Определение № 5104 от 07.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3989/2025 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на М. Д. от [населено място] срещу определение № 1679/25.06.2025 г., постановено по в. ч. гр. дело № 1628/2025 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено разпореждане № 261294 от 22.04.2025 година, постановено по гр. д. № 5256/2013 година по описа на Софийски градски съд, НО, 16-ти състав, с което ищецът е освободен частично от внасяне на държавна такса по така предявените от него искове над сумата от 50 лева. В частната касационна жалба се излагат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното определение, тъй като жалбоподателят претендира изцяло да бъде освободен от заплащане на държавна такса, а не само частично. Според него написаното в акта, че притежава дялове от търговски дружества и е акционер в такива, не отговаря на истината. Изтъква, че има решение на ТЕЛК за 85% инвалидност. Счита, че е нарушено европейското право. За обосноваване достъпа до касационно обжалване се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК - нарушение на правото ЕС на справедлив процес от безпристрастен съд, както и на чл. 6 от ЕКПЧ. Правен въпрос не е формулиран, а се твърди постановяване на акта от незаконен състав, тъй като някои от съдиите от състава са се отвеждали по други дела на жалбоподателя. Частната касационна жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд и е процесуално допустима. Допускането на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по правен въпрос, от който зависи изходът на частното производство, и по отношение на който правен въпрос е налице и някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 от ГПК. За да постанови обжалваното въззивно определение, апелативният съд е приел за установено, че производството по гр. д. № 5256/2013 година по описа на Софийски градски съд, НО, 16-ти състав е образувано по искова молба на М. Д. Д., с която са предявени кумулативно обективно съединени искове за сумата от 24 000 евро - обезщетение за претърпени вреди по сключен предварителен договор от 23.02.2010 година с „Д.“ О., за сумата от 5 000 евро - неустойка, за сумата от 4 350 евро - обезщетение за забава, като тези вземания са придобити от ищеца по силата на договор за цесия. Съдът е отбелязал, че в срока за изпълнение на задължението за внасяне на държавна такса ищецът е поискал освобождаване от държавна такса, като с обжалваното разпореждане е бил освободен за сумата над 50 лева за всеки един от исковете, както и че към жалбата са приложени декларации, от които е видно, че ищецът е декларирал, че не получава месечен доход от заплата, наем или друг източник, не притежава никакво недвижимо имущество, влогове и МПС, не получава дивиденти и няма дялово участие във фирми, получава инвалидна пенсия в размер на 609,60 лева, не упражнява дейност като едноличен търговец, има намалена работоспособност в размер на 85%. Съдът е посочил, че съобразно разпоредбата на чл. 83, ал. 2 от ГПК такси и разноски по производството не се внасят от физически лица, за които е признато от съда, че нямат достатъчно средства да ги заплатят, т. е. не разполагат с необходимия финансов ресурс в наличност, както и с възможност за набавяне на такъв от притежавано имущество и получавани доходи; че при произнасянето по молбата съдът взема предвид доказателствата за: доходите на лицето и неговото семейство; имущественото състояние, удостоверено с декларация; семейното положение; здравословното състояние; трудовата заетост; възрастта; други констатирани обстоятелства като тази преценка не е произволна, а се основава на конкретни обективни факти, удостоверени по надлежния ред. Съдът се е позовал на възприетото в т. 13 от ТР № 6/06.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., на ОСГТК, и на формираната съдебна практика, според която при произнасяне по молба на страна за освобождаване от държавна такса на основание чл. 83, ал. 2 ГПК, преценката за това дали молителят разполага с материални възможности, средства и/или имущество за заплащане на дължимите за производството такси и разноски се прави въз основа на цялостен анализ на данните за имущественото състояние на лицето, неговото семейно положение, възраст, здравословно състояние, трудова заетост и всички други обстоятелства, които са относими към възможността за изпълнение на задълженията, свързани с упражняваните от него процесуални права, отнесени към съответния размер на разходите за цялостното развитие на производството. За да бъде уважена молбата по чл. 83, ал. 2 от ГПК, според апелативния съд, е необходимо по делото да бъде установено, че молителят няма достатъчно средства за заплащане на дължимата за производството държавна такса и разноски, при което съдът следва да ги съпостави