Определение № 3442 от 18.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 401/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца „Атлиман - клуб“ ЕООД срещу решение № 260 от 03.07.2023 г. по в.т.д. 201/2023 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, в частта, с която е потвърдено решение № 260092 от 09.08.2022 г. по т.д. 173/2020 г. по описа на Окръжен съд - Стара Загора, в частта, с която е отхвърлен предявеният от „Атлиман - клуб“ ЕООД против „Юнивърс файнънс“ ЕАД иск по чл. 422 ГПК, вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата 250 000 лв. - неустойка по договор от 28.05.2018 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК - 09.03.2020 г., до окончателното изплащане, за която претендирана сума с разпореждане № 2800 от 09.03.2020 г. по ч.гр.д. №1073/2020 г. по описа на РС - Стара Загора е отхвърлено подадено заявление по чл. 417 ГПК до РС - Стара Загора, и съответно са присъдени разноски по делото по този иск.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно предвид постановяването му в нарушение на материалния и процесуалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излага, че въззивният съд не е обсъдил всички своевременно заявени възражения и доводи на страните. Подчертава, че въззивният съд е цитирал въведените от ответника доводи във връзка с поддържаното възражение за нищожност на договорената неустойка за неизпълнение на процесния договор, без да подложи на задълбочен анализ същите. Изтъква, че изводът за нищожност на клаузата за неустойка е основан на „пестеливи правни изводи“, които не покриват заложените в практиката релевантни критерии, не държат сметка за конкретните обстоятелства около неизпълнението на процесния договор и не дават отговор на възраженията и доводите на ищеца. Сочи, че въззивният съд не е изпълнил задължението си да обсъди всички събрани по делото доказателства във връзка със защитните тези на страните и в частност кореспонденцията между страните по повод изпълнението на процесния договор, заключенията по събраните експертизи, установяващи автентичността на електронните изявления, представеното съдебно решение по т.д. 1211/2020 г. по описа на ОС – Стара Загора, доказателствата относно финансовото състояние на ответника „Юнивърс файнънс“ АД и приходите, които последният е реализирал от неизпълнението на процесния договор и продажба на имотите на трето за спора лице, както и от самото сключване на процесния договор. Оспорва изложените от въззивния съд правни доводи, обосновали изводите му за нищожност на клаузата за неустойка, като противни на утвърдената и задължителна съдебна практика по ТР 1/2009 г. по описа на ОСТК на ВКС. Счита, че липсва задължителният правен анализ на преследваната от страните цел при уговаряне на процесната неустойка. Изтъква, че въззивният съд не е отчел посочените в тълкувателния акт релевантни обстоятелства: парични или непарични задължения се обезпечават с неустойката; обезпечено ли е задължението на ответника с други правни способи като поръчителство, залог, ипотека; вида на уговорената неустойка – компесаторна или мораторна; вид на неизпълнение на задължението – съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните вреди от неизпълнението; каква е формата на вина на задължилата се да заплати неустойката страна; има ли съпричиняване от страна на кредитора; кредиторът имал ли е възможност да сключи заместваща сделка, с която да удовлетвори интереса си; дали неустойката се използва от кредитора да реализира значим доход, без да дължи и полага грижи за изпълнение на собственото си задължение; в отношенията между търговци обичайно ли е да уговарят такъв вид абсолютна по размер неустойка за пълно неизпълнение; какво е съотношението между неустойката и имуществото на длъжника; степен на укоримост на поведението на длъжника; опити от страна на кредитора за поправяне на последиците от неизпълнението. Посочва, че поведението на ответника, включително отказът да изпълни в допълнително дадения му от ищеца срок, са примери за превратно упражняване на права и за избягване на отговорност с позоваване на собственото му неправомерно поведение. Оспорва като необосновани доводите на ответника, възприети според него и от въззивния съд, че вредите от неизпълнението на договора се свеждат до законната лихва върху получената от ответника в изпълнение на разваления договор сума. Поддържа, че в доказателствена тежест за ответника е да установи твърдяното от него ясно несъответствие между вредите от неизпълнението и уговорената неустойка, което не е отчетено от въззивния съд с решението в обжалваната му част. По тези доводи моли въззивното решение в обжалваната му част да бъде отменено като неправилно и постановено друго, с което искът да бъде уважен като основателен. Претендира присъждане на разноски по делото.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулира следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Може ли съдът да направи преценка за нищожност на неустойка поради накърняване на добрите нрави, без да изследва подробно въпросите, посочени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, а именно: размер на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи - поръчителство, залог, ипотека и други; вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вид на неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част; съотношение между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди?

2. Може ли съдът да направи преценка за нищожност на неустойката, поради накърняване на добрите нрави, без да приложи комплексен подход, отчитащ фактори като: свобода при договарянето; равнопоставеност на страните; функция на неустойката; възможност неизправният длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението, за да не се превърне неустойката в средство за неоснователно обогатяване?

3. Може ли съдът да направи преценка за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави само въз основа на извода, че обезпечителната, обезщетителната и санкционната функции на неустойката не са еднакво съотнесени, без дори да е изследвал обезщетителната и обезпечителната функция на неустойката? Съществува ли нормативна опора за разбирането, че обезпечителната, обезщетителната и санкционната функция на неустойката трябва да бъдат еднакво съотнесени?

4. При преценка за нищожност на неустойката, поради накърняване на добрите нрави, съдът длъжен ли е да изследва комплексно всички функции на неустойката - обезщетителна, обезпечителна и санкционна?

5. Може ли съдът да направи преценка за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави само въз основа на анализ на санкционната функция на неустойката в контекста на конкретния казус, без да изследва нейните обезщетителна и обезпечителна функции?

6. Предвид общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК при възражение за нищожност на уговорена неустойка поради противоречие с добрите нрави, ответникът трябва ли да установи фактите, на които основава своето възражение и които са относими към релевантните критерии за надлежното реализиране на тази преценка съгласно Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС?

7. Трябва ли съдът преди да вземе решение за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави да изследва причинените от неизпълнението вреди, евентуалния им размер и съотношението между размера на неустойката и размера на вредите от неизпълнението?

8. В случай на неизпълнение на непарично задължение, пораждащо задължение за заплащане на неустойка, законосъобразно ли е съдът да достигне до извод за нищожност на неустойката поради противоречие с добрите нрави, като съпоставя размера на неустойката с размера на законната лихва, доколкото функцията на законната лихва е да бъде обезпечение на вреди, причинени от неизпълнение на парично задължение?

9. В случай, когато изпълнението на задължението, чието неизпълнение поражда задължение за заплащане на неустойка, не е обезпечено с други правни способи като поръчителство, залог, ипотека и др., може ли съдът да направи преценка за нищожност на неустойката, поради накърняване на добрите нрави, без да анализира обезпечителната функция на неустойката в контекста на конкретния казус?

10. В отношенията между търговци може ли да се направи извод, че уговорената неустойка излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, ако уговорената неустойка не надвишава размера на това, което изправната страна е дала, с цел насрещната страна да направи уговорената еквивалента престация? В такава хипотеза противоречи ли на добрите нрави, освен разваляне на договора поради неизпълнение, изправната страна да претендира и уговорената неустойка, чийто размер е по-нисък от престираното от изправната страна с очакване за насрещно изпълнение?

11. По аргумент за по-силното основание забраната по чл. 309 ТЗ за намаляване на уговорена между търговци неустойка, поради прекомерност (нормативно недопускане на количествено отклонение от уговореното), представлява ли специална разпоредба, която в интерес на сигурността в оборота изключва възможността съдът да постанови решение с правен ефект пълно отпадане на уговорената неустойка (допускане на пълно отклонение от уговореното) в хипотезата на твърдение, че уговорената неустойка нарушава добрите нрави? Специалната норма на чл. 309 ТЗ между търговци изключва ли възможността за позоваването на пълна нищожност на уговорката за неустойка поради противоречие с добрите нрави, доколкото сигурността на търговския оборот като обществено значим интерес е елемент от добрите нрави в отношенията между търговците, а неустойката обезпечава изпълнението на задълженията между търговците с цел намаляване на вътрешнофирмената задлъжнялост и постигането на сигурност в търговския оборот?

12. Ако въпрос № 11 не обуславя допускане до касация, в отношенията между търговци, какъв е критерият, по който може да се установи дали уговорената между страните неустойка излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции в нарушение на добрите нрави и дали равното съотнасяне на посочените три функции на неустойката е необходимо условие за действителност на клаузата за неустойка?

Поддържа, че касационно обжалване следва да бъде допуснато по поставените първи десет въпроса при допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а по въпроси единадесети и дванадесети на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Ответникът по касация, „Юнивърс файнънс“ ЕАД, излага, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е правилно в обжалваната му част, като въззивният съд се е съобразил с разясненията, дадени с ТР 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, и служебно е изследвал валидността на уговорената клауза за мораторна неустойка. Сочи, че съдът се е съобразил напълно със задължителната съдебна практика и извършил преценка на валидността на неустоечната клауза в процесния договор и я е прогласил за нищожна, като е взел предвид примерно изброените в ТР критерии. Оспорва като неоснователни оплакванията в жалбата за допуснати нарушения на процесуалния закон от въззивния съд, като подчертава, че съдът е изложил ясни мотиви, обосноваващи правната му воля, и е обсъдил всички относими доказателства. Изтъква, че вече е заплатил законни лихви върху присъдената на основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД главница в размер на 145 831 лв., и допълнителното присъждане на неустойка в претендирания размер от 250 000 лв., ведно със законна лихва върху тази сума, ще доведе до неследващо се облагодетелстване на ищеца, което според касатора подчертава верността на извода на въззивния съд, че уговорената неустойка за неизпълнение излиза извън присъщите за неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, което я дефинира като противна на морала. Позовава се на утвърдена съдебна практика на ВКС, че е недопустимо кумулиране на неустойка и законни лихви за едно и също неизпълнение. Поддържа, че уговорената неустойка неколкократно надвишава вредите, търпени от ищеца от неизпълнението, и е равана на половината от дадената по договора от ищеца престация, което определя клаузата за неустойка като сключена във вреда на ответника и с цел неоснователно да се обогати ищецът. Сочи, че уговарянето на неустойка в такъв размер не е обичайно между търговци и оспорва като неотносими доводите по жалбата във връзка с нормата на чл. 309 ТЗ. По тези мотиви моли касационно обжалване да не бъде допуснато, а ако бъде допуснато въззивното решение да бъде потвърдено като правилно. Претендира присъждане на разноски по делото.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд, за да постанови решението си в обжалваната част е приел, че с клаузата на чл. 7.2, б. «Д» от договора, наред с предвидената възможност за купувача при неизпълнение на посочените задължения от продавача да прекрати договора, е уредено и задължение за неустойка за продавача „Юнивърс файнънс“ ЕАД в размер на сумата 500 000 лв., разпределена между купувача - дружествата „Атлиман – клуб“ ЕООД и „Марица билдинг“ ООД, поравно или по 250 000 лв. По поддържаното от ответника „Юнивърс файнънс“ ЕАД възражение за нищожност на клаузата на чл. 7.2, б „Д“ от договора, регламентираща претендираната неустойка, е посочил, че според теорията и съдебната практика „добрите нрави“ са морално- оценъчна категория - морални норми, етични възгледи и правила за поведение, които са установени в обществото; за тях няма легални дефиниции, но те съществуват като общи принципи или произтичат от тях, представляват критерий за оценка на сделките с оглед предотвратяване на несправедливо облагодетелстване на някоя от страните или са насочени към спазване на принципа за недопустимост на неоснователното обогатяване. Подчертал е, че преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключването на сделката, а не към един последващ момент. Счел е, че клауза за неустойка следва да се приеме за нищожна, поради накърняването на добрите нрави, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщата й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция, които функции следва да бъдат еднакво съотнесени. Посочил е, че неустойката е уговорена като конкретна, глобална парична сума, и приел, че преценено към момента на сключване на договора е придаден изключителен превес на санкционната функция на неустойката, без да се държи сметка за съотношението между санкцията и превенцията. Изтъкнал е, че за да надхвърли допустимите от договорната свобода граници, размерът на фиксираното между страните обезщетение при неизпълнение на договора следва да осигурява на кредитора такава имуществена облага, която явно да цели обогатяване, а не компенсация на предвидимите при договарянето вреди. Допълнил е, че споделя изцяло изводите на първоинстанционния съд. Добавил е, че нормата на чл. 309 ТЗ, забраняваща редуциране на неустойката, уговорена между търговци, не е относима към хипотезата на нищожност на клаузата за неустойка, доколкото урежда намаляването на неустойка, изводима от действителна клауза на договора, каквато не е процесната и по тази причина съдебната практика приема и разглежда нищожност на клауза за неустойка, уговорена между търговци. Обобщил е, че по изложените доводи за нищожност на договорената неустойка правилно искът за присъждането й е отхвърлен от първоинстанционния съд и потвърдил решението в тази му обжалвана част.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от Върховния касационен съд въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в чл. 280 ГПК.

Поставените от касатора въпроси от първи до пети, от седми до десети и дванадесети касаят задълженията на съда при преценка валидността на клауза за неустойка с оглед съответствието й на добрите нрави и относимите критерии, които съдът следва да обсъди при осъществяване на тази проверка, и могат да бъдат обобщени в един въпрос: „Кои са критериите и релевантните обстоятелства, които съдът следва да съобрази, при извършване на проверка за нищожност на клауза за неустойка поради накърняване на добрите нрави?“

По така обобщения материалноправен въпрос са изпълнени изискванията да е правен, да е от значение за изхода на делото и да е обусловил изводите на съда.

По правния въпрос е налице задължителна съдебна практика по т. 3 от ТР 1 от 15.06.2010 г. по т.д. 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, с която е прието, че автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ момент, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии: естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди. При конкретната преценка за нищожност на неустойката могат да се използват и други критерии, като се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен случай. Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите ѝ обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Прекомерността на неустойката не я прави a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави. Не е нищожна неустойка, която е уговорена без краен предел или без фиксиран срок, до който тя може да се начислява, тъй като преценката за накърняване на добрите нрави поради свръхпрекомерност не може да се направи към момента на сключване на договора.

Обжалваното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка съответствието на даденото с него разрешение на правния въпрос с цитираната задължителна съдебна практика.

Не следва да бъде допуснато касационно обжалване по поставения от касатора шести процесуален въпрос, защото въпросът не е обсъждан от въззивния съд и не е обусловил правната му воля.

Поставеният единадесети въпрос е обсъден от въззивния съд, но по същия не е налице сочената от касатора допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото по въпроса е налице утвърдена и актуална съдебна практика. С постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 16 от 16.06.2009 г. по т. д. № 430/2008 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, е прието, че и при сделките, регулирани от ТЗ, свободата на договаряне е ограничена от забраната за накърняване на правилата на добрите нрави. Подчертано е, че приложимостта на добрите нрави в търговското право не може да се отрече независимо от въведената с чл. 309 ТЗ забрана за намаляване на неустойката поради прекомерност, обосновано с доводи, че макар търговското право да защитава сигурността в оборота за сметка на обогатяването на кредитора чрез получаване на една прекомерна неустойка, отчитайки търговското качество на субектите по правоотношенията, то тези отделни негови правни норми не могат да противоречат на онези основни принципи на правото, чието спазване е условие за действителността на сделките. Отговор на въпроса е даден и с решение № 4 от 25.02.2009 г. по т. д. № 395/2008 г. по описа на ВКС, ТК, І ТО, с което е прието, че клаузата за неустойка за забава по търговска сделка, сключена между търговци, би могла да бъде прогласена за нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, ако в конкретния случай уговорките относно вида на задължението и на неизпълнението, начина и базата за начисляването на неустойката и други критерии, посочени в договора, са определени извън пределите на нравствената допустимост. С решение № 110 от 21.07.2016 г. по т. д. № 1226/2015 г., по описа на ВКС, ТК, І ТО, и решение № 129 от 09.07.2010 г. по т. д. № 977/2009 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, също изрично е обсъдена като възможна хипотезата на нищожност на клауза за неустойка по договор, сключен между търговци, при действието на разпоредбата на чл. 309 ТЗ. Даденият от въззивния съд отговор на въпроса е в унисон с приетото с цитираната утвърдена съдебна практика.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение