Определение № 1192 от 09.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 759/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „ДИП“ ООД срещу определение № 71 от 21.02.2024 г. по ч.т.д. 63/2024 г. по описа на Апелативен съд - Пловдив, с което е потвърдено определение № 860 от 20.12.2023 г. по т. дело № 458/ 2022 г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора, с което е оставена без уважение подадената от „ДИП“ ООД молба по чл. 248 ГПК за изменение на решение № 310 от 29.09.2023 г. по т. дело № 458/ 2022 г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора в частта за разноските чрез намаляване размера на присъденото в полза на процесуалния представител на ищците възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ.

Частният жалбоподател поддържа, че въззивното определение е неправилно предвид постановяването му в нарушение на процесуалния закон. Изтъква, че необосновано въззивният съд е приел, че при определяне размера на адвокатското възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 2 ЗА следва да приложи Наредба 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията й към момента, до който правната помощ е престирана – устните състезания. Сочи, че адвокатът е упълномощен да представлява ищците към датата на депозиране на исковата молба пред съда –преди измененията в Наредба 1/2004 г., поради което и към тази дата следва да бъде определено дължимото му се възнаграждение при съобразяване на действалите минимуми по Наредбата. Излага, че последващото упълномощаване на друг адвокат след измененията в Наредбата и определените по-високи минимуми е с цел да бъде претендирано по-високо възнаграждение при доказана свързаност между двамата упълномощени адвокати, което не следва да бъде толерирано от съда. Счита, че противоречи на практиката на Съда на ЕС по решение от 25.01.2024 г. по дело С – 438/2022 г. постановеният от съда резултат по присъждане на възнаграждение на адвокат при условията на чл. 38, ал. 2 ЗА в размер два пъти по-голям от платеното възнаграждение от насрещната страна. По тези доводи моли обжалваното определение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което да бъде изменено решение № 310 от 29.09.2023 г. по т. дело № 458/ 2022 г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора в частта за разноските чрез намаляване размера на присъденото в полза на процесуалния представител на ищците възнаграждение за предоставена безплатна помощ до сумата 19 857,28 лв. Претендира присъждане на разноски по частната жалба.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК прави искане за допускане на касационно обжалване по следните въпроси:

1. Към коя дата следва да се определи възнаграждението на адвоката за осъществено от него безплатно процесуално представителство в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗА с оглед приложимата редакция на Наредба 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения?

2. Как съдът следва да определи размера на адвокатското възнаграждение в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗА при наличието на няколко поред договори за правна защита и съдействие с различни адвокати, във всеки един от които е уговорено, че предоставената помощ е безплатна?

3. Допустимо ли е присъденият хонорар в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗА да бъде близо два пъти по-голям от заплатения от другата страна по делото в светлината на решение от 25.01.2024 г. по дело С – 438/2022 г. на Съда на Европейския съюз?

4. Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и съобразно твърденията на страната?

Моли касационно обжалване да бъде допуснато по поставените въпроси на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.

Ответниците по жалбата, Д. П. Д., М. П. Д. и А. М. П. Д., оспорват жалбата като неоснователна. Поддържат, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Сочат, че въззивният акт е правилен. Претендират присъждане на разноски в настоящото производство.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 248, ал. 3, изречение 2-ро ГПК съдебен акт в указания на страната преклузивен срок.

За да постанови обжалвания акт, въззивният съд е приел, че според чл. 25, ал. 1 ЗА адвокатът представлява своя клиент въз основа на писмено пълномощно, т.е. необходимо е наличието на упълномощителна сделка, която води до пораждане на представителна власт в патримониума на упълномощеното лице(адвокат). Посочил е, че в случая то е породено от друг юридически факт - договор за правна защита и съдействие. Счел е за допустимо с този договор да се постигнат уговорки и за безвъзмездно престиране на адвокатската услуга с оглед наличието на хипотезите на чл. 38, ал. 1 ЗА. Изтъкнал е, че с алинея първа на последната законова разпоредба е предвидено, че адвокатът може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие на: 1. лица, които имат право на издръжка, 2. материално затруднени лица, 3. роднини, близки или на друг юрист, а с ал. 2, че в случаите на ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на адвокатско възнаграждение. Приел е, че в случая по делото ищците първоначално са били представлявани от адвокат М. по силата на пълномощно, дадено на 06.10.2022 г., и сключен договор за правна защита и процесуална представителство от 11.10.2022 г, като с последния е уговорено, че възложителят не дължи на изпълнителя възнаграждение, тъй като изпълнителят оказва безплатна адвокатска помощ и съдействие предвид обстоятелството, че възложителите са лица, имащи право на издръжка и също така са в близки отношения. Посочил е, че на 11.04.2023 г. законният представител на ищците е подал молба до ОС - Стара Загора за оттегляне на пълномощието от адвокат М. и на същата дата е упълномощил „Д. Еднолично адвокатско дружество“ и адвокат З. Д. да представлява ищците и да осъществява процесуално представителство и защита по делото, включително е сключен договор за правна защита и процесуално представителство, в който отново е уговорено, че възложителят не дължи възнаграждение и такова ще се определи по чл. 38, ал.2 ЗА. Отчел е, че адвокат З. Д. от своя страна е преупълномощила на същия ден адвокат Я. И. да представлява ищците, както и че в последното съдебно заседание адв. И. е отправила искане за присъждане на адв. възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА, като е приложила списък на разноските с посочена банкова сметка на „Д. Еднолично адвокатско дружество“.

По поддържаните доводи в сезиралата го частна жалба въззивният съд е приел, че възможността за определяне и присъждане на възнаграждение при наличие на безплатно оказана правна помощ е функция на гражданския процес и за нея се прилагат предвидените в ГПК правила, още повече, че заплащането на възнаграждението се възлага в тежест на насрещната страна. Посочил е, че последното обосновава извода, че на присъждане подлежи възнаграждение в размер като за един адвокат с оглед текста на чл. 78, ал. 1 ГПК, който следва да бъде определен съобразно Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и то в редакцията й към момента, до който безплатната правна помощ е престирана - до приключване на устните състезания по делото на 11.07.2023 г. Счел е за неоснователни изложените в молбата по чл. 248 ГПК и в частната жалба на „ДИП“ ООД съображения, че разноските се дължат към момента на първоначалното сключване на договора за правна помощ и съдействие. По отношение на възраженията, че оттеглянето на пълномощното, новото упълномощаване и сключеният във връзка със същото договор за правна защита и процесуално представителство са фиктивни /симулативни/ е приел, че същите не кореспондират с искането в молбата по чл. 248 ГПК и в частната жалба за намаляване на възнаграждението, присъдено на адвокатското дружество, страна по договора, за който се твърди, че е симулативен, а и симулацията остава недоказана. Добавил е, че наличието на два договора за правна защита и процесуално представителство, в които е договорено престиране на безплатна помощ и липсата на застъпване в престирането на същата е основание да се мисли каква част от дължимото възнаграждение за един адвокат се дължи на „Д. Еднолично адвокатско дружество“ и каква на предходния адвокат, но при липсата на искания в тази насока в молбата по чл. 248 ГПК няма как тази преценка да се извърши от въззивния съд. По тези доводи е оставил без уважение сезиралата го частна жалба.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК, приложима на основание чл. 274, ал. 3 ГПК и по отношение на частните касационни жалби, е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Формулираният от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК четвърти процесуален въпрос е обуславящ за изводите на въззивния съд, доколкото касае правомощията му при произнасяне по сезиралата го частна жалба, но по отношение на същия не е налице сочената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Цитираната от касатора практика на ВКС по ТР 1/2013 г. по описа на ОСГТК и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения е по приложението на чл. 269 ГПК в хипотеза на подадена въззивна жалба срещу първоинстанционно съдебно решение.

Правомощията на въззивния съд по подадена частна жалба, с каквато е сезиран АС - Пловдив, са очертани в ТР № 6 от 15.01.2019 г. по т.д. 6/2017 г. по описа на ОСГТК на ВКС, като изрично е подчертано, че ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. второ ГПК, не се прилагат в производството по частна жалба. С тълкувателния акт е прието, че инстанцията, осъществяваща контрол за законосъобразността на актовете, подлежащи на обжалване с частна жалба, разполага с правомощието самостоятелно да установява фактите, относими към приложимата процесуалноправна норма, да вземе собствено становище по предмета на производството и да се произнесе по неговото същество, без да е обвързана от изложените в частната жалба оплаквания. Счетено е, че и подадената бланкетна частна жалба не само е редовна, но чрез нея страната може ефективно да защити правото си, а ако в частната жалба са изложени конкретни оплаквания срещу обжалваното определение, те имат значение единствено да ориентират съда за становището на страната. И в двата случая съдът служебно проверява всички правно релевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на производството. По този начин съдът изпълнява своето задължение да осигури прилагането на процесуалния закон, която дейност не е обусловена от волята на страните, обективирана посредством оплакванията за незаконосъобразност.

Въззивният съд не се е отклонил от горецитираната практика на ВКС. Произнесъл се е по сезиралата го частна жалба, като е проверил всички правно релевантни факти, сам е преценил събраните доказателствата, въз основа на което е разрешил въпросите, включени в предмета на производството, включително подробно е обосновал извода си защо искането на ответника за изменение на първоинстанционното решение, основано на възражение за намаляване на присъденото на насрещната страната адвокатско възнаграждение, е неоснователно.

По поставения първи процесуален въпрос на настоящия състав е служебно известно цитираното и от касатора решение от 25.01.2024 г. по дело С – 438/2022 г. на Съда на Европейския съюз, задължително за всички съдилища в Република България/ чл. 633 ГПК/, с което по поставено преюдициално запитване от български съд е отговорено, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правно уредба, в случая Наредба 1/2014 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, нарушава забраната на чл. 101, параграф 1 ДФЕС, и националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална уредба, включително когато не е подписан договор за дължимото адвокатско възнаграждение.

Горецитираната задължителна за съдилищата съдебна практика определя поставения от касатора въпрос досежно приложима редакция на Наредба 1/2004 г. на ВАС за минималните размери на адвокатските възнаграждения във връзка с поддържаното искане за изменение на решението в частта за разноските, основано на доводи за прекомерност на определения от съда адвокатски хонорар, за неотносим към правилното разрешаване на подадената молба по чл. 248 ГПК, поради което по същия не следва да бъде допуснато касационно обжалване.

Останалите поставени от касатора въпроси не покриват общия селективен критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК да са обусловили решаващата воля на съда по обжалваното определение и да са от значение за неговата правилност. Въпросите не са обсъждани от въззивния съд и не съответстват на фактическите констатации на съда. Съдът изрично е посочил, че независимо от упълномощаването на двама адвокати е поискано присъждане на възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА само за второто представителство, молбата по чл. 248 ГПК не съдържа оплакване каква част от възнаграждението за един адвокат се дължи на втория представител и каква на първия, поради което няма да обсъжда този въпрос. Не е излагал мотиви и за това какво е договореното от насрещната страна възнаграждение и как същото се съотнася с определеното възнаграждение за представителство на ищците.

По тези съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.

Константна е съдебната практика, че в настоящото производство по чл. 248 ГПК разноски не се присъждат на страните, поради което и разноски няма да бъдат присъдени с настоящото определение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение