Определение № 2683 от 21.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3269/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. П. Т., М. С. Р. и П. С. Т. срещу решение № 2784 от 08.05.2025 г. по в.гр.д.№ 7029 от 2021 г. на Софийския градски съд, въззивен II-Г състав. С това решение Софийският градски съд е:

• отменил първоинстанционното решение № 20004373 от 07.01.2021 г. по гр.д.№ 23291 от 2019 г. на Софийския районен съд, 113 състав в частта му за отхвърляне на предявения от Л. С. Р. и Д. С. Р. срещу С. П. Т., М. С. Р. и П. С. П. иск с правно основание чл.42 ЗН за прогласяване нищожността на завещателно разпореждане от 28.06.1981 г. на Л. Р. В. в полза на С. П. В. и вместо него е постановил решение за уважаване на този иск;

• обезсилил първоинстанционното решение в частта му за отхвърляне на евентуално предявения от Л. С. Р. и Д. С. Р. срещу С. П. Т., М. С. Р. и П. С. П. иск с правно основание чл.30, ал.1 ЗН за възстановяване на запазената част на ищците от наследството на Л. Р. В., накърнена с извършеното от него завещателно разпореждане от 28.06.1981 г. в полза на С. П. В.;

• потвърдил първоинстанционното решение в частта му за отхвърляне на предявения от Л. С. Р. и Д. С. Р. срещу С. П. Т., М. С. Р. и П. С. П. иск с правно основание чл.42 ЗН за прогласяване нищожността на завещателно разпореждане от 10.04.2005 г. на С. П. В. в полза на Р. Л. Т.;

• отменил първоинстанционното решение в частта му за отхвърляне на предявените от Л. С. Р. и Д. С. Р. срещу С. П. Т., М. С. Р. и П. С. П. искове с правно основание чл.30, ал.1 ЗН за възстановяване на запазената част на ищците от наследството на С. П. В., накърнена с нотариален акт № 84 от 08.10.1985 г., по силата на който С. П. В. е дарила на дъщеря си Р. Л. Т. 1/3 ид.ч. от правото на собственост върху делбения имот /апартамент № *, находящ се в [населено място], [улица], № **, вх.*, ет.*, състоящ се от две стаи, вестибюл, кухня и сервизни помещения, със застроена площ от 79,78 кв.м., с прилежащото му мазе и 4,18 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху поземления имот, в който е построена/ и вместо това е постановил решение за намаляване на основание чл.30, ал.1 ЗН на това дарение и за възстановяване на запазената част на Л. С. Р. и Д. С. Р. от наследството на С. В., починала на 20.08.2015 г., с по 1/32 ид.ч. /от 1/4 ид.ч., предмет на дарението/ за всеки от тях;

• отменил първоинстанционното решение в частта му за отхвърляне на предявения от Л. С. Р. и Д. С. Р. срещу С. Р. Т., В. Р. Р., Т. П. Р., В. П. В., С. П. Т., М. С. Р. и П. С. П. иск за делба на гореописания недвижим имот и вместо него е постановил решение за допускане на делба на този имот между следните лица и при следните квоти: 15/288 ид.ч. за Л. С. Р., 15/288 ид.ч. за Д. С. Р., 9/288 ид.ч. за С. Р. Т., 9/288 ид.ч. за В. Р. Р., 9/288 ид.ч. за Т. П. Р., 9/288 ид.ч. за В. П. В., 74/288 ид.ч. за С. П. Т., 74/288 ид.ч. за М. С. Р. и 74/288 за ид.ч. П. С. П.;

• отменил първоинстанционното решение в частта му по претенцията по чл.344, ал.2 ГПК и вместо него е постановил решение за осъждане на С. П. Т., М. С. Р. и П. С. Т. да заплащат на Л. С. Р. и Д. С. Р. на основание чл.344, ал.2 ГПК по 40,75 лв. месечно на всеки от тях, представляващи обезщетение за едноличното ползване на делбения имот, съответна на притежаваните идеални части от имота, считано от влизане в сила на това определение до окончателното извършване на делбата;

• изменил първоинстанционното решение в частта за присъдените разноски, като е присъдил разноски съобразно изхода на делото пред въззивната инстанция.