с цената на иска и пълния размер на дължимата държавна такса, в т. ч. и бъдещите разноски, които следва да понесе по делото. Съдът е приел, че в случая общият размер на дължимата по предявените искове държавна такса е в размер на 100 лева; че молителят твърди да е лице с ТЕЛК, но представеното експертно решение е с дата 30.12.2022 година, поради което не може да се приеме, че декларираното обстоятелство е подкрепено с доказателства за това. Според въззивния съд преценката на съда дали с оглед на финансовите възможности молителите са в състояние да заплатят дължимите разноски по делото е изяснен в съдебната практика на ВКС - определение № 553/01.10.2010 г. по ч. гр. д. № 448/2010 г., IV г. о., определение № 361/05.10.2020 г. по ч. гр. д. № 2725/2020 г., IV г. о., определение № 148/21.09.2020 г. по ч. гр. д. № 2309/2020 г., I г. о. и определение № 316/17.09.2020 г. по ч. гр. д. № 2337/2020 г., IV г. о., според която обемът на притежаваното имущество има самостоятелно значение, тъй като то може да бъде осребрено или да бъде ползвано като обезпечение за ползването на кредит. Съдът е отбелязал, че когато молителят притежава значително имущество, което може да бъде осребрено и от него да реализира доход или да послужи като обезпечение за отпускане на кредит, съдът не може да признае, че това лице няма достатъчно средства да заплати дължимите държавни такси и разноски, тъй като нормата на чл. 83, ал. 2 ГПК не е привилегия, а задължение на съда да осигури защита на физически лица, които не са в състояние да заплатят дължимите от тях държавни такси и разноски по делото. Съдът е посочил, че му е служебно известно, а и вписаните в Търговския регистър обстоятелства са публични, че ищецът е управител, съдружник и представляващ в повече от тридесет търговски дружества; че ищецът не е декларирал доходи за осъществяваната дейност по управление на тези дружества, но няма основание да се приеме, че не получава възнаграждение за своята дейност, както и дивидент от тяхната печалба като собственик на капитала, още повече, че притежава и дялове в търговско дружество на значителна стойност, както и налични три апортирани недвижими имота в капитала на две от тези дружества, което при размерът на таксата, дължима за внасяне, не обосновава извод за невъзможност за заплащане на държавната такса, поради което молбата му следва да бъде оставена без уважение. Поради така изложените съображения въззивният съд е потвърдил обжалваното пред него разпореждане. При преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване настоящият състав на Върховния касационен съд, III г.о. счита, че такива не са налице. Първо, жалбоподателят не е формулирал правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и липсва обосновка на изтъкнатото основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Съгласно указанията в Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, горното е достатъчно, за да бъде отказано допускане на касационно обжалване. Правният въпрос в изложението следва да е формулиран точно и ясно, да е свързан с решаващите съображения на съда и да е обусловил изхода на производството. В случая липсва какъвто и да е въпрос. Посоченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК също не е обосновано по никакъв начин - не се сочат актове на Съда на Европейския съюз, относими към процесуалната уредба за освобождаване от държавна такса за водене на гражданско дело. Оплакванията за постановяване на акта от незаконен състав поради отводи на съдиите по други дела, не обуславят допускане на касационно обжалване на служебно приложимите основания. Основанията за отвод по чл. 22 ГПК се преценяват по всяко конкретно дело. В този смисъл са разясненията в мотивите на Тълкувателно решение № 1/2023 г. на ОСГТК, с което е отклонено постановяването на тълкувателен акт по приложението на чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК. Прието е за обективно невъзможно да се даде принципен отговор на въпроса дали участието на съдия в предходно дело, във всички случаи и независимо от обстоятелствата и особеностите на казуса, е основание за отвод по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК. Тази обективна невъзможност се дължи на това, че преценката за наличие на основание по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК зависи от множество конкретни обстоятелства, касаещи съответния спор, които не биха могли да се предвидят и обобщят предварително. Предвид тези съображения и липсата на конкретни данни за това по кои дела на М. Д. съдиите са си правили отвод, както и липсата на искане за отвод от страна на ищеца по настоящето дело, следва да се приеме, че липсва съмнение обжалваният акт да е постановен от състав, който е следвало да си направи отвод. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение