид обстоятелството, че продавачите не са били собственици на земята, но впоследствие са я придобили от Община Търговище и на 03.12.2014 г. сделката е сключена с нотариален акт. След сключването на предварителния договор ищецът е започнал да ползва процесния имот, първоначално заедно със съпругата си и майка на ответниците, а след нейната смърт – самостоятелно. На 18.04.2018 г. първата ответница продава на сестра си втората ответница процесния имот за сумата от 1.400 лв., а на 14.06.2018 г. ищецът е предявил иск срещу двете ответници да му заплатят сумата от 14.804, 50 лева за извършени от него подобрения в имота и по чл. 135 ЗЗД за обявяване спрямо него за недействителна продажбата, като счита, че същата е извършена, за да увреди неговите права като кредитор за извършените в имота подобрения в периода 2004 – 2012 г. От заключението на СТЕ е прието, че посочените в исковата молба дейности са извършени, като до 2012 г. са на стойност 1.684,82 лв., а тези, извършени след 2012 г. са на стойност 10.050,26 лв. или общо 11.635 лв., т.е. увеличената стойност на имота от подобренията е около 3.000 лв. От първата допълнителна СТЕ, оспорена от ищеца, се установява, че подобренията, увеличили стойността на имота са: подмяна на дограма на 1 ет. с ПВЦ, която увеличава стойността на имота с 620 лв.; ламперия на таванската стая - увеличава стойността на имота с 143 лв.; строеж на баня с покривна бетонна плоча - увеличава стойността на имота с 495 лв.; трайни насаждения - увеличават стойността на имота с 1.802 лв.; поставянето на нова телена ограда увеличава стойността на имота с 240 лв., като вещото лице посочва, че останалите дейности са по поддържане на имота или свързани с ползването му. Увеличена стойност по това заключение е 3.300 лв. Изяснено е в съдебно заседание, че вещото лице не е включило в това допълнително заключение строителни дейности, които според него представляват незаконен строеж, като в съдебно заседание е изяснено, че тези дейности са както следва: изградената надстройка на терасата на 2 ет. на стойност 1.110 лв.; ПВЦ прозорци и врата, зидария, мазилка, шпакловка и боядисване общо 542,37 лв., покрив-гредоред 76лв., цигли - 80,50 лв. и ламинат - 309,12 лв. или общо за втория етаж – 2.117,99 лв. Относно построените сеновал и стопанска постройка с пет помещения и склад за зимнина, от първото заключение се установява, че същите са на стойност 1.685,29 лв. От заключението по втората допълнителна СТЕ, неоспорена от страните, се установява, че пазарната стойност на имота към 2004 г. е била 3.000 лв., към 2012 г. – 10.000 лв., към 2018 г. – 25.000 лв., а с подобренията – 28.300 лв. Разпитаните по делото свидетели са описали състоянието на имота. Въззивният съд е приел, че ищецът не е бил владелец на процесния имот, а е ползвал същия и е извършил описаните от него видове работи като държател, с ясното съзнание, че този имот е на дъщеря му, т.е. със съзнанието, че без да е натоварен от собственика е предприел работи в чужд, но и в негов интерес, тъй като той е ползвал имота и подобренията. Прието е, че подобренията не са извършени въпреки волята на първата ответница, която в съдебно заседание на 15.11.2018 г. е заявила, че е не е запозната с направените строителни дейности поради конфликт с ищеца, но това не означава, че тя се е противопоставила на извършването на тези подобрения (за противопоставяне свидетелстват показанията на свидетелката М., но само във връзка с желанието на ищеца да построи гараж в имота). По направеното възражение за погасяване на вземането по давност, съдът е приел, че несъмнено неговите претенции за заплащане на видове СМР, извършени от него до 2012 г., се явява основателно (тъй като давностният срок е 5 години и в случая релевантният период е 5 години преди предявяване на иска – т.е. от 14.06.2013 г. и макар първата ответница да е станала формален собственик на имота на 03.12.2014 г., тя закупува имота с вече извършени подобрения в него, за което е имала знание). Като доказано по делото е прието, че ищецът в рамките на релевантния период е доказал, че е извършил подобрения на обща стойност 6.960,28 лева (изградената надстройка на терасата на 2 ет. на стойност 1.110 лв.; ПВЦ прозорци и врата, зидария, мазилка, шпакловка и боядисване общо 542,37 лв., покрив-гредоред 76 лв., цигли - 80,50 лв. и ламинат - 309,12 лв. или общо за втория етаж – 2.117, 99 лв., подмяна на дограма на 1 ет. с ПВЦ, която увеличава стойността на имота с 620 лв., строеж на баня с покривна бетонна плоча - увеличава стойността на имота с 495 лв.; трайни насаждения - увеличават стойността на имота с 1.802 лв.; поставянето на нова телена ограда увеличава стойността на имота с 240 лв., построените сеновал и стопанска постройка с пет помещения и склад за зимнина, на стойност 1.685,29 лв.). Прието е, че съгласно чл. 61, ал. 2 ЗЗД, заинтересованите отговарят само до размера на обогатяването – т.