В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост- основания за обжалване по чл.281, т.3 ГПК. Според касаторите, неправилно въззивният съд е приел, че саморъчното завещание на Л. В. от 28.06.1981 г. е нищожно на основание чл.42, б.“а“ ЗН до размер на 1/2 ид.ч. от завещания имот. Съгласно чл.14 ЗН /в редакцията му, действаща към момента на съставяне на завещанието/, завещателят е имал право да се разпорежда с цялото си имущество в полза на наследниците си по закон, държавата и обществените организации. В случая Л. В. е упражнил това свое право в полза на съпругата си С. В., която е била негов наследник по закон. Завещанието на Л. В. не било нищожно и на основание чл.42, б.“б“ ЗН, тъй като в хода на делото били събрани доказателства, от които се установявало, че е доказана автентичността на това завещание и е спазено основното изискване за формата му по чл.25, ал.1 ЗН- да бъде написано и подписано от самия завещател. На следващо място касаторите твърдят, че съдът бил основал решението си на предположения за факти и обстоятелства, които не били твърдени от страните /без да посочва кои са тези факти и обстоятелства/. Твърдят и че съдът бил допуснал процесуално нарушение, като определил наследствената маса по чл.31 ЗН, без да разполага с необходимите експертни познания за това, вместо да назначи допълнителна техническа експертиза с такава задача. Освен това, в решението си въззивният съд не бил направил необходимото за въззивната инстанция заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първоинстанционния съд, като съответно остави в сила, измени или отмени първоинстанционното решение. В решението липсвали задълбочени мотиви и правни доводи. Съдът не бил обсъдил доказателствата в тяхната съвкупност, а анализирал и обсъдил едностранна само част от доказателствата, като абсолютно неправилно не е анализирал във взаимовръзка и вътрешна логика възраженията и твърденията на ответниците /сега касатори/ в отговора на исковата молба. Освен това, въззивният съд не се бил произнесъл по възражението на касаторите за изтекла придобивна давност /неправилно посочено в жалбата погасителна давност/ в полза на С. В., която била владяла делбения имот от 30.12.1981 г. /смъртта на съпруга й Л./ до 20.08.2015г. /датата на собствената си смърт/. Не на последно място се твърди, че неправилно било прието от съда, че предмет на делото е искане за намаляване на завещанието на С. В., каквото искане не било направено от ищците, но било посочено в определението на съда по чл.146 ГПК.

Като основание за допускане на касационното обжалване касаторите сочат чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси:

1. Задължен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводи и възражения на страните ? По този въпрос се сочи противоречие на решението с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, т.19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001г. по гр.д.№ 1 от 2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 124 от 2000 г. по гр.д.№ 3979 от 2008 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 331 от 2010 г. по гр.д.№ 257 от 2009 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 217 от 2011 г. по гр.д.№ 761 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 700 от 2010 г по гр.д.№ 91 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о.

2. При предявен иск за намаляване на дарение и за възстановяване на запазена част от наследство, какъв е предметът на доказване и как следва да се разпредели доказателствената тежест и указанията до страните във връзка с това следва ли да са ясни и точни ?

3. Обвързан ли е съдът от постановеното от него определение относно това кой завещателен акт е оспорен и какво възражение за намаляване на завещанието е направил наследникът със запазена част от наследството ?

4. При изграждане на своите фактически и правни изводи ограничен ли е съдът от исканията и възраженията на страните и следва ли да спазва изискванията за постановяване на съдебното решение въз основа на въведените от страните факти и обстоятелства ?

По втория, третия и четвъртия поставени въпроси се твърди противоречие на решението с решение № 374 от 18.06.2024 г. по гр.д.№ 3539 от 2022 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 193 от 23.12.2015 г. по гр.д.№ 1636 от 2015 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 49 от 26.05.2022 г. по гр.д.№ 1359 от 2021 г. на ВКС, ГК, II г.о.

В писмен отговор от 21.08.2025 г. съделителите Л. С. Р. и Д. С. Р. оспорват касационната жалба. Молят касационното обжалване на решението да не бъде допускано, евентуално- жалбата да бъде отхвърлена. Претендират за направените разноски по делото пред ВКС.

Останалите съделители С. Р. Т., В. Р. Р., Т. П. Р. и В. П. В. не вземат становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата счита следното:

1. Касационната жалба срещу решението в частта му, с която съдът се е произнесъл като въззивна инстанция по искане за постановяване на привременни мерки по чл.344, ал.2 ГПК /за осъждане на С. П. Т., М. С. Р. и П. С. Т. да заплащат на Л. С. Р. и Д. С. Р. на основание чл.344, ал.2 ГПК по 40,75 лв. месечно на всеки от тях, представляващи обезщетение за едноличното ползване на делбения имот, съответна на притежаваните идеални части от имота, считано от влизане в сила на това определение до окончателното извършване на делбата/, е недопустима и като такава следва да бъде оставена без разглеждане, поради следното: Решението в тази част има характер на определение, а съгласно чл.274, ал.3 ГПК на касационно обжалване подлежат само два вида определения: определения на въззивни съдилища, с които се оставят без уважение частни жалби срещу определения, преграждащи по-нататъшното развитие на делото и определения, с които се дава разрешение по същество на други производства или се прегражда тяхното развитие. Определението по чл.344, ал.2 ГПК, с което съдът постановява привременни мерки за ползване на делбения имот до приключване на делбеното производство, не попада в нито една от тези хипотези. То не прегражда по-нататъшното развитие на делото, нито разрешава спор по същество в самостоятелно производство- производството по чл.344, ал.2 ГПК няма самостоятелен характер и може да бъде изменяно от постановилия го съд при промяна на обстоятелствата. Като такова то подлежи само на двуинстанционен контрол, но не и на касационно обжалване. В този смисъл е последователната практика на ВКС, например т.6 от Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. по гр.д.№ 1 от 2001 г. на ОСГК на ВКС /касаеща разпоредбата на чл.282, ал.2 от отменения ГПК, аналогична на разпоредбата на чл.344, ал.2 от сега действащия ГПК/, определение № 5837 от 15.12.2025 г. по ч.гр.д.№ 3527 от 2025г. на ВКС, ГК, II г.о., определение № 1907 от 29.06.2023 г. по ч.гр.д.№ 2582 от 2023 г. на ВКС, ГК, II г.о., определение № 50221 от 13.10.2022 г. по ч.гр.д.№ 3249 от 2022 г. на ВКС, ГК, II г.о., определение № 74 от 09.02.2015 г. по гр.д.№ 6486 от 2014 г. на ВКС, ГК, I г.о., определение № 313 от 28.04.2014 г. по ч.гр.д.№ 2225 от 2014 г. на ВКС, ГК, IV г.о., определение № 36 от 28.01.2014 г. по гр.д.№ 6738 от 2013 г. на ВКС, ГК, I г.о. и други.

2. Касационната жалба на С. П. Т., М. С. Р. и П. С. П. срещу въззивното решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения от Л. С. Р. и Д. С. Р. срещу С. П. Т., М. С. Р. и П. С. П. иск с правно основание чл.42 ЗН за прогласяване нищожността на завещателно разпореждане от 10.04.2005 г. на С. П. В. в полза на Р. Л. Т., също следва да се остави без разглеждане като недопустима- подадена от лица без правен интерес от обжалване на решението в тази част.

3. В останалата си част касационната жалба е допустима- подадена е от легитимирани лица /ответници по исковете, имащи правен интерес от обжалване на въззивното решение по тези искове/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по искове с правно основание чл.42 ЗН, чл.30, ал.1 ЗН и чл.69 ЗН за делба на наследствен недвижим имот, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК.

По наличието на предпоставки за допускане на касационното обжалване на решението в подлежащите на касационно обжалване части ВКС приема следното:

За да уважи предявения от Л. Р. и Д. Р. срещу С. Т., М. Р. и П. П. иск с правно основание чл.42 ЗН за прогласяване нищожността на завещателно разпореждане от 28.06.1981 г. на Л. Р. В. в полза на С. П. В., въззивният съд е приел, че към момента на смъртта на завещателя Л. В.- 30.12.1981 г. е действала редакцията на чл.14, ал.2 ЗН /преди изменението с ДВ бр.60 от 1992 г./, която ограничава разпореждането чрез завещание в полза на лица, извън наследниците по закон, държавата или обществените организации само до половината от имуществото на завещателя. Нормата на чл.14, ал.7 СК от 1968 г. /отм./ предвижда, че преживелият съпруг не наследява дял от частта на починалия съпруг от общото имущество, когато наследява с деца на починалия, а остава собственик само на своята 1/2 ид.ч. от прекратената съпружеска имуществена общност. Поради това С. В. не е била в кръга на наследниците по закон на Л. В. и следователно не е можела да получи целия делбен имот по завещание. Поради това съдът е приел, че завещанието на Л. В. е нищожно на основание чл.42, б.“а“ ЗН до размер на 1/2 от имуществото на В.. Прието е, че завещанието на В. е нищожно и на основание чл.42, б.“б“ ЗН, защото не е доказано то да е било написано и подписано от завещателя. От приетото по делото заключение на съдебно-графическа експертиза се установявало, че подписът на завещанието вероятно е положен от Л. В., но изследване на авторството на ръкописния текст в завещанието не може да се извърши, поради липса на сравнителен материал от почерка на В.. Не били събрани други доказателства за авторството на завещанието. Действително, свидетелката А. Т. твърдяла, че С. В. е казвала, че съпругът й е оставил завещание. Показанията на тази свидетелка обаче не са кредитирани от съда, тъй като тя е признала, че не е виждала лично това завещание и тъй като в качеството си на съпруга на един от съделителите била заинтересована от изхода на делото. При така събраните доказателства /единствено заключение на съдебно-графическа експертиза, от което се установява, че подписът е само вероятно изпълнен от завещателя, но не можело с категоричност да се определи дали лицето, посочено като завещател, действително е написало и подписало текста на завещанието/, съдът е приел, че завещанието не може да се признае за действително. Посочено е, че доказването на автентичността на завещанието е в тежест на страната, която се ползва от него, и всяка установена вероятност, че текстът и подписът не са написани от завещателя, обуславя нищожност на акта. В подкрепа на този свой извод съдът се е позовал на практика на ВКС- решение № 127 от 21.02.2012 г. по гр.д.№ 65 от 2012 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 202 от 24.07.2001 г. по гр.д.№ 583 от 2000 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 493 от 09.07.2003 г. по гр.д.№ 106 от 2003 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 158 от 03.07.2013 г. по гр.д.№ 1455 от 2013 г. на ВКС, ГК, II г.о.

За да обезсили първоинстанционното решение в частта му за отхвърляне на предявения от Л. Р. и Д. Р. срещу С. Т., М. Р. и П. П. иск с правно основание чл.30, ал.1 ЗН за възстановяване на запазената част на ищците от наследството на Л. Р. В., накърнена с извършеното от него завещателно разпореждане от 28.06.1981 г. в полза на С. П. В., въззивният съд е приел, че с оглед уважаването на главния иск по чл.42 ЗН за прогласяване нищожността на завещанието на Л. В. от 28.06.1981 г., съдът не дължи произнасяне по този евентуално предявен иск по чл.30, ал.1 ЗН.

За да потвърди първоинстанционното решение в частта му за отхвърляне на предявения от Л. Р. и Д. Р. срещу С. Т., М. Р. и П. П. иск с правно основание чл.42, б.“б“ ЗН за прогласяване нищожността на завещателно разпореждане от 10.04.2005 г. на С. П. В. в полза на дъщеря й Р. Л. Т., въззивният съд е приел, че от приетото по делото заключение на съдебно-графическата експертиза безспорно е било доказано, че завещанието от 10.04.2005 г. е написано и подписано от завещателката С. В..

За да уважи иска на Л. Р. и Д. Р. срещу С. Т., М. Р. и П. П. с правно основание чл.30, ал.1 ЗН за възстановяване на запазената част на ищците от наследството на С. П. В., чрез намаляване на направено с нотариален акт № 84 от 08.10.1985 г. дарение в полза на Р. Л. Т. на 1/3 ид.ч. от делбения имот, въззивният съд е приел, че ищците като деца на починалия син на С. В.- С. са наследници със запазена част от наследството й. Прието е, че С. В. е била собственик само на 1/4 ид.ч. от делбения имот: тъй като имотът бил закупен общо от Л. В., съпругата му С. В. и дъщеря им Р. В., след смъртта на съпруга Л. В. завещателката С. В. е останала собственик на 1/4 ид.ч. от имота, 1/4 ид.ч. е останала собственост на наследниците по закон на Л. В., а останалата 1/2 ид.ч. от имота била собственост на Р. В.. За неоснователно е прието възражението на ответниците, че С. В. е придобила целия делбен имот на основание придобивна давност. Съдът е посочил, че от показанията на разпитаната свидетелка А. Т., съпруга на съделителя П. Т., не се установявало упражняване на фактическа власт на С. В. върху целия имот с намерение да го придобие по давност. Свидетелката твърдяла, че от 2006 г. е живяла в едно домакинство със С. В., Р. В., П. и двете им деца. След смъртта на С. В. ищцата Д. Р. се обадила на Р. В. и й казала, че смята да заведе дело, тъй като иска нейната част от жилището. Свидетелката не знаела след смъртта на С. В. наследниците да са искали ключ от апартамента. Докато Р. била добре, на рождения й ден се събирали всички, включително и Д. Р. с дъщерите си. По делото нямало събрани никакви доказателства С. В. да е демонстрирала по отношение на останалите съсобственици на имота поведение на пълноправен собственик. Нямало доказателства и да е притежавала друго имущество, освен 1/4 ид.ч. от делбения имот. Поради това съдът е приел, че с извършеното на 08.10.1985 г. дарение на 1/3 ид.ч. от този имот в полза на дъщеря си Р. В. завещателката се е разпоредила с цялото си имущество. Поради това възстановяването на запазената част на ищците от нейното наследство следвало да се извърши с дробна част от наследството, определена по чл.29 ЗН- за двамата ищци общо 1/16 ид.ч. от делбения имот или по 1/32 ид.ч. за всеки от тях.

Във връзка с този иск съдът е изложил мотиви защо приема за неоснователно направеното от ответниците възражение за погасяване на иска по давност. В съответствие с приетото в т.3, б.“г“ от ППВС № 7 от 1973 г. съдът е приел, че искът за възстановяване на запазена част от наследство се погасява с общата петгодишна давност, която започва да тече от откриване на наследството. Тъй като в случая наследството на С. В. е било открито на 20.08.2015 г. /когато същата е починала/, предявеният на 25.04.2019г. иск по чл.30, ал.1 ЗН не бил погасен по давност.

По иска за делба на имота, в решението е прието, че тя следва да се допусне между наследниците на първоначалните приобретатели на имота Л. В., С. В. и Р. В. при отчитане на следните обстоятелства: че имотът е бил придобит от Л. В., С. В. и Р. В. при квоти по 1/2 ид.ч. за Л. и С. В. в СИО и 1/2 ид.ч. за дъщеря им Р.; че след смъртта на Л. В. през 1981 г. неговата 1/4 ид.ч. от имота е наследена по равно само от неговите четири деца Р., П., С. и Р., а след тяхната смърт- от техните низходящи; че С. В. се е разпоредила с цялата притежавана от нея 1/4 ид.ч. от имота с дарението от 08.10.1985 г. и че това дарение е намалено по реда на чл.30, ал.1 ЗН в полза на ищците Л. Р. и Д. Р. с по 1/32 ид.ч. от делбения имот.

С оглед тези мотиви на съда не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския градски съд:

1. Не е налице соченото от касаторите основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението по поставения първи въпрос: Задължен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводи и възражения на страните ? По този въпрос приетото в обжалваното решение не противоречи на посочената практика на ВКС: Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, т.19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по гр.д.№ 1 от 2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 124 от 2000 г. по гр.д.№ 3979 от 2008 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 331 от 2010 г. по гр.д.№ 257 от 2009 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 217 от 2011 г. по гр.д.№ 761 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 700 от 2010 г по гр.д.№ 91 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о. Напротив, напълно в съответствие с тази практика в решението си въззивният съд се е произнесъл по всички съдържащи се във въззивната жалба и в отговора към нея доводи и възражения на страните. Обсъдил е всички относими към тези доводите и възражения доказателства поотделно и в тяхната взаимовръзка. Изложил е собствени фактически и правни изводи по основателността на всеки един от предявените искове и с оглед на това дали неговите изводи по основателността на тези искове съвпадат с изводите на първоинстанционния съд е изменил първоинстанционното решение по някои от исковете, а е потвърдил решението по други от тези искове. Видно от мотивите на въззивното решение, не отговаря на истината твърдението на касаторите, че въззивният съд не се е произнесъл по направеното от тях възражение за придобиване по давност на целия имот от С. В., която го владяла от 30.12.1981 г. /смъртта на съпруга й Л./ до датата на собствената си смърт /20.08.2015г./. Във въззивното решение са изложени изрични мотиви защо съдът приема за неоснователно това възражение за придобивна давност. Несъгласието на касаторите с изводите на съда по това възражение и въобще по основателността на предявените искове не е основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, а представлява довод за неправилност на това решение, който не може да бъде разглеждан в настоящото производство по чл.288 ГПК.

2. Приетото в обжалваното решение не противоречи и на останалата посочена от касаторите практика на ВКС:

2.1. В решение № 374 от 18.06.2024 г. по гр.д.№ 3539 от 2022 г. на ВКС, ГК, I г.о. е даден отговор на въпроса как се образува наследствената маса по чл.31 ЗН и как се изчисляват размерите на разполагаемата и запазената част от наследството при направени дарения. Това решение на ВКС не може да обуслови допускане на касационното обжалване на решението на СГС, тъй като е напълно неотносимо към настоящото дело, което касае случай, различен от случая, разгледан в решението на ВКС: В решението на ВКС се касае за случай с направени от наследодателя общо 3 дарения на три имота, с които не се изчерпва наследството на дарителя /поради което в този случай се е налагало образуване на наследствена маса по чл.31 ЗН и изчисляване на запазената и разполагаема част от наследството по посочения в решението на ВКС начин/, докато по настоящото дело се касае за дарение на идеална част от имот, с което се изчерпва цялото наследство на С. В. /поради което не се налага образуване на маса по чл.31 ЗН, а възстановяването на запазената част на ищците от наследството на С. В. се извършва в дробна част/.

2.2. В решение № 193 от 23.12.2015 г. по гр.д.№ 1636 от 2015 г. на ВКС, ГК, I г.о. е прието, че съдът е обвързан от това кой завещателен акт е оспорен и какви възражения за намаление на завещанието е направил наследникът със запазена част от наследството, а не от постановеното от него определение по тези въпроси. Когато изявлението на наследника със запазена част е грешно възпроизведено от съда в негово определение, предмет на делото не става отразеното в определението на съда, а това, което наследникът е поискал. Обжалваното решение не противоречи на това решение на ВКС. В него въззивният съд не се е произнесъл по предмет на делото, различен от заявения от ищците. Не отговаря на истината твърдението на касаторите, че съдът се е произнесъл по несъдържащо се в исковата молба искане за възстановяване на запазената част на ищците от наследството на С. В., чрез намаляване на извършеното от нея завещание в полза на дъщеря й Р.. Видно от исковата молба и от решението, съдът се е произнесъл по исковете, с което е бил сезиран: по иска с правно основание чл.42 ЗН за прогласяване нищожността на саморъчното завещание на С. В. от 10.04.2005 г., а евентуално при отхвърляне на този иск- по иска с правно основание чл.30, ал.1 ЗН за възстановяване на запазената част на ищците от наследството на С. В., чрез намаляване на дарението от 08.10.1985 г. в полза на дъщеря й Р. В., а не чрез намаляване на саморъчното завещание от 10.04.2005 г. в полза на Р. В..

2.3. В решение № 49 от 26.05.2022 г. по гр.д.0 1359 от 2021 г. на ВКС, ГК, II г.о. е прието, че е налице непълнота на решението, когато в исковата молба са изложени фактически обстоятелства, че ищцата е собственик на основание наследяване по закон като преживяла съпруга и на основание универсално саморъчно завещание, в петитума на исковата молба е формулирано искане за установяване на правото на собственост „по завещание и наследство“, а въззивният съд се произнесъл само по претенция за собственост, основана на универсално саморъчно завещание. Обжалваното решение не противоречи на това решение на ВКС. В него въззивният съд не е постановил непълно решение, чрез произнасяне само по едно от двете посочени от ищците в исковата им молба основания за собственост върху имота- предмет на спора. В исковата молба ищците са твърдели, че са съсобственици на имота на основание наследяване от Л. В. и С. В. /поради нищожността на направените от дядо им Л. В. и баба им С. В. завещания и евентуално поради наличието на запазени части за ищците от наследствата на дядо им и баба им/ и именно на това основание съдът е признал, че ищците са съсобственици с ответниците на процесния имот.

3. Не са налице и предвидените в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението в посочените части: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявените искове по чл.42 ЗН, чл.30, ал.1 ЗН и чл.69 ЗН, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на тези искове. Решението не е и очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗН, ЗС и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Софийския градски съд в подлежащите на касационно обжалване негови части не следва да се допуска.

Предвид изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторите дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ответниците по жалбата Л. С. Р. и Д. С. Р. направените от тях разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 4 500 лв. на всеки /съобразно приложените към отговора на исковата молба договори за правна защита и съдействие от 20.08.2025 г., разписки за плащане на уговореното адвокатско възнаграждение, две разписки и две фактури от същата дата/. Предвид смяната на официалната валута, считано от 01.01.2026 г., горепосочените парични суми следва да се превалутират според правилата на чл.11-13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България- на 2 300,81 евро.

Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо отделение