Определение № 454 от 18.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2120/2021 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на С. Р. Е., В. С. Е., Д. М. Е. и Р. Г. Е., чрез пълномощника им адв. Е. А., срещу определение № 260711 от 30.10.2020 г., постановено по ч. гр. д. № 2522/2020 г. на Бургаския окръжен съд, с което е оставена без уважение частната им жалба срещу отказ на Бургаския районен съд, постановен на 28.08.2020 г., за връщане на надвзета държавна такса по гр. д. № 2627/2007 г. по описа на Бургаския районен съд. В частната жалба като незаконосъобразен се сочи направения извод на въззивната инстанция за неоснователност на молбата за връщане на държавната такса. Поддържат се основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следния въпрос: „допустимо ли е връщане на надвнесена държавна такса“, както и основанието по чл.280, ал.2, изр.3 ГПК – очевидна неправилност. Твърди се, че постановеното определение е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 18/15.01.2020 г. по ч. т. д. № 439/2019 г. на първо т. о., определение № 227/10.12.2020 г. по т. д. № 1315/2020 г. на първо т. о., определение № 405/19.09.2013 г. по ч. гр. д. № 5466/2013 г. на първо г. о., определение № 580/13.10.2010 г. по гр. д. № 441/2010 г. на четвърто г. о., 1 определение № 706/20.12.2018 г. по ч. т. д. № 1871/2018 г. на второ т. о. и определение № 252/12.05.2009 г. по ч. гр. д. № 116/2009 г. на първо г. о. Жалбата е допустима като подадена в срок, срещу подлежащ на обжалване пред касационната инстанция акт. По въведените доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, съставът на Второ гражданско отделение на Върховния касационен съд намира следното: С влязло в сила решение № 66 от 24.07.2018 г. по гр. д. № 2109/2017 г. и ч. гр. д. № 2108/2017 г. на ВКС, Второ г. о., е отменено въззивно решение № I80 от 20.10.2016 г. по гр. д. № 1025/2012 г. на Бургаския окръжен съд, в частта му, с която е отменено първоинстанционното решение на Бургаския районен съд по извършване на делбата и вместо това делбата е извършена чрез разпределение между съделителите на основание чл.292 ГПК /отм./ на обособените с инвестиционния проект самостоятелни обекти, като вместо него е постановено ново по същество, с което допуснатите до делба обекти са разпределени между съделителите на основание чл.292 ГПК /отм./. В общ дял на съделителите С. Р. Е., В. С. Е., Д. М. Е. и Р. Г. Е. са поставени помещенията в сутерена, на обща стойност 56 019 лв. Съделителят И. И. З. е осъден да им заплати сумата 15 587 лв. за уравнение на дяловете им. Решението на въззивния съд е влязло в сила в частта, с която е определена обща държавна такса за съделителите – частни жалбоподатели в размер на 5 244 лв. Същата е внесена с платежно нареждане от 27.07.2020 г. С молба от 28.08.2020 г. С. Р. Е., В. С. Е., Д. М. Е. и Р. Г. Е. са посочили, че заплатената от тях държавна такса не съответства на стойността на разпределения им общ дял по реда на чл.292 ГПК /отм./ при извършване на делбата. Същата е следвало да бъде в размер на 2 240,76 или те са надвнесли сумата 3 003,24 лв., която са поискали да им бъде върната. Бургаският районен съд на същата дата е постановил отказ за връщане на горната сума. Посочил е, че таксата е дължима по силата на влязло в сила съдебно решение за нейното присъждане. За да остави без уважение частната жалба въззивният съд е приел, че съгласно цитирана съдебна практика на касационната инстанция когато е надвнесена държавна такса над дължимата, разликата следва да се върне като недължимо платена на заинтересованата страна. Връщат се единствено недължимо платените държавни такси, т. е. таксите, по които исково или охранително производство не е било образувано или таксите са били събрани, въпреки че ищецът е бил освободен от заплащането им, както и надвнесените такси. В случая не е липсвало основание за плащане на таксата, тъй като същата е била дължима въз основа на влязлото в сила въззивно решение за нейното присъждане. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Формулираният от частните жалбоподатели въпрос не изпълнява изискванията за общо основание за допускане до касационно обжалване. Решаващите мотиви на въззивния съд не са изведени от недопустимостта на молба за връщане на надвнесена държавна такса, а са направени след преценка на основателността на молбата по същество. Тази молба е разгледана, но е преценено, че е неоснователна. В мотивите на ТР № 5/12.07.2018 г. по т. д. № 5/2015 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че съгласно чл.4б от Закона за държавните такси, недължимо платените такси се връщат по искане на заинтересованата страна. Това са такси, по които исково или охранително производство не е било образувано, таксите са били събрани въпреки че ищецът е бил освободен от заплащането им, както и надвзетите такси, т. е. таксите са платени без да е налице основание за това по смисъла на чл.3 и чл.4, б. „а” от Закона за държавните такси и като недължимо платени следва да бъдат върнати на вносителя. Производството по молба за връщане на недължимо платена държавна такса се развива извън исковия процес и охранителното производство. То има самостоятелен характер, а с определението си съдът дава разрешение на материалноправен спор за дължимостта на таксата –дали таксата е събрана въпреки, че страната е била освободена от заплащането й или е била надвнесена, т. е. платена без да е налице основание за това по смисъла на чл.3 и чл.4, б. „а” от Закона за държавните такси. Не се разкрива противоречие на акта с представената съдебна практика. На тази практика се е позовал и въззивният съд при постановяване на обжалвания съдебен акт. В определения № 252/12.05.2009 г. по ч. гр. д. № 116/2009 г. на първо г. о. и № 706/20.12.2018 г. по ч. т. д. № 1871/2018 г. на второ т. о., е дадено разрешение за реда, по който следва да се разгледа направеното искане за връщане на внесена без основание държавна такса, съответно за допустимостта на производството, което има самостоятелен характер. В определения № 580/13.10.2010 г. по гр. д. № 441/2010 г. на четвърто г. о. и № 405/19.09.2013 г. по ч. гр. д. № 5466/2013 г. на първо г. о. са разгледани хипотези на погрешно определени държавни такси за предявени искове, а в определения № 18/15.01.2020 г. по ч. т. д. № 439/2019 г. и № 227/10.12.2020 г. по т. д. № 1315/2020 г. на първо т. о., случаи на погрешно определени такси по жалби и на внесена повторно такса. В настоящата хипотеза дължимата държавна такса е определена с влязло в сила съдебно решение върху общия дял на съделителите /общо 57 % от допуснатите до делба мазета в сутеренния етаж и складови помещения в таванския етаж на двуетажна жилищна сграда/. В обобщение не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното определение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Не е налице и очевидна неправилност, установима пряко от съдържанието на обжалвания акт. Предвид изложеното, Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.,