е. прилага се принципът на неоснователното обогатяване и се присъжда по-малката сума измежду направените от подобрителя разноски и увеличената стойност на имота, поради което на база на заключението на вещото лице и с оглед възможността съдът сам да извърши преценка съгласно чл. 162 от ГПК, предявеният иск е уважен като основателен за сумата от 6.960, 28 лева. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато, макар повдигнатите правни въпроси да обуславят изхода на делото, но те не са разрешени в противоречие с установената практика на ВКС. Въззивният съд е съобразил задължението си да следи служебно за валидността на първоинстанционното решение, а за допустимостта му – само в обжалваната част, както и че недопустимост е налице, когато решението е постановено въпреки отсъствието на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно или въпреки отсъствието на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка, за която ответникът е направил и доказал своевременно отвода си, както и ако съдът е бил десезиран. При наличието на някой от тези пороци въззивният съд се произнася служебно, като обезсилва решението в обжалваната част (недопустимото съдебно решение влиза в сила, то поражда сила на пресъдено нещо, изпълнителна сила и конститутивно действие). Неправилност на решението е налице, когато то е постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила (в т. ч. непълнота на доказателствата по вина на съда), непълнота на доказателствата (за която страната няма вина) или необоснованост. За такива пороци по общото правило на чл. 269 ГПК въззивният съд е ограничен от посоченото във въззивната жалба. По правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата съществени нарушения на съдопроизводствените правила и от посочените необосновани фактически констатации. По приложението на материалния закон той се произнася служебно, доколкото във въззивното решение е длъжен да определи вярната правна квалификация на спорните правоотношения. Съгласно т. 1. ТР № 1/2013, ВКС, ОСГТК при проверка на правилността на първоинстанционното решение, в изпълнение на задължението му служебно да определи правната квалификация на предявения иск, той посочва приложимия закон и прилага неговите императивни материалноправни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване. По отношение правилността на решението въззивният съд не е ограничен от посоченото във въззивната жалба и когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне по мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище. По въпроса за приложението на чл. 162 ГПК е постановено решение № 164/20.05.2014 г. на ВКС, IV г. о. по гр. д. № 7672/2013, с което е прието, че когато искът е установен в своето основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, съдът може да определи този размер по своя преценка или да вземе заключението на вещо лице. Към последната алтернатива обаче съдът може да пристъпи само ако при съвкупния анализ на всички събрани по делото доказателства не бъде прието наличие на доказателства за обстоятелствата, които обуславят този размер. Ако такива доказателства са налице, размерът на иска се определя според тях, а не по усмотрение на съда. По повдигнатите материалноправни въпроси въззивният съд е съобразил установената съдебна практика, че заинтересуваният е длъжен да обезщети управителя на работата и да му върне необходимите и полезни разноски заедно с лихвите от деня на изразходването им, ако работата е била предприета уместно и е била добре управлявана в негов интерес, а ако работата е била предприета и в собствен интерес, заинтересуваният отговаря само до размера на неговото обогатяване; когато работата е предприета в интерес на бъдещ собственик, давността за вземането за обезщетение не може да започне да тече преди придобиването на собствеността, т.е. преди настъпването на обогатяването; както и че правото на собственост върху сграда възниква и може да се прехвърля независимо от нейната законност, то се трансформира в право на собственост върху строителните материали с влизането в сила на заповед за премахване на строежа като незаконен. Не е налице и основанието на чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като при служебната проверка за произнасянето на въззивния съд по правни въпроси, обуславящи валидността на въззивното решение и на неговата допустимост в обжалвана част, такива не може да бъдат изведени служебно нито от изложението, нито от оплакванията в касационната жалба, нито от съдържанието на въззивното решение. Не може да бъдат изведени служебно и правни въпроси, които очевидно обуславят правилността на решението, доколкото касационният съд съгласно чл. 290, ал. 2 ГПК е обвързан от посочените основания в касационната жалба, с изключение на служебното му задължение да определи вярната правна квалификация на предявения иск, в който случай следва да бъде формулиран служебно материалноправният въпрос по приложението на съответната императивна правна норма. При този изход на делото на ответника по касацията следва да бъдат присъдени направените от него разноски за адвокатско възнаграждение. